четверг, 31 мая 2012 г.

Голи най-интимни части


Просто думите й носиха различна постройка, иначе казваше всичко като останалите, но не биваше така, защото не я разбираха. Тя знаеше, че мисли като тях, те не. Мразеха я и се бояха от нея. Опитваше се да им изясни, но още повече се объркваше. Чудеше се с какво говорът й не е като на другите. Опитваше се да намери излишната думичка. Да я изчисти. Започна да мълчи дълго, а това беше грях, много тежък грях. Мълчаливите се криеха, не си признаваха, че мълчат. Бръщолевиха
без никакъв смисъл, но не мълчаха. Не искаха да бъдат заподозрени, че се откъртват от всеобщата памет, от знанието, от своята общност и народ. Сипеха празни фрази, страх и ужас се долавяше в пискливите им гласове, повтаряха по дума десетки пъти в едно изречение, само и само да не спре гласа им. Защото словото беше живота и пътеката, единствената светлина която не мамеше. Думите насочваха живите един към друг, думите ги разделяха. Най-кощунствено е да замълчиш и да се отвърнеш от своето богоподобие, да заживееш като скот край ближните си, като звяр който си няма никого.
Тогава се нуждаеш от светлината. Онази – измамната. Която ражда различаването и гордостта. Високомерието на уникалното и истински грозното. Най-голямото нещастие е да бъдеш подведен от онази светлина. Писано е, че тя е на сатана. Че сърцето ослепява от нея и не може да види повече живите образи в словото. Че прокълнатите я виждат. Че най-големите престъпници се обричат на нея и от този миг, започва непосилната душевна болка.
Който се провини спрямо думите, който опорочи диханието което носи смисъл и път, отрече се от социалното, той я заслужава.
Тя не беше я заслужила. Въпреки, че я проклинаха. Ставаше мълчалива само за да не прозвучат различно думите й, от тези на останалите и да почувства враждата им. Боеше се от тази вражда. Сънуваше, често и кошмари. Не си ги спомняше, образите изглежда бяха от далечни земи и имаше чувството, че се виждат през светлината на измамата. След такива кошмарни нощи, започваше да говори като останалите. За скорците и щурците, за къщата на този или онзи, за това, че еди коя си имала глас на врана, разбъркваше ги с чудати изрази които не разбираше, с други които едва ли съществуваха, а така правиха и всички останали. Трябваше само гласът да се лее и да ражда образи. Така работата вървеше, мелницата се въртеше и мелеше жито, шпорите на градските стражари звъняха вместо училищни звънци да събудят децата, каменоделците въртяха чуковете, а прасетата в касапницата квичаха и възвестяваха богата трапеза вечер. За да го имаше всичко това трябваше да знаеш, че си важен, че го раждаш с думичката, че всичко без нея е безсмислено и сляпо и не би следвало своята цел която е част от хармонията на радостният живот.
Веднъж се опита да го изрече точно така. Дума по дума, мислеше, че всички ще се зарадват на това как го казва, но вместо това тези които я чуха замлъкнаха и изразиха становището си на други, а те от своя страна на други. Обвиниха я в гордост. В думите й имало високомерието на уникалното. Били красиви.
Разплака се при жестоката обида. Как можеха да наричат нещо нейно красиво. Тя не е лош човек, не е. Плака дълго, казваше, че не е съзнала, че не е искала, а и не е мислила, че думите могат да се вземат за красиви.
Строги бяха. Твърде строги и я осъдиха.
Колко бавна беше присъдата. Колко жестока.
Въведоха я в затворите. Там имаше много крадци, изнасилвачи и дори един убиец, но не я оставиха при тях, водеха я надолу в подземията за които не знаеше, че съществуват. Отваряха се тежки врати, стълбища се виеха надолу и тя очакваше да я заведат при светлината на измамата. Стълбите бяха стотици и не свършваха, колената й се подвиваха и искаше неволно да падне по тях и да си строши черепа, но нещо я държеше на крака. Някакъв страх, по-силен от страха който изпитваше дори сега.
Най-сетне безкрайното спущане свърши.
Тогава разголиха най-интимните й части. Плака дълго, но беше толкова, толкова тъмно, че нямаше значение, че е толкова гола и беззащитна към греховното.
Постепенно обаче разбра, че измамната светлина я обсебва. На третият ден в подземието, тя, започна да вижда чрез нея. Опита се да прикрие голотата си с ръце, но дълго не можеше да ги задържи и светлината болезнено я обладаваше.
Още същият ден я изведоха нагоре. И всичко започна да прониква още по-жестоко в откритата и плът, на няколко пъти я покриваше с ръце, но палачите ги блъскаха, а измамната светлина ставаше все по-силна и по-силна.
Болката неочаквано започна да утихва. Изпълни я извратена възбуда. Започна да й става приятно. Забрави колко е позорно и започна да изпитва наслада от това което правеха с нея.
„Така е добре. Тъй и тъй с мене се случи най-страшното. Трябва да полудея и да му се отдам. Така поне ще оцелея…”
И я изведоха от затвора на площада.
Светът се беше променил. Боеше се да изрече греховната дума „красив”, но беше точно такъв.
Помисли си го за миг, защото в същото време беше ужасена, че е изведена разголена пред клокочещата и проклинаща я тълпа пред затвора.
Интимните й части бяха голи. Най-интимните части – очите. Останалите ги криеха зад превръзки и разголваха единствено при новолуние пред своя любим или любима, когато е тъмно и едва – едва потрепва лъжовната светлина.
Стоеше обезчестена и разголена. Осъдена да види.
„Лъжовна ли е?”-помисли си и прехапа болезнено устни. Голите й очи се просълзиха.
„Толкова е жестоко!”
Наистина, много жестоко. Видя толкова грозни лица...





антиутопия и киберпънк

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email