С упойка ли да те обръсна?

Колаж: Стефан Кръстев

Бръснарницата се намираше в края на калдаръмената улица в нещо като остъклена пещера. Освен нея и едно турско кафене, нищо друго не работеше. Пребродих всички улици. Открай докрай преминах цялата територия на свръхмалкото градче. Изпих тридесет и осем или шестдесет кафета, но за водка ми беше още рано. Човекът с бялата манта вътре скучаеше. Щях да убия малко време при него.

-С упойка или без упойка? - попита ме усмихнат. Трябваше да е шега. И се направих, че взех на сериозно хумора му.

-Каква е разликата в цената?

За водка все още беше рано, рано беше и да й позвъня.

-С упойка петдесет камъка, но ще мине леко. Истинското бръснене обаче е без упойката. Виждам, че цял живот не си бил бръснат.

-Бръснат съм и още как! – захилих му се. – Три фалита, две години следствен, да не говоря колко пари ми дължат приятели. Това ако не е бръснене...

Човечецът се засмя. Имаше топчесто лице, приличаше на пухено мече, но в усмивката му имаше нещо стряскащо интелигентно.

-Говоря ти за бръснене в буквалния смисъл на думата. И не за подрязване на космите, каквото всеки мъж го прави. За истинско бръснене, то е като градинарство. Изкуство е. Познавам четирима или петима бръснари в цял свят.

-А епилацията?

-Епилацията отнема мъжката сила. За електрическите самобръсначки да не говоря. Те зомбират, изместват точките, в които се трансформира сексуална енергия.

Засмях се. Точно такъв бърборко ми трябваше.

Все пак е неделя, в останалите дни едва ли си доспива. Сигурно още си ляга рано и чете няколко часа, все така е мълчалива, говори отнесено и сънува кошмари. Никога не ги е разказвала, но и аз и майка й знаехме, че не спи спокойно. Преди да изчезне, случи се преди четири месеца, изобщо не спеше. Или спеше един-два часа.

-Градината на интелекта ти е обрасла с бурени. – посочи едно място на бузата ми. Да си бърбори, точно това ми трябва. Иначе се бях бръснал снощи, преди да тръгна. Винаги бях гладко обръснат. - Препоръчвам ти все пак упойка.

-Просто бъди внимателен и толкова. Работи бавно. Никой не те гони. Та разправяй, оня телевизор там на рафта работи ли?

-О, защо не казваш.

Натисна копчето и се появи некачествена черно-бяла картина. Звукът беше с много смущения и дразнеше.

Затвори очи и прокара пръст по лицето ми, по брадата и шията.

-Защо лимфните възли са ти подути?

-Ти ще ме бръснеш ли или оперираш?

Забавен човек. Е, да се изявява. Ще гледам спектакъла му с интерес.

Нямах намерение да я будя, макар от снощи, откак разбрах къде е, горях от нетърпение да разбера какво прави в този затънтен край. Преподаваше на дребосъците, но за това не е нужно да отиваш в край, където из чукарите кацат птеродактили. При разсъмване видях един. Е, може да не е било птеродактил, за тях пише, че са изчезнали преди милиони години, но няма да се учудя, ако в толкова затънтено градче са останали, но никой не знае за тях. Освен любовна връзка, не виждах какво може да я привлече тук. Детективът обаче твърдеше, че живее сама. Вярвах му, истински талант. Мислех си, че дъщеря ми е някъде из света. Като че ли земята се беше разтворила и глътнала. Макар да не ме понася, реших да се срещна и да си поговоря. Тя е едва на двадесет и една. Имам планове, по-скоро мечти за нея. Силен човек съм, ще ги осъществи. Сама, с моя съвсем малка помощ. Без рамо днес е невъзможно, а аз мога да й го дам. Сигурно е дошла тук да рисува. Природата е разкошна. Младежкият бунт е в кръга на нещата. А и имаше от какво да е разочарована. Не от мен и от майка си. Зле се социализираше. Не успя да бъде част от каквато и да е компания или кръг. Имаше нещо, което я правеше различна. И се отчайваше бързо. Някога често плачеше, но тогава беше пубертет. После се усмихваше и създаваше с тази усмивка по-болезнено чувство, отколкото със сълзите си. Мисля си, че просто вдигна ръце. Не обича да се бори, а да лети и да рисува.

Насложи внимателно пяната върху лицето ми. Като че ли беше холивудски гримьор и ми поставяше маска за фентъзи филм. В един момент заприличах на панда, засмях се леко и част от пяната изхвърча от лицето ми.

-Ще е продължително. Освен бурените в Градината на интелекта, видях интелектуални стръкчета в Саксиите на съня, Овошките на спомените са натежали, извили са клони до земята. Те ще се строшат, а това ще те лиши от истинската ценност на тези спомени.

-Бръснар ли си или поет?

-Изкуството си е изкуство. Формите му се преплитат.

-Дъщеря ми… - щях да кажа, но не исках да приличам на родител, който само се оплаква от младите. - Бе давай! И говори си, говори… Мен ми е приятно.

По-приятно развлечение беше от втръсналите телевизионни реклами, които течаха. И глупавото сутрешно предаване за политика и други празни приказки.

-Лехите на сексуалността ти са натровени. Има много цвят, но ги няма мъничките същества, които да го разнасят. В тъжен свят живееш с тази брада, човече, но това е само занемаряване. Нищо непоправимо няма все още. Малко ще ми пречат бръчките ти, но ще се справя.

Усмихвах се до момента, в който прекара бръснача. Галеше и гъделичкаше, като че ли изтичаше от него слабо електричество и усещах нещо подобно на докосване с лъчи. Чувството беше приятно и непознато. В началото започна бавно, а после с голям замах. Пяната хвърчеше, все едно дялаше лицето ми. Уплаших се да не ме пореже, но ръката му беше тъй изтънчена, тъй сигурна, че острието едва ме докосваше. След минута нямаше пяна. Гледах се в огледалото и не можех да се позная. Моите черти. Същите, но това не бях аз. Нещо непознато с моите черти виждах, не го разбирах. Плашеше ме, защото имах усещането, че съм пленен в него и ме стяга. Отблъскващо беше и имаше воля над съзнанието ми. Изглеждаше по-красиво, отколкото се чувствах, но имаше неизказана жестокост в тази красота. Почувствах се отделен и напълно неспособен да вляза в контакт със себе си. Не се познавах, харесвах се, но се боях и не се познавах.

-Не се плаши. Това е само началото. - въздъхна и ведро ме потупа по рамото. - Ама натрупал си, натрупал си се с… - потърси дума и не я откри. Сви устни, а по поведението му разбрах, че върши нещо сложно и е много внимателен. Сви ми се в гърдите. Страх ме беше дори да дишам. Хладна пот изби по слепоочията ми.

Как се насадих така!

Исках да слушам телевизора, но чувах него…

-Живият плет на състраданието. На всеки мъж е на различно място. Твоят е в долната част на брадичката. Да го махна ли? По-добре без него. Знаеш ли, какво е той? Просто е жив плет. Когато чуем някой да страда отвън, викът му ни привлича. Винаги ни привлича. Страданието е хипноза, гравитационно поле, което ни дърпа към себе си. И няма как да му се противопоставим. Стигаме до живият плет, а той е трънлив. Заплитаме се в него и ни боли и си мислим, че това е състрадание, а всъщност онзи, който ни е зовял, остава вън от плета, а ние отвътре. Ако го няма този жив плет, просто ще стигнем до него и в този момент няма да има страдание… Да го махна ли? Имай предвид, че този жив плет расте бързо. Много бързо… Много, много бързо. Докато излезеш, може пак да е пораснал. За момент само мога да те освободя от илюзията за съпричастност и без нея да почувстваш съпричастност…

Не помня какво му отговорих. Не исках да го слушам. Сигурно от многото кафета, които изпих от сутринта, но бях много впечатлителен и дълбокомислените му бръщолевения ме разстройваха.

-Хоп! Извинявай! Без малко.

Въздъхна. Видях го, че е много блед. Усмихна се неловко.

-Без малко. Толкова беше обрасъл, че не се виждаше и си помислих, че изобщо го няма, но е имало скришен цвят на любовта.

Обиколи внимателно мястото. Отведнъж ми стана смешно. Какви артисти има в планините! Този човек е роден за големите сцени, за големите екрани, не за бръснарница. Омагьоса ме, направо ме омагьоса. И не просто обръсна, а и с много въпроси зареди. Имам ли, по дяволите, имам ли този цвят, за който каза, че не се виждал и едва открил. А какво е състраданието, ако не бодлив плет, който не ни прави съпричастни, а напротив – разделя ни. Нима страдащият се нуждае и от нашата болка?

А Лехата на сексуалността ми и аз си мисля, че е натровена. Голям актьор! Изключителен…

-Виждам думи -билки… - продължаваше монологът му. - Навсякъде са поникнали, дори там, където не би трябвало да никнат и трудно никнат. Това е добре за теб. Много добре, ароматът на тези думи те поддържа. Иначе си се превърнал в джунгла, но мъртва джунгла…

Дали да се съглася? Той пък в какво се е превърнал? При таланта му да живее в това затънтено място и да бръсне дядките…

-Кожата ти е жива и свежа. Много пушиш обаче и алкохолът напоследък си увеличил. Така убиваш част от плевелите, но с това умира и това, което трябва да спасиш. Не винаги, но това, което използваш, е опасна тор. Все пак, удивителна брада. Виждам и декоративна растителност. Имаш вътрешно усещане за красивото…

Едва се сдържах да не прихна. И тогава видях отражението на телевизора. Даваха фоторобот на серийния убиец с медийния прякор Трудолюбивият касапин. Защото разрязваше гърлата на жертвите си само в почивните дни.

Останалото напомняше слабо, но тази интелигентна усмивка, не можеше да се сбърка. Той ме бръснеше и бръсначът беше точно на адамовата ми ябълка.

-Тук има много за подрязване… - продължи със същата интонация. - Растения, които се опитват да изведат разума ти навън… Агресивни растения, вредни са. И за теб, и за околните. – Трябваше все пак да си платиш упойката.

Притъмня ми пред очите. Мълния проблесна дълбоко под черепа ми. Помислих, че съм мъртъв, но отворих очи и го видях благо да се усмихва.

-Юнак. Толкова беше. Сега трябва да махна тревата около ушите ти. Ужас е. Как не си се оплел в нея.

Повтаряха съобщението за Трудолюбивият касапин, а той като че ли не го чуваше.

-Готово. - рече ми и напръска с долнокачествен одеколон лицето ми. По това поне приличаше на нормалните селски бръснари.

Излязох с подкосени крака навън и точно тогава спряха двете полицейски коли. Бях вече далече, но видях как натискат главата му за да влезе в колата.

След половин час се срещнахме с дъщеря си. Казах й това, което исках да й кажа:

-Слушай, държиш живота си единствено в свои ръце!

Още обаче ми се струваше, че стоя на бръснарския стол.




Хорър, трилър, социална драма
хумор, сатира, разкази с неочакван край