Използвах, че съм
единадесетгодишен и шепа човек, та се промуших през стълпотворението, та дори
се озовах най-отпред. Изобретението на външен вид напомняше варел за нафта,
отгоре имаше отвор, а навътре нищо се не виждаше. Ни зъбчати колела, ни дим и
стелещата се мъгла, ни винтове, болтове, котки и прочее. Просто нищо. Ни
тъмнина – нищо. Чуваше се съскане, тракане на челюсти и най-стръвнишко ръмжене.
-Гледай сега… -
рече едно зачервено лице и хвърли празна кутия шоколадови бонбони. Чу се нещо
като примляскване, шумно поглъщане, май и оригване.
-Това е
революционно! - удивено плесна с ръце блондито, тази е манекенка и революционна
беше поличката й. Забравих да гледам нещото, защото вперих поглед в гащичките
й. Някой ме плесна по врата и смутено се отвърнах и съсредоточих към основното
зрелище. - Гледайте, то избира кое е боклук. Ето вижте, хвърлям пълна кутия
шоколадови бонбони.
Ръмжилото се
разтресе, изкриви глас. От отвора започнаха да изскачат като топки за пинг-понг
бонбоните. Един от тях тресна по очилата интелектуалеца и неколцина, включително
аз, се закискахме.
-А сега вижте! -
засмя се приятелят на блондито. - Ето ви диск поп-фолк, ето ви и диск от тези,
дето слушате. Сега ръмжилото ще прецени кое става за слушане и кое не.
Вижте, сноби такива…
За всеобщо
учудване изскочи точно дискът с попфолка. Нададоха се крясъци, едва не се
стигна до бой, а накрая приятелят на блондито щеше да си го отнесе, защото
мамеше. Оказа се, че другият диск е бил пиратска продукция и затова ръмжилото
постъпило така с него.
-Все пак моята
музика не е боклук, не е… - почти обиден се дръпна сплетникът.
-Но какво все пак
е това? - аз ли запитах, не помня. Попита някой и лека-полека започна да се
изяснява.
На шемета от
първия етаж му бе омръзнала стогодишната безработица, провисил си въже, но все
пак изобретил ръмжилото, отказал се да се беси и тръгнал да търси начин къде и
как да го лицензира. Явно пак щяха някъде да го прецакат, но дотогава целият
блок щеше да се наслаждава на апарата му, който щеше да промени хода на
историята.
Интелигентно
кошче, което правилно селектираше боклука от небоклука. Дано му провърви все
пак на човечеца. Той нищо си нямаше. Даже и ключалки, и затова всички се
намърдахме безпрепятствено в дома му. Нямаше и какво да се заключва, имаше си
само един син и даже не помнеше от коя от всичките му бивши съпруги е. Момчето
беше пълен задник. И антисоциален на всичкото отгоре. Не знам на голяма работа
ли се мислеше или просто си миришеше, но дори и аз, дето съм особено общителен,
не разговарям с него. Веднъж ми разкърви носа, ама пък и аз успях да го ритна в
макарите. Пълен психар. И много одърпан ходеше, което е донякъде обяснимо
заради материалното състояние на баща му, но имах чувството, че се гордее с
кръпките си. Гледаше надменно и държеше речник, като че ли е прочел хиляда
книги, а в действителност беше пълен профан. Даже понякога не си обърсваше
сополите. Сега изглеждаше хрисим, но виждах в очите му тържество. Съвсем щеше
да се надуе, то и сега не могат хората да разговарят с него, а какво ще стане,
когато баща му стане богат и известен? Не мога да си представя. Ще спра да си
купувам списания и вестници. Телевизия няма да гледам и името си даже ще си
сменя и ще отида в друг град, където никой не ме познава, за да не ме свързват
с този фукльо, който сигурно ще стане медийна звезда. Дано поне да се изкъпе.
Също на абориген прилича. Ето го, усмихва се като лош спомен. Такова презрение,
такава надменност и омраза. В една-единствена усмивка. И всички знаят, че пуши
трева. Той отрича, ама всички знаят. И ушите му са остри и дори баща му, който,
нищо, че е шемет, но е иначе добър човечец, а сега се оказа и гений, не може да
го понася. Такива шутове му е удрял по задника, че чак мен ме заболяваше като
го виждах. И все като се напие, все крещеше:
-Аз, изчадие, ще
си спомня коя беше майка ти и ще видиш тогава. На нея ще те пратя.
Изчадието само се
хилеше и като виждаше, че дразни, все повтаряше:
„Тате, тате…”
Горкият човечец.
Още по-гнусно се
усмихва. Такъв ще ми иде да му забия. Ще види той. Все ще му го върна, дето ми
разкърви тогава носа.
Блондито беше
изпаднала в артистичен транс. Представяше си, че рекламира в най-гледано
телевизионно време продукта и наистина го правеше добре:
-Ето, това е
тоалетна хартия. Слагам в нея…златна обица…Мачкам я, мачкам я, залепвам я със
скоч. Увивам я ето с този лист, на който няма нищо, просто един празен лист.
Пак облепям със скоч. Сега, ето още един лист, но той не е празен, а на него
моят скъп приятел е написал стих, посветен на очите ми.
Доста от
зрителите скриха усмивките си, защото в стихоплетството ставаше дума за
големите на Блондито, но никъде не се споменаваше, очи.
-Някой от
публиката да ми даде още нещо да го увия! - наистина се вживяваше в ролята си.
Талантлива какичка, влюбен съм в нея. В този миг се влюбих, до този момент само
ми допадаше сексуално. - Моля, моля…Ето какво ми дадоха, ластик за връзване на
коса. Увивам топката от листове, скоч, тоалетна хартия, в която видяхте много
добре - има златна обица и един стих,
който ми е не по-малко скъп и от нея. Дайте още, добре, това какво е, да прилича
на... какво е по дяволите… да, кутия за шнорхел… откъде я измъкна, бе, левак
такъв… Слагам всичко в кутията за шнорхел… Това са парцали, ето, връзвам всичко
в парцалите и става един много голям топ… Хвърлям всичко в нашия нов домакински
уред, който ще спести много разходи и проблеми за общинските власти, но да не
мислим за тях, а за хигиената и естетическото си възпитание, по домовете…
Чу се яростното
ръмжене. Вътре беше истински кошмар, приличаше на любовен сезон на котки. След
минута изскочи обицата, след нея лист, кутията за шнорхел и ластикът за коса.
Блондито доволно разгърна листа, за да покаже стиха, но се оказа, че е празният
лист. Последва експлозия от смях и тя изчервена се обърна срещу бездарния си
стихоплетец:
-Как си могъл да
ме мамиш, мухльо такъв, а аз, а аз… - сълзи избиха по очите й, а приятелят й се
смути, пребледня и за пръв път ми стана симпатичен.
-Нали ти хареса,
аз от душа…
-Млъквай!
Няколко идиота се
засмяха противно. За мое учудване синът на изобретателя не беше сред тях, но
той се надсмиваше над всички. Знаех си го.
-Свалял си ме с
боклук, а аз наивната…
-Слушай. - рече
приятелят й и посочи ръмжилото. - Слушай ме добре. Това нещо няма сърце. Също
като теб.
Рече той и се
шмугна в тълпата. Един от съперниците за сърцето й, каквото нямаше, хвърли
глупава закачка след недодялания рицар. Това ме раздразни и макар да беше
по-голям с пет или шест години, хубаво го наредих.
-Хей! - рекох му.
- Това яке, дето си го сложил, на нищо не прилича. Само нещастник може да се
облича толкова безвкусно…
Щеше да ми плесне
един, ако бяхме насаме, но сред толкова големи нямаше как.
-Ами, знаеш ли
колко струва…
-Знам! - отвърнах
му твърдо. - Само овца може да даде толкова пари за глупава дреха. Ето, моето
яке не е толкова скъпо. Съвсем не е, свалям го, хайде свали и ти твоето. Хайде,
де!
За да избегне
подигравките, макар и с известна нерешителност, съблече глупавата си дреха.
Тогава метнах двете якета в ръмжилото. Цялото се разтресе. Заподскача, люти
воеве и шумотевица от разкъсване, хрупане и трошене се чуваше. Дано не изяде и моето яке, че майка ще ми скъса
ушите. Изскочиха няколко стотинки, после калъфката за документи на опонента ми,
след туй мобилният му телефон, цял и невредим. Накрая ефектно изскочи якето ми,
а ръмжилото млъкна.
-Та какво
говорехме? - рекох с ирония на голям. - Да, та ставаше дума, че нямаш вкус.
-Знаеш ли, ти си
гадно хлапе. - отвърна ми оскърбеният тип и се оттегли.
Настъпи кратко и
неловко мълчание. Наруших го аз, обърнах се към Блондито. Колкото и да ми
харесваше, поведението ми на силния и мъдрия сред по-големите още повече ми
харесваше, а ме обля и вдъхновение:
-Това нещо няма
сърце. - повторих думите на приятеля й. - Докажи, че и ти имаш. Докажи му.
Догони го.
Тя ми кимна,
усмихна се леко, даже забелязах и че се просълзи. Ако бях по-голям, сигурен
съм, че щеше да е моя. Без да каже нищо, тръгна да търси приятеля си.
В нейно отсъствие
около уреда настъпи истински хаос. Хвърляха се бутилки, червила, вестници.
Имаше обзалагания, смях и подигравки. Стигна се и до юмруци. Двама противници –
ултраси - хвърлиха фланелките с
емблемите на любимите си футболни отбори. Ръмжилото върна само едната. Тогава
започна боят. Засегнатият на отбор фен, се опита да изхвърли ръмжилото, всички
останали да му попречат. Той извади спрей и напръска някого, някой го прасна с
лаптоп по главата, в мелето хвръкна изкуствената челюст на някого и ръмжилото я
глътна. Извади се и пистолет и не помня как се озовах притиснал с гърди дулото.
Стана случайно, но вече бях станал герой и лидер на деня и всички си помислиха,
че го направих нарочно.
-Не бива да
стреляш! - изрекох сухо, толкова уплашен, че май пуснах някоя друга капка в
крачола. - Ще дойде полиция! Ще конфискуват ръмжилото! Някой ще си припише
заслугите за изобретяването му, ако, разбира се, то не го глътне. Горкият
шемет, може да остане пак беден! Не бива…
Топла вълна ме
изпълни. Страхът отмина и остана тържествуването ми. Идеше ми да прегърна и
разцелувам ръмжилото. Аз бях малкият герой. Най-големият герой. Ръмжилото ме
създаде. Глътна ненужните части от мен и изплю това, което виждаха, а аз исках
да бъда виждан. Сега чак си го признах. Този блок от днес нататък ще е мой.
Няма да плащам за асансьор, нито за ключалки на външната врата, няма да си
оправям инсталациите, когато се развалят, защото всеки ще иска да ми помогне.
Всеки ще ми дава цигара и ако сола вкъщи свърши, няма да слизам до магазина и
даже няма да тропам по вратите, както се е случвало, и никой не ни е услужвал.
Само ще свирна и всички апартаменти ще се отворят, за да ме питат какво искам.
Когато се оженя за Блондито и тя стане известно рекламно лице, никой няма да
посмее да флиртува с нея от уважение към мен. Всеки ще ме вика да дегустирам
виното му. Всеки ще ме търси за съвет, а аз няма да позволя във входа и
квартала да се навъртат наркопласьори и бездомни кучета. Така ще е, щом толкова
млад успях да овладея страстите на всички. Колко малко трябвало! Едно събитие,
което да предизвика паника. Да събере хората, да ги привлече към себе си и те
да извадят подтиснатото, а аз…Просто да се озова на мястото си. Човек с мисия
съм и ще изпълня своите благородни намерения…
Едва се спрях да
не го кажа. Събудих се, преди да го изрека…
Щях да умра от
срам.
Добре, че тъкмо в
този момент съпруг и съпруга вдигнаха лют скандал. От който пак спечелих аз…
-Хайде, хайде,
скъпа… Ако толкова си сигурна, че тези твои нещица са скъпи, хайде хвърли ги в
устата на големия арбитър.
-Хвърли си ти
водката, де.
-Нямам пари да
купя затворена бутилка. Всичко отиде за твоите мазила. Я да видим толкова ли
красива те правят?
Жената го изгледа
свирепо. Изтича до вкъщи и се върна бързо с несесера. Не посмя веднага да го
хвърли. Замахна, но не успя да отпусне пръсти.
-Слушай, скъпи. -
гласът й се промени. - Може и да си прав, понякога обаче имаме нужда от някоя
друга глупост, за да бъдем щастливи…
-Ха! Ха! Ха!
Понякога? Някоя друга? Че то трая вечно.
-Казвам ти, че
тези неща… Не забелязваш ли, защо ни е необходимо някакво си интелигентно
кошче?
-Защото то е
арбитър. Затова.
Жената изсъска
като змия и хвърли несесера с червила, сенки, пилички и моливи.
Ръмжилото
заръмжа. Затресе се. Изскочи само несесерът - разтворен, жалък, омачкан… Едва
го беше пуснало навън…
Жената се
разтресе. Овладя се да не заплаче и изрече:
-Малкият преди
малко каза, че това нещо няма сърце…
Всъщност преди мен
го рече друг, но явно ми вървеше. Тя продължи.
-Освен сърце, и
хормон няма. И ти нямаш, затова… хайде да не казвам с кого, че е тук…
Изсмя се и,
въртейки задни части, напусна апартамента на изобретателя. Съпругът гледаше
след нея като овен. Устните му се свиха, измери всички поред с поглед и колкото
и да се опитваше да се въздържи, все пак попита:
-Кой беше? С кой
от вас се е… Мамка му! Че с всички тук съм си пил ракийката, бе! И никога не
съм си стискал парите. Да не мислите, че вашите жени са светици, но аз… Мисля
си, че приятелството е повече…
-Какво си
позволява този, скъпи! - кресна една от присъстващите жени.
-Нямах предвид
теб! В теб пък кой ще му се иска да види любовница… - рече разочарованият мъж и
си тръгна.
Дали да не
използвам влиянието си, за да бъде унищожено изобретението. Само скандали
създаде. Ами, ако утре започне да се произвежда масово?
Поех си дъх, но
видях иронията в очите на сина на изобретателя. Нямаше да ми позволи. Това чудо
беше също като него.
Горкият беден
човечец. Само на зли неща беше родител. С любов ги правеше, а омраза създаваха.
Малък социопат.
Като стана известен покрай изобретението на баща му, първият, който ще носи
сметка за поведението си, ще бъде той.
Първият и пак не
си е обърсал сополите. Този сигурно се и боцка. Ама че поглед. Противна твар. И
не се намеси нито веднъж. Следеше скандалите и се наслаждаваше.
Няма да свърши
добре. В никакъв случай няма да свърши добре.
Тръгнах си сред
последните. Към полунощ. Нашите се мярнаха. Видяха ръмжилото и както винаги, не
ме разбраха. Баща ми разроши главата ми и без да разбере дори за подвизите ми и
величието, което добих в тези часове, просто ми рече:
„Защо се
занимаваш с глупости! Хайде, идвай си по-скоро.”
Скучен човек.
Само за своя бизнес мисли. Не вижда ли, какво е постигнал синът му. Нищо, аз ще
мълча. Ще ме оцени той някой ден. Ще види сам…
Интересът към
ръмжилото постепенно утихна и накрая вече нямаше почти никакви емоции.
Заспах бързо и
сънувах, че ръмжилото се е повредило. Пукнало се е и каквото се хвърли в него, изтича
като жълтък от счупено яйце.
На другия ден,
ръмжилото наистина престана да работи. Мнозина на сутринта бяха изключили за
съществуването му и изхвърлиха боклука си в контейнера. После се сещаха и се
пляскаха по челата. Повечето обаче слизаха с кофите си до втория етаж и
ръмжилото лакомо ги поглъщаше. Преди пладне обаче спря да издава звуци. Мракът,
криещ дъното му, изчезна и половината беше пълно с боклуци. Приличаше на
най-обикновен варел. Всички вдигаха рамене, подсмихваха се и кротко констатираха,
че се е повредило и ще трябва да чакат изобретателя. Аз пък се разсърдих на
всички. Толкова бързо бяха забравили за вчерашните ми подвизи. Нямаше я
паниката, нямаше я възбудата, която да овладея, и отново станах малкото момче.
Вечерта обаче се случи ново събитие, но този път само мълчах и ми идеше да се
скрия и от себе си. Чак тогава се забеляза, че синът на изобретателя беше
изчезнал.
Нямаше го и на
училище. Никой не го е забелязал и в интернет клуба, който му беше като втори
дом. Разпитаха всички деца, но никой, никой не беше го видял. Вярно, той и не
дружеше с никого, но все казваше по някоя дума или най-малко се хилеше
противно.
-А ако го е
глътнало? - допусна някой.
-Стига. Момчето
да не е боклук?
Никой не отговори
на риторичния въпрос. Точно такова си беше момчето. Пълен боклук, но това не
биваше да му се случва.
-Какво, какво ще
кажем на баща му като се върне?
-Да го обявим за
издирване.
-Стига! Знаем
много добре, че няма да го открият. Това го е глътнало. Глътнало го е. Ние не
се погрижихме за него!
-Че ти би ли го
прибрала у вас? Вярно, нямаш деца, но имаш аквариум с рибки. Едва ли щеше да ги
видиш!
-Не беше такова
детето.
-Хайде бе. Защо
го е глътнало интелигентното кошче?
-Не бъдете
такива… - разплака се старата жена, която го защитаваше.
Някой я прегърна
и й зашепна утехи. Говореше й това, което си и мислех. Че случилото се, случило
се. Че никой не му е виновен, че е такъв. Че не е редно останалите да се
чувстваме виновни. Че в крайна сметка изобретението на татенцето му го е
глътнало, а даже и той не го обичал.
Така си мислих
или по-скоро се тешах с тези мисли. Образът му обаче изникваше в съзнанието ми.
Чертите му не ми бяха толкова противни. Само усмивката. Но в надменността й
сега забелязвах мъдрост. Като че ли искаше да ми каже нещо или се защитаваше с
нея. Гонех проклетия му образ, а той пак се появяваше. В един момент се запитах
има ли такъв механизъм, който да решава кое е боклук и кое не. Може ли да има
подобен механизъм? И ако има, не може ли да греши?
Тръсках главата.
Опитвах се да мисля за друго. В един момент несъзнателно започнах да се моля да
е жив и си повтарях, че появи ли се, ще направя всичко възможно да поговоря с
него и враждата ни да престане.
И удържах на
думата си. Появи се след седмица.
Оказа се, че е
много печен пич. Едва му развързах езика, но говорихме надълго и нашироко. Каза
ми нещо, което си мислех, че е само във въображението ми. Ставаше въпрос за
Блондито. И по негово мнение някой ден тя щеше да бъде моя. Свалил съм я онзи
ден.
-Какво да ти
говоря… - разказваше последните си преживелици. - Докато открия в коя лудница
са го пратили, аз щях да полудея. Разбира се, никой не повярвал за
изобретението му, а той си е стар познайник на медицината. Накрая все пак го
видях…
Стана изведнъж
мрачен. Не му се говореше.
-Зле ли изглеждаше?
- не се стърпях и го попитах.
-Не. Съвсем не.
Изглеждаше като всички останали и не помнеше нищо за никакво изобретение…Скоро
ще го изпишат. Ще отидем да живеем при баба. Този апартамент ще продадем.
-Решено ли
е?-гърлото ми горчеше.
Кимна. И ме заразпитва.
Опитах се да премълча истината, но му разказах какво се е случило тук при
изчезването му. Само се усмихваше. С онази негова усмивка, но сега изобщо не ми
се струваше противна. Даже я разбирах.
Дни след това го
изпратих сам до спирката.
-Не те мислех, не
исках да те мисля за боклук. - опитах се да го излъжа и знам ли, може би успях.
Усмихна се някак
различно и ме потупа прегърна приятелски.
Стори ми се, че
чувам звука от ръмжилото. Идваше от блока ни. Разделихме се и тръгнах натам…
Няма коментари:
Публикуване на коментар