Скорост



Спуснах се по хребета за да покажа колко съм смел. Цяла нощ преди това лъсках ските на шейната за да е по-бърза. Сам си я направих, за да е по-убедителен подвига ми. Знаех, че всичките комшийки в махалата ме гледат, че и момиченцата от класа ми и каките им и майките им и бабите им. Големите после щяха да ми дърпат ушите защото по хребета никой не се спускаше. Не можело, аз пък казвам, че мога и го правя. Ама страшно е наистина. Сърцето ми ще изскочи. Замайва ми се главата. Ама
наистина съм луд, но виждам как ми се усмихват. Чувствам го по кожата ми и вдигам триста шестдесет и пет километра в секунда. Всичко пред погледа ми се размазва, летя със свръхсветлинна скорост и шапката ми е отдавна изхвръкнала и знам, че когато спра и всички мои връстници ще са бабки и дядковци, аз ще съм пълна свежарка. Чел съм го в научно фантастичните книги. Рано ми е да ги чета, но аз все бързам, все бързам. И ето и сега бързам и нищо не виждам. Страшен съм, аз съм вън от кожата си. Аз съм камикадзе. Разумен тайфун и разбеснели се кванти. Аз съм скорост, не съм осемгодишно дете, не съм и по-голямо дете, не съм изобщо човек…Скорост съм аз…Страшно е и ми харесва…Прекрасно е…
Оле – ле. Не. Това дето нараства срещу мен трябва да е къщата на…Това е смъртта.
Минах през нея и продължих да летя с шейната. Яката стена се пръсна като порцелан, а аз прелетях на сантиметри над главите на групата на черните каскети. Пълни алкохолици и атрофии. В къщи жените им, дъщерите им, тъщите им и прабабите от семейните портрети ги стягат с по седем колана, тиранти, жартиери и прочее. За да избият комплексите си стане ли седем, седем и нещо по тайни пътеки се събират на явката си, пият ракия със съмнителни билки и си говорят за бракониери и извънземни. Приказките им се въртят като на плоча. Знам ги аз. Сепнаха се, глътнаха си граматиките, а аз с шейната през стъклото навън и по покривите на наредените една до друга амортизирани прошки, след туй през клоните на вишните на къщата надолу. Правя салто и продължавам по улицата. Трябваше да съм се спрял, тук няма никакъв сняг. Тряскам се в един стълб, искри, припадам, витая в безименното, събуждам се, опъват ми ушите, майка реве, че ще има да плаща поразиите които съм сторил, а никой не забелязва, че аз продължавам да се нося с шейната. Никой. Казват, че като съм се ударил в стълба шейната е станала на трески. Да, ама аз помня, че ги глътнах и не само глътнах, а и вдишах. Влязоха през ноздрите ми, даже и в кръвта по ожуленото ми чело се вляха. Шейната беше в мен, вътре в мен и се пързаляше и съзнанието ми продължаваше да лети с нея. Всички се движеха около мен бавно. Докато приятелчетата изчитаха една книга аз прочитах триста и осемдесет. Хранех се повечко за по две три секунди, спях точно шест секунди, а в останалото време правих лицеви опори. Тихичко да не ме чуе майка. Не достигнал и десет години бях прочел цялата общинска библиотека, от корица до корица. Правих по един милион и четиринадесет лицеви опори. Знаех наизуст Илиада та, а също така и осем езика, за което никой не подозираше. Не съм гениален, не се лъжете. Скоростта, всичко се обяснява с нея. Това което за другите беше ден за мен беше година без някой друг месец. Не мога да изчисля точно защото скоростта се ускорява и намаля. Апогея и достигна между тринадесетата и четиринадесетата ми година, когато в този промеждутък трябваше да преживея изпълнени със скука хиляда и осемстотин години. Научих всички езици, преобърнах всички сайтове. Обясних се в любов на всички дами дали си адресите. На много писах повторно. Изчислих траекториите на всички астероиди в слънчевата система. Пак едва не загинах от скука. До двадесет години имах двадесет хиляди жени в живота. Написал бях седемстотин и осемнадесет романа под различни имена. Покорих няколко осем хилядника и следвайки мои съвети много политически сили от различни страни се издигнаха и управляваха до момента в който забравяха какво ми дължат и въздигах други на тяхно място. Хванал съм сто четиридесет и четири милиона риби, убил съм около двеста хиляди глигана. Нарисувал съм около петдесет хиляди платна и съм ги подарил на бленуващи за красота и изящество очи. Шейната продължаваше да цепи пространството, носих се не по собствена воля, а ме носеше инерцията ми. В един момент се опомних, печален и сам. Всичко е било сън, мигновена илюзия. Съзнанието ми летеше твърде бързо за да осъзнае какво се случва на тялото ми, а то просто се бореше за всеки нов ден, защото беше болно и слабо и от петнадесетата си година почти не можеше да става от леглото. Нямаше връзка с онзи удар. Друго заболяване го сполетя. То едва се движеше. Само съзнанието му летеше. Летеше напред, докато накрая се отдели. Скъса напълно с болното тяло и двете напълно не се познаваха.
Сепнах се, това беше кошмар.
Това не се е случило. Не може да живее човек по този начин както се усъмних, че живея. Връзката между тялото и съзнанието не може да се прекъсне. Тялото е каторга, но пълна с играчки. С весели играчки които разведряват съзнанието. То затова остава там където е. Няма как да си летиш и да си играеш на любовни трепети, да опитваш хубави вкусове, да вдъхваш прекрасни миризми и понякога да ти омаляват коленете.
Ако съзнанието лети толкова бързо, то ще накара тялото да го следва. Ако ли не може да го накара, тогава ще остане, само и само за да се забавлява с играчките на тялото…
Какви мисли ми минават! Полудял ли съм. Да! Даже съм с усмирителна риза. Чувствам я. Завързаха ме, защото живеех твърде бързо и с това изживях прекалено много. Знаех повече отколкото му трябва на човек и с това наруших покоя на останалите. Говорих прекалено много. Понякога казвах и истини и точно истините бяха виновни за да ме обявят за опасен лъжец. Истината е според скоростта. Който не може да я настигне се разделя с нея и се примирява с по-бавна истина. Аз обяздих истина която хвърляше от гърба си всеки друг. Хвърляше го и го убиваше. И затова ме завързаха.
Но завързаха ли инерцията. Лудото спускане на шейната. Това не може да се завърже. Скъсах усмирителната риза и отидох в друг континент. Сменях различни имена и си правих сам самичък пластични операции. Както другите се бръснат, аз си пришивах всеки ден нова физиономия. И реших, че това е дяволски забавно.
Всеки ден се раждах. Всяко изживяване бе първо. Вечер беше време да умра и аз заспивах, за да се преродя с утрото. И така сменях живот след живот. В един свирех на пиано в друг на хармоника, пишех стихове и обирах бижутер ски магазини, вричах се във вярност и отричах всяка вярност, създавах религии и плувах сред крокодили, покръствах диви племена и унищожавах гори, летях на делта планер и търсих жената с естествено сини коси…Във всеки живот откривах една която в сънят ми беше със сини коси, а в действителност косата й беше винаги с различен цвят от предишната и очите й бяха с различен цвят и форма и зърната също. Имах я и я изоставях, защото не можеше с мен да умре и да приеме следващият ми живот. Никоя не ме обичаше толкова, че да премине с мен в следващата кърма, да напусне своята памет и да се всели в паметта на следващата. Затуй ги обичах всички…
Заслужих си го, защото всички ме видяха как се спуснах по хребета. Никой освен мен нямаше необходимата смелост, затова и никой не живееше със скоростта ми.
Често чувствах отегчение, но когато станах на десет хиляди години ми стана тъжно, че живота ми свършва, че се е оказал толкова толкова кратък, че съм живеел твърде бавно и съм пропилял толкова много мигове. Така ми се струваше.
Шеметът свършваше. Размазаният пейзаж чезнеше. Светът придобиваше реални черти.
Формите пленяваха и деформираха в себе си светлинният бяг.
Беше ми тъжно, много тъжно ми беше. Твърде кратко се оказа всичко. Струваше ми се, че не съм прочел и половин страница от истинската истина.
И се опомних край стената. Шейната се търкаляше на близо, а над мен бяха надвесени ужасени лица.
-Жив е. Хей, идиот, виждаш ли ме…Колко пръста ти показвам.
Беше председателят на клуба на черните каскети.
-Четири милиона и петстотин хиляди.
-Контактен е. – усмихна се повяхващият бивш пожарникар.-Абе, момче, какви ги правиш. Щеше да си идеш млад и не преживял нищо.
Повдигнах се и се изтърсих от снега. Гадеше ми се и малко ми се маеше главата.
-Знаеш ли?-рекох му в очите -Преживях много. Дяволски много. Много повече от колкото си преживял…
И посочих хребета.
-Защото имах кураж да се спусна…А сега ми остават някакви си кратки шестдесет или седемдесет години. И с тях и без тях, а ако ги живея като теб, то по-добре без…
Не довърших думите си. Подгони ме. Но не можеше да вдигне моята скорост.





магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...