И ето сам съм,
някъде другаде съм и съм непознат сред непознати. Лицето ми не означава нищо,
името също, престоят ми тук е кратък. Никой няма да разбере, че съм бил изобщо
тук. Улиците приличат на много други, много други, на които хората ми кимат и
аз им кимам. Гледат ме през рамо и казват нещо за мен на спътниците си, аз също
ги гледам през рамо и имам спътник, на когото да
кажа нещо за някого, ако то ми
се стори, че представлява интерес. През прозорците надничат лица, които не
забелязвам, но те ме забелязват. Знам, че някои се усмихват благо и малко след
това посягат към мобилния телефон, за да ми звъннат и да уговорят среща. Други
имат различен израз, но са ме познали. Вървя така, както очакват, изглеждам
тъй, какъвто съм според представите им. Част съм от всичко, което са свикнали
да виждат очите им. И те са част от това, което са свикнали да виждат очите им.
Но тук улиците
само напомнят на онези. Тук не означавам, мога да бъда различен. Утре ще си
тръгна и никой няма да разбере кой съм бил. Напълно анонимен съм.
И ми хрумва нещо
недопустимо. Гали ме нежно с перце. Кривя се да се усмихна, но не ми е смешно.
Опитвам се да го обърна на шега, а съм сериозен. Толкова сериозен, че чак
гледам черно-бяло, а и мракът се спуска. И токчетата на обувките звънят толкова
сладко и изкусително. На няколко метра пред мен подскача огромна дамска чанта,
а ръката, която я държи, е толкова слаба. Търкаля се полупиян просяк край една
от стените и ме избива желание да го изритам с всичка сила. Само след час или
два ще съм хванал влака и на това място повече няма да стъпя. Никой няма да
научи кой е изритал така жестоко кварталния талисман. Но малко по-късно ми
потичат сълзи. Съвсем ненадейно, без повод. Приличат на пиянски, твърде
немотивирани са. Не съм пил обаче поне до този момент. Купих бутилка, върнах се
и седнах до прошляка. Никой няма да ме познае тук. Измислям си и история, която
му разказвам. Той също си измисля, но неговата съм я чувал. Не знае на колко
места се разказва точно неговата история. Ако започнат да се съдят просяците за
авторски права, ще настъпи голям хаос. Всеки си мисли, че е уникален в своята
истина и своята измислица, а тя се повтаря и е почти една и съща, със съвсем
малки изменения. Писна ми и оставих да си разправя сам на стълба. И пак се
почувствах сам напълно освободен и с правото да извърша това, което никога не
бих извършил. И се въртяха мисли през главата ми. И продължи дълго, много
дълго. Разбрах, че съм изпуснал влака и че не искам да напусна това място. Тук
никой не ме познава. Тук съм напълно себе си, а себе си означаваше, че съм
никой.
Прекрасно
чувство, приятелю, но като се замислиш, лишено от далновидност. Ако тръгнех,
щях да ида сред познатите и сред познатото, ако останех, нямаше да остана дълго
непознат. Просякът вече ме познаваше, скоро щях да се запозная и с друг, и
следващ. Неизбежно беше.
И реших, каквото
имам да извърша в тази нощ. Минах през няколко аптеки, за да си набавя
необходимите съставки. Не се прибрах в хотелската си стая. Вече запомних лицата
на служителите, мислех си, че и те са запомнили моето. Седнах на една пейка.
И щях да изпия
последния медикамент, но тогава видях камъка. Не, не видях камъка, а очите му.
После видях, че са очи на камък.
Вече ме мислиш за
откачен. Може да си прав. Те мигаха. Черни, човешки. С уморен израз, имаха и
бръчки. Вътре в самите очи имаше бръчки, защото камъкът няма кожа. Очи, които
са видели много и знаят. С цвят на чай, топли очи. Поглъщаха и говореха за
много различни неща едновременно. Наведох се и видях, че са очи на камък. Камък
в тревата до пейката. Хванах го в шепите си, а те премигваха. Светлините от
лампите се отразяваха в тях. Нямаше израз на любопитство, нито упрек, имаше
едно тъжно състрадание. Чувстваха всичко, което е в мен. Поставих внимателно
камъка в джоба, изхвърлих лекарствата в първото кошче и се запътих към гарата.
Ужасно засрамен,
исках да забравя миг по-рано всичко, което ми е минало през главата.
„Нямаше да го
сторя!”-уверявах се-„Просто театралничех. Отчетох го като възможност, от която
не бих се възползвал. Никога, никога не бих го сторил. Не бих…”
Повтарях си го и
не бях убеден, а камъкът ми тежеше в джоба. Не посмях да го извадя. Във влака
беше голямо течение. Не можах да мигна, а очите още премигваха в съзнанието ми.
Хрумна ми да изхвърля камъка, но нямах сили да го сторя. Нямах сили изобщо да
го докосна.
Следващите
няколко дни изгарях в треска. Вече си бях вкъщи. Виждах десетки очи, които
напомняха очите на камъка, но бяха различни. Очи, които познавах отпреди. Очи
на мои близки и приятели. Тези, от които тогава си мислех, че съм се освободил.
Болестта отмина,
но камъка не изхвърлих. Оставих якето в гардероба и повече не го облякох.
Избягвах го като зараза. Много пъти съм решавал да го изгоря, но не исках да го
докосвам, а се и боях. Неясно от какво. Боях се.
Няколко години
по-късно видях очите, премигващи от една стена. Този път мятаха мълнии, молеха
ме. Стъписан бях, след туй ужасен, че се срещаме отново. Същите очи бяха, тъмни
и дълбоки, топли като чай. Премигваха от стената на един кабинет, в който ми се
предлагаше аз да затворя своите очи, за нещо незначително, но сторех ли го,
това щеше да ми донесе значителна награда. Не говоря само за пари, за зелени
улици, напред в живота ми. Щях да приема, щях. По законите на всяка логика щях
да постъпя добре за себе си, без особено да съм навредил на някого. Ставаше
въпрос за един фиктивен подпис, без никакви тежки последствия за определен
човек.
Погледът не ми
даваше. Намразих го. Много го намразих. И не му простих, въпреки че няколко
месеца по-късно цялата афера, в която щях да бъда въвлечен, излезе на бял свят.
Имаше няколко уволнения, почти се стигна и до съд. Изобщо: неприятности.
Не простих обаче
на очите. Те ми попречиха да постъпя. Те просто ми повелиха. Аз само изпълних.
Нямах никакъв принос в това, че съм останал сух. Съвестта ми не беше по-чиста
от тази на виновните.
Една вечер все
пак бръкнах в старото яке и извадих камъка. Както и очаквах, нямаше никакви
очи. Изхвърлих го даже, а якето подарих на някого. Не си спомням дали изобщо се
нуждаеше. Както и да е.
Видях същите очи
за трети път. Подобни виждах всеки ден, но същите мислех, че никога няма да
срещна.
Едно
двадесетгодишно момиче с немска овчарка стоеше на кафе в откритото бистро пред
службата ни. Хубавица беше. Някак старомодна. Русокоса, а прическата й като
френските филми от края на шестдесетте.
Гледаше в мен,
право в мен.
Цялата й красота
изчезна. Виждах само погледа. Същият като на камъка в парка. Същият, който
премигваше от стената, когато ми предлагаха подкупа. Съчетание на всички тези
погледи, които ми имаха доверие, които ме бяха деформирали в грешната си
представа за мен. Поглед, топъл като чай, но сега и с разтопена мед.
Усмихнах й се.
Само въпросително.
А тя не отвърна.
Прочетох любопитство в очите. Проблесна предизвикателство. Сега си припомних,
че онзи парк ухаеше, че вечерта беше прекрасна въпреки налудничавите мисли.
Спомних си след толкова години една балада, която долиташе от някоя от терасите
наблизо.
Усмихнах се по-широко.
Това вече беше покана от моя страна. Тя също се усмихна. Не с устни. С този
толкова много говорещ поглед.
Харесваше и да ме
вижда такъв. Харесваше ми да ме вижда такъв.
Такъв, какъвто ме
направиха подобните на този погледи. Подобните, но не същият.
Забравих, че този
поглед ме е ограничавал. Забравих, че е вземал решения вместо мен, че е
изисквал от мен и ми е разрешавал, че понякога съм го мразел, че съм живеел за
малките му награди. Сега го исках, исках го така, както той искаше от мен. С
искрите, топлината и вкуса му, с чувството на близост и взаимното желание. Със
светомаежите и бездните, застлания мрак и примигващи интимно отражения на
свещи.
Усмихнах й се и
намигах и не вярвах, но тя не отвърна поглед. Не го откъсна от мен, а ме
подканяше. На няколко пъти губех кураж и си го възвръщах. Нямаше повече време
за отлагане. Тя плати кафето си на сервитьора.
Приближих се до
нея.
-Познаваме ли
се?-заговорих я аз.
-Не мисля.-имаше
прекрасен глас, почти колкото погледа.
-Гледахте в мен,
усмихвахте се…
Няма коментари:
Публикуване на коментар