Стада

-Видях овчар…-погледа й беше ужасен, дишаше на пресекулки, всеки момент щеше да избухне, едва сдържаше сълзите си, трепереше като лист, очите й се обръщаха, уплаших се да не припадне думите й бяха объркани и все пак беше прекрасна, по-прекрасна от вчера и онзи ден, а и преди това я смятах за съвършена. Прегърнах я. Притисна глава в гърдите ми – Да се махаме! Чуваш ли…Аз…аз е време да се прибирам…Хубаво беше…Не ми се сърди…Ще те забравя, ако мога…Стига да мога…Да се махаме, аз видях овчар. Всъщност бяха трима…

-Трима овчари? Видяла си трима овчари.

-Надолу, на около пет километра е, може и по-малко да е. Има шосе, няма да пътуваме вече заедно. Аз, аз ще те изчакам да се качиш, а после ще се оправя. Не се тревожи за мен.

-А за овчарите?

Дръпна се от мен и ме изгледа враждебно.

-Време е да се разделим. Много хубаво пътуване. Но ти не знаеш…

Да, права беше. Не знаех и името й. Запознахме се на стоп. Пътувахме отделно в началото, без да знаем, че ще се срещнем, а после без да помним накъде преди това сме тръгнали. С нея стопа вървеше по-леко. Птиче с женски форми, прилиташе ниско на пътя, махаше й и спираха. Здрачеше ли се, танцуваше като самодиви. Няколко самодиви, губих истинската между сенките й. И се смееше звънко. С какво се хранихме и къде приспивахме през тези седмици, не ме питайте. Губи ми се, а освен няколко бири в едно затънтено село, не съм пил нищо друго. Наркотици не взимам. Чувството за реалност изчезна само. Имах чувството, че я познавам от години, че сме съпрузи, а не знаех дори как се казва. Попитах я само веднъж. Каза ми едно женско име. Усмихнах й се, а тя ми добави:

-Така се казва приятелката ти!

Млъкнах. Не знаех какво да мисля. Със сигурност не я познавах, но откъде знаеше тя за мен. Изобщо не я бях виждал, такова лице не се забравяше. Повече не посмях да любопитствам. Отказах се и да гадая откъде може да знае за мен. Щях да полудея и реших, че съм говорил за сън. А може и да е казала своето име, а после да е заговорила за себе си в трето лице: „Така се казва приятелката ти.” т . е. тя. Заради странното съвпадение да е заговорила нечистата съвест. Замислих се за другата, домиля ми. Беше също дива и красива. Но не така. Може би, дори повече. Но не така. Изобщо може ли да става дума за повече или по-малко. Полудял съм и толкова. Не съм на земята. Бягам нанякъде без сам да съзнавам, че бягам. Да беше просто секс, но не, не и не…Хич не ми е до усложнения, имам си ги достатъчно…Какви ги върша…По-добре да не знам, да не си задавам въпроси, да спра да мисля, да слея съзнание с пътя си и той да слее своите форми с паметта ми. И сънувам странни сънища, а и това момиче май не е с всичкия си. Сигурно е човек на изкуството. Усещам, че има в нея две същества, едното е това което ми открива, прекрасно е, но то е като подарък за мен от другото същество, онова в нея, недосегаемото което създава това което мога да докосна. И също като мен бяга от някъде си. Не може да го скрие. Пак мисля, а не бива. Избивам всички мисли, благодаря на слънцето, че изгрява и описва формите й, благодаря на пътя ни, че не срещна, благодаря на лудостта ни, че се имаме. Правехме любов и в сеновал. Винаги съм мечтал. Нищо особено, сигурно защото толкова често ми се е случвало в мечтите, че изживяването не ми донесе повече отколкото те. И в един изоставен свинарник. Е, това вече беше интересно. Миришеше ужасно, но не ми беше хрумвало преди. Съвсем загубихме представа къде се намираме. Планина, но коя…Не знаехме, на шофьорите говореше тя, но казваше все: „съвсем близко…по пътя ви е…”

Тази сутрин беше прекрасна. Тръгнахме в различни посоки. Малко ме беше страх да не се изгуби в гората, но после я видях как се изкачва нагоре по поляните. Отпуснах се на тревата и загледах облаците. Приличаха ми на стада подкарани от овчар. Никога не бях виждал толкова красиво небе. Знаех, че скоро ще се разделим. Все пак трябваше да се върна на земята. Не можехме така вечно да се скитаме. Вече застудяваше, а свършихме всички средства.

Изтръгна ме от унеса. Изглеждаше много уплашена и ми говореше за овчарите. За другото бях съгласен. Щях да й го кажа аз, но ме изпревари. Наистина трябваше или да се връщаме или да си изясним намеренията един към друг. От второто се боях. До сега всичко беше идеално. Изпълни ме обаче разочарование когато тя каза, че трябва да се разделяме. Мислех си, че искам точно това. Оказа се, че съм се надявал на другото.

-Слушай ме -хвана с юмруци яките ми, забрави какво иска да ми каже. Разтресе си, скри с ръкав очи и се отпусна на земята.

Легнах до нея и я прегърнах. Обърна се на другата страна и продължи да се тресе.

-Беше ужасно.-рече като утихна.

-Какво се е случило?

-Слънцето ме заслепяваше и притварях очи. Но продължавах нагоре. Но чух звуците от чанове и погледнах. И видях първият овчар. Облечен в ямурлук както някога. И беше по-висок отколкото е нормално, а овцете му изглеждаха много изтощени. Някои падаха, а той казваше нещо и те се изправяха. Езикът беше непознат, но смисъла в онзи момент разбираем за мен. Бяха около тридесет или четиридесет. Попитах го защо изглеждат болни. Засмя се и ми рече, че не са болни, а жадни и ще утолят жаждата си…Води ги към реката…Странното е, че не виждах река и го попитах къде е. Посочи ми я, но аз не виждах никаква река. Помислих, че е заблуден и води от дни овцете си в неправилна посока и затова изглеждат толкова изтощени и ще умрат…Подминах го, много бях разстроена. Какво са виновни животинките, че имат луд водач, който халюцинира и вижда река там където няма. Много се разстроих…

Вървях нагоре. Жал ми беше за овцете. И за мен ми беше жал. И за всички които напуснах. За всички. И тогава видях вторият овчар. Приличаше много на първият, но не беше облечен с ямурлук, а с джинси и дълго яке. Имаше на ревера значка, приличаше на йероглиф, но не знам…Казвали са ми, че моите очи приличат на йероглифи…Както и да е, не попитах какво означава този знак. Неговите овци бяха повече, към петдесет или шестдесет. Не изглеждаха болни и изтощени, но за пръв път виждах толкова враждебни овци. Удряха се с рога, скачаха една срещу друга, хапеха се като хищници…

И той като първият овчар им говореше на непознат език чийто смисъл тогава разбирах.

„Какво им е?”-попитах го, а той ми отвърна, че са жадни и ще ги заведе до реката която се намирала там и вдигна ръка в същата посока. Казах му за първият овчар.

„А онзи е некадърник и ще му умрат овците. Той не знае къде е реката…”

„Но той ги води в същата посока!”

„Не може да бъде. Не, не хубавице. Той ги води ей нататък…”

Грешеше. Чудех се да плача ли или да се смея. Кой им е поверил овците си. И продължих нагоре по билото. И видях третият овчар…Беше пиян, овците бягаха наоколо гонеше ги, а те минаваха под краката му. Накрая все пак успя някак да ги подведе, но преди това ми се стори, че чух, че те му се смеят…Е, не ми се смей ти…Така ми се счу. То си беше смешно. Сигурно съм чула себе си, но после пак се разстроих. Неговото стадо беше най-голямото. Овците бяха мръсни и наранени. Остригани на стъпала. Някой направо раздрани по време на стригане. И пак запитах къде ги води. А той като другите двама ми отвърна, че са жадни и ги води към реката да се напият. Разказах му за тези които съм срещнала преди него.

„Те са млади и самоуверени и не знаят къде е реката.”

„Но ти вървиш в същата посока…”

Изсмя ми се, свирна на овците и те потеглиха….

Ужасяващо е. Тъжно е. Много е тъжно. Знак е за мен, трябва да се връщаме.

-Не само планината е пълна с глупаци…-засмях се.

-Изобщо не е смешно. Страшно е. Ти не разбираш.

Не се стърпях, избухнах в смях:

-Какво толкова, че трима глупаци ще погубят овците?

-Те имаха човешки погледи. Имам предвид овците. Те имаха човешки очи.

-Ти си прекрасно същество.-засмях се и я прегърнах -Ти си…Да, странна си, много си странна, но си невероятна. За това виждаш всичко невероятно. И за туй, че виждаш всичко невероятно ти си невероятна. Омагьосан кръг, да ти си омагьосан кръг, един прекрасен омагьосан кръг. И какво като се разделим. Ти ще си останеш същата, ти ще виждаш така и ще бъдеш в този свят. И така трябва. Но знай, овците нямат човешки очи, макар много хора да имат овчи погледи. Безсмислено е да страдаш за тях като за хора…

-Те имаха човешки очи. Имаха. Различни по цвят и различни по израз очи. Очи на дивни мечтатели и малолетни престъпници, на загрижени мъже и разтревожени жени, на ревниви момичета и на отегчени от безсилието си мислители, на замаяни работари в кръчма и на влюбени, на сънени и раздразнени от прочетеното във вестника или чутото в трамвая, на…Няма да ти ги изброявам. Видях ги, сини, кафяви, зелени и пъстри очи. Уморени зачервени очи. Подигравателни очи. Човешки, човешки очи.

Болка се четеше в нейните. Вярваше си. Какви ги вижда…

-Добре. Хайде да отидем да пресрещнем овчарите. Искам и аз да видя овците с човешки очи.

Опита се да изрече нещо против, но после вдигна рамене.

Дълго чакахме на билото и видяхме и тримата овчари. Бяха си разбъркали овците, а те самите изглеждаха приятелски настроени. А овците си имаха съвсем овчи погледи.

-Напоихме ги.-похвалиха се овчарите.

-Къде?

-Ей там е реката.-посочиха, но нямаше никаква река. Животните не изглеждаха жадни.

Но река не се виждаше.

Когато отминаха нагоре й рекох:

-Видя ли?

Тогава тя ми отвърна така мрачно, че и до днес ме втриса като си спомня гласа й.

-Преди да ги заведат до несъществуващата река, те имаха човешки очи. Сега имат наистина животински.

Впечатли ме. Не й повярвах, но ме впечатли.

Няколко години по-късно, разбрах за нея. От приятели на нейни приятели които се оказаха приятели на мои приятели. Имах достатъчно доводи да смятам, че е тя, но никак не бях сигурен. Искаше ми се много да я видя. Разбрах, че е имала тежки крушения в живота. Забъркан и в местната политика и в долни афери с млада плът съпруг, който дълго се мъчила да напусне. Когато все пак успяла и експлодирала колата и й останали дълбоки белези по лицето. Стиховете й не се приемали. Децата й били напълно отчуждени от нея. На няколко пъти е била и по лудници, но от година две изглеждала добре. Пишела дописки в някакъв малък вестник, но изглеждала щастлива. Имала много приятели. Всеки можела да развесели и да разсмее, достатъчно било само да се разкиска тя и се получавало. А тя често се смеела. И й харесвало да е местен журналист.

Оказа се наистина така. Живееше в една много кокетна мансарда и изглеждаше доволна, белезите не бяха дълбоки, носеха едно диаболично очарование, но беше напълняла и се оплакваше, че яде по много.

Очите й обаче…

-Преди да ги заведат до несъществуващата река, те имаха човешки очи…-повтори неочаквано зловещите си думи…

Очите й бяха различни…

Защо заговори за тогава? Навярно забеляза, че са различни и моите.