Симпатичен беше и
свенлив. И един такъв…загадъчен. Или просто не беше живял достатъчно, все пак
беше едва на деветнадесет макар и разсъждаваше като далеч по-възрастен. Сигурно
го тормозих с ухажванията си. Такава съм си, не може да ме разбере, аз не мога
да го разбера. Много по-голяма съм макар разликата да ни няма и две години.
Година и десет месеца за да съм точна.
Нямам сериозни намерения, харесвам го и
му отдавам почит. Не пропускам случай да го накарам да се чувства желан, това
е. Докато не трепва, докато не ми вярва, ще се държа така. Харесва ми. Толкова
е сладък с тази негова предпазливост. Иде ми да го щипя по хлътналите бузки и
да му пея приспивни песнички. Обещала съм си, този септември да му купя „Не се
сърди, човече” за рожденият му ден. Голям е вече за биберони, въпреки че веднъж
очите му щяха да изскочат когато най-ненадейно свалих ризката си, а под нея
нещо което пролича си е виждал само по списанията. Дала ми природата, щедро ми
дала, а той що за мухльо е. Гледам още малко и ще припадне. Нали е художник,
трябва да запази хладнокръвие и да гледа на голотата ми като крайбрежна скала,
храмови куполи или фруктиери. Попитах го като човек, желае ли да му позирам
гола. Прие с неловката си своя предпазливост и явно си е мислил, че съм се
шегувала. Въпреки това го обичам. Нещо в мислите ни свързва. Като клонки на
плачещи върби, като коси са ни мислите ни. Веят се и се заплитат и възли правят
и им е приятно така. Той ми е приятел, че и нещо повече. Като огледален образ,
като моя проекция в един различен свят. Аз в мъжки и по-различен вариант. Такъв
какъвто не съм осъществила от себе си, но бих могла. Такъв какъвто не съм
избрала, а той се е явил пред мен за да сравня себе си. Иска ми се да го видя с
гадже. Той е затънал в собствената си гениалност и като че ли не му липсва.
Нарцис и половина. Все още е млад, твърде млад, но ме плаши, че такъв ще остане
завинаги. Разлива Ероса си върху картините. Те цъфтят, ухаят, разкъсват ципи и
под тях излизат клонки. Вият се рояци. В транс и хипноза, в дивна вакханалия
битието извива гръбнак и разголва гърди. Всеки детайл е жив и възбуден. Той се
пренася там, той не живее вън. Вън върви като призрак и е рошав и това рокерско
яке не му отива. Понякога наистина ме дразни, но имам нужда от него. Толкова е
чист и толкова проникновен въпреки капсулираният си живот. И мисля постоянно за
него. Може би съм малко жестока. Но той го заслужава. Хубава съм, даже много
хубава. Усещам, че го зареждам за картините. Не може ли да постъпи иначе, а не
да ме рисува. Тогава аз ще си помисля, дали да му се разсърдя и да променя
отношението си или да му стана любовница, но при всички случаи няма да се държа
така предизвикателно ненормално. Има ме в картините му, виждам го. Особено сред
стеблата. Познавам къде са моите гърди, къде е моят гръбнак, виждам се и в
реките и в пътеките. Пейзажите му имат женски образи. Всичките. Агресивни
женски образи. Моят дух витае в тях, познавам си го. Научих повече за себе си
откак започна да ме рисува. Той вижда там където аз не съм посмяла, а аз
тълкувам картините му както той не умее. И не обичам хеви метъла. Трябва да му
кажа да спре да пуска поне докато ме рисува. Аз обичам да танцувам и да се
закачам и да ухая. Няма значение…Пак си мисля за него. Постоянно си мисля. И не
мога да го разбера, сигурна съм, че и той не се разбира. Търси се някъде сред
виденията си, сред формите с които щедро са го затрупали сетивата му.
Наслаждава им се като скъперник. Затворен в своята съкровищница Крез. Ще разбия
вратите им. Иска ми се да го изведа навън. Там където ще пожелае да ме
прегърне, а аз ще си помисля дали го искам.
Тази сутрин
излязохме сред онези пътеки и дървета които много обича да рисува. Губила съм,
че не съм го помолила по-рано. Разбрах откъде черпи заряда си. Във въздухът има
някакъв неоткриваем по химически път наркотик. Сигурна съм. Още щом пътеките
започнаха да стават стръмни и неравни, мислите ми промениха хода си. Разпиляха
се из стеблата. Затъркаха се в тях. Запрегръщаха ги. Събличаха се и танцуваха.
Караха ме да се съблека и да танцувам, но само нервно се засмях. Обърна се към
мен и ме изгледа въпросително. Не, няма да му го кажа. Ще помисли, че пак е
някоя от моите шеги, а съм толкова сериозна. Рекох му да не ми обръща внимание.
После ми се искаше да спрем. Видях го като в кинокадър. Как му казвам, че съм
уморена и колената ми набързо, наистина отмаляват. Как сядаме един до друг на
онзи катурнато стебло ей там. И как ръката му се озовава на бедрото ми. Как не
я отблъсквам, а му се усмихвам. Притворих очи и си го представих толкова ярко,
че се спрях. Не можех да направя крачка напред. Не можех да му кажа да спрем и
какво става с мен. Не трябваше. В крайна сметка да си призная положението между
нас двамата ми харесваше. Не го исках за интимен партньор. Харесваха ми само
подобни въображаеми игри и неговата сладка свенливост. Това ми харесваше и ми
се искаше, но не и сега. Сега щях да направя непоправима грешка. Точно това щях
да направя. Гората е виновна. Гората.
-Какво
има?.-забеляза, че съм изостанала.
-Нищо…Виж, те
приличат на хора…Както в картините ти…-посочих дърветата в
гъсталаците.-Прекрасни са…Не се срамуват…
-Какво ти
става?-засмя се -Разбира се, че приличат. Хайде, нагоре ще видиш още по хубави…
И продължихме и
гората ставаше все по-гъста. Не ми харесваше. Не ми харесваше накъде бяхме
тръгнали и какво се случваше с мен. Усетих, че не мога да се контролирам, че
той води не само тялото ми, а и волята ми. Какво ще реши? До този момент е бил
толкова безобиден, но е тъй загадъчен…
А ако не съм
първата? И там има местенце в което моделите му остават завинаги?
Не, това е
параноя.
Нарцисист е, но
не е чудовище.
Сепнах се и дори
извиках. Стреснах и него. За да избегна неловкото положение се опитах да се
пошегувам, а не ми беше смешно. Стори ми се, че се видях от страни. Припознах
се в едно стебло. Мразя високи токчета защото на абитуриентския си навехнах
крака. Фотографът ме хвана точно в момента в който свих коляно и се задържах на
единият крак. Прекрасна снимка. Много секси изглеждам на нея. Дълго й съм се
наслаждавала и не мога да повторя волно подобно движение, а то и без друго беше
съпроводено с болка. Стеблото напомняше много позата.
-Хей, я да
направим по-различна картина…-рекох с шеговит тон, но никак, никак не ми беше
смешно.-Няма да рисуваш платна. Малък боди арт…
-Стига глупости.
-Не, не, чуй ме
сега. Аз ще застана сред дърветата…и ще се съблека…
-И какво?
-И ти ще покажеш
колко си добър. Не любовник разбира се, а художник. Ще ме направиш като тях…-и
описах с ръце гората.
-И какъв е
смисъла на това тъй наречено произведение на изкуството?
-Абе смисъл. Кефи
се на живота. Това му е майката. Виж сега какво, нали казваш, че по пладне
минават много туристи. Те не трябва да ме познаят. Аз ще ги виждам, а те няма
да виждат гола жена, а дърво напомнящо на гола жена. Както всички останали.
Вече идеята
започна да му харесва.
-Голяма шегичка,
а? Няма да можеш да стоиш толкова дълго неподвижна.
-И те се движат.
Има вятър, подскачат зверчета из тях. Дано някое не потърси хралупа…-избухнах в
смях -Недей прави такива физиономии. Хайде да го направим. Толкова е…
Не можах да
намеря точната дума.
-Направи ме,
както Господ е направил тях…
Смотолеви нещо.
Не знам хареса ли ми, но се съгласи. Този път почувствах свян докато се
събличах, а той стоеше гърбом докато си свалих и бикините. После когато се
обърна, не трепна. В началото четката ме гъделичкаше и докосваше едни места
които трудно се утешават, но после затворих очи и се разтворих сред клоните. Те
се галеха и щипеха с върхове. Те се биеха за пространство. Сключваха се във
всевъзможни комбинации без да търсят яснота каквато желаят човешките
взаимоотношения. В техните пътеки говореше природата, а природата бе разумна.
Освободена и далеч по-способна над живота отколкото е разума. Издаваха съскащи
звуци, тракаха един друг. Целуваха се и се хапеха, нежно. Свистяха и се удряха
болезнено, а болката им се разтваряше във вятъра и вибрираше цялата гора в
усещането на едно клонче. Имах чувството, че ставам голяма, стигам до
покрайнините на гората. До самите надвесени над града скали и гледам от ръба на
пропастта. Виждам и сатана който изкушава Иисус. Описва му с ръка земните блага
и му казва, ето на, всичко което е под нас, ще е твое, само падни на колене.
„Махни се от мен сатана!”-казва Иисус. Не, този вик се е вкаменил в гърдите ми.
Искам да извикам точно това, но нямам сили.
Тъй приятно е.
Тъй приятна беше мисълта. Отварям спокойно очи. Оглежда ме. Доволен е от
творението си. Казва ми, че ще се отдалечи и ще погледа скришом дали ще бъда
забелязана сред дърветата.
Изпълва ме страх.
Боя се да остана сама и гола в гората. Не мога да му го кажа. Ще разваля
играта, а тя е толкова емоционална и наситена с такива видения.
Пада от някъде
листо, погалва се по ханша ми. Засмивам се, но така тихо, че аз да не мога да
се чуя. За нищо на света няма да разваля играта. За нищо. Може би това ще е
единственият ми шанс, да се почувствам гора.
Гледам го да
потъва в криволиците. Изпълва ме самота. Сякаш се откъсва от гърдите ми.
Чувствам се толкова беззащитна като че ли е заминал зад океана. Не, по-скоро аз
съм някъде сред островите, а те са…Не враждебни, но и нищо хубаво не очаквам от
тях. Чувам гласове. Още повече ме е страх. Не знам от какво. Това не са груби
гласове. Вероятно е семеен изглед. Долавям и детските и гласовете на
възрастните. Тези хора няма да ми сторят нищо. Най-много да умра от срам, ако
моят приятел не се е постарал достатъчно добре, но аз не бива да се движа. За
нищо на света не бива да се движа. Скри ли дрехите ми този идиот. Ако ги видят,
ще видят и мен. Мамка му, не мога да погледна надолу. Сигурно са близо и могат
да уловят движението. То и дърветата се движат, но тяхното движение не е тяхно,
а е на вятъра. Волното движение проличава. Тъй проличават и хората които не се
движат както им е повелено, а както желаят. Те изпъкват, колкото и посредствени
да им са желанията. Колко обаче е трудно да бъдеш дърво и да не изявяваш воля
когато я имаш. Погледам, каквото и да стане ще погледна. Едно, две, три…Не, не
мога. Чувам гласовете близо. Защо се бавите. От сто часа ви чувам, а не се
появявате. Като мравки ли ходите…Ще ме забележат. Усещам вече вибрациите от
стъпките им. И нещо друго усещам…Не, въображение е…
Чувствах леко
гъделичкане по стъпалата, после се усили, стана болезнено. Стъпалата ми пускаха
коренчета в земята…Ама, че налудничаво…
Сърцето ми
запрескача. Видях десетгодишното дебело момче което потичва с пръчка по
пътеката. Затворих очи да не срещнем погледи. Чух гласа и на майка му.
„Вие не ме
виждате, не ме виждате, не ме виждате…”
Стори ми се, че
трая часове. После ме изпълни покой и неистова наслада. Почувствах се
по-величествена и красива от всякога. Те не ме забелязаха. Аз бях едно с
гората, с вековната красота, с мимолетната страст която не отминава, защото е
затворила времето в себе си. Защото личността е престанала да съществува и се е
сляла в едно с цялото. Прекрасно е, налудничаво, секси недопустимо е да бъдеш
гора, да бъдеш всичките й стебла, да си играеш с всяка част на своето тяло, да
флиртуваш с вятъра и да не бъдеш забелязвана. Колко хедонистично е, колко
невинно е в действителност. Няма те, а паметта ти е щипка подправка на цялото
усещане. То те изпълва и те прави безграничност в която мислите са само
абстрактна условност за да я има логиката която констатира насладата. Прекрасно
беше, но е време малката, да се прибираш в действителността.
Понечих да
направя крачка, но бях изтръпнала и преди да успея чух отново гласове. Този път
бяха младежи. Две двойки. Едното момиче се оплакваше, че е уморено, а всички
останали настояваха, че е рано за почивка. Дано да не спрат точно до мен. Но те
спряха и разгърнаха покривка. Гледах как се хранят, как се прегръщат, слушах
разговорите им за филми и музика, после за операцията на окото която предстои
на едно от момчетата, за изпитите които очакват двете. Страх ме беше, че ще
чуят дишането ми или вятъра ще завее към тях мириса ми. Повтарях си, че съм
дърво, че съм дърво и съм дърво…
Отминаха и тогава
се случи най-ужасното. Невъзможно е да предам емоциите си, невъзможно е да ги
изпитам отново. Помня само гласовете, грачещи, а думите груби. Изреченията
неправилно построени. Бяха цигани, бракониери. Сечаха около мен. На няма и
двадесет метра. Бързаха, защото знаеха, че близо минават хора, но бяха
достатъчно дръзки да секат и тук. Всеки удар с брадвата се стоварваше в
коленете ми. Гълтах писъка и чувах как далече от мен, уплашени птици издават
моя писък.
„Къде е този
кретен. Къде е. Защо го няма. Време е да се връща. Та аз останах така с
часове…Стори ми се, че са дни…Моля те, идвай глупчо…Вече не е смешно и не е
приятно…”
Ехото от ударите
тресеше цялата гора. Видях в съзнанието си как двете момчета и двете момичета
наострят слух, а едно от момчетата казва:
-Бракониери.
Къде е моят
глупчо. Трябва да се върне. Тези ще ме отсекат. Или изнасилят. Аз съм гола и
беззащитна. Те ще ме отсекат. Те ще ме изнасилят. А не е ли едно и също…
Идвай! Идвай,
моля те…
Дълго след като
нарушителите се отдалечиха не смеех да помръдна. После изчаках да мине един
самотник. Говореше си сам. Нещо объркано. На няколко езика. Говореше си нещо
което не можеше да каже сред хората. Не го разбрах.
Малко след като
отмина се появи моят приятел. Мина пред мен, а не ме забеляза.
Стана ми смешно.
Ама, че разсеян
гений. Дори той не може да ме познае сред останалите дървета. Няма да се
обаждам. Ще стоя неподвижна. Как сред хората ще познае обичаната като след
дървета напомнящи женски тела не може да различи женско тяло. Да му е за урок.
Няма и няма да мръдна. Няма.
-Хей къде си? –
засмя се неловко.-Ама наистина добре съм те изваял щом сам не те познавам.
„Добре ме бил
изваял! Ама, че Нарцис…Ти не си ме изваял…Ти не можеш да ме изваеш…Виждаш само
твоите творби, а не виждаш великолепието на истинската голота…Не си това за
което се мислиш! Не си!”
Идеше ми да
издера очите му и не исках да му проговоря. И ето не му говоря, и не му говоря.
Стоя си и мълча…Ако трябва ще пусна корени…
Мина на
сантиметри от мен. Стори ми се толкова крехък, толкова странен, че забравих
омразата си към него и реших да го прегърна. После ще му се скарам и ще поплача
и накрая, за пръв път ще го пожелая, но не на шега…
Не успях да го
сторя. Изтръпнала бях. Тогава се опитах да викна, но нямах глас.
Направих отчаян
опит да направя крачка, но не можех. Бях пуснала корени. Не бях вече аз…
Тогава го видях
как се приближи до онова дърво което напомняше на мен с изкълчен крак и дървото
оживя. Превърна се в мен.
Не можех да
крещя, а исках. Тя която приличаше на мен, тръгна прегърната с него, надолу по
пътеката…
Няма коментари:
Публикуване на коментар