среда, 30 мая 2012 г.

Без мозък


Погледа ми се премрежи, мускулите ми несъзнателно се подготвиха да го направят, поех си още по-дълбоко дъх, почувствах, че ще се освободя. Готов бях, понечих да кихна, но ми се размина. Почувствах се дълбоко нещастен. Случваше ми се за седми път за няма и…двадесет минути. Ако продължи така няма да съумея да свърша нищо. Ето, напира пак кихавицата. Дано да кихна, да кихна, да кихна…По дяволите…Ето пак…Подът под краката ми заигра, пред очите ми притъмня, напрежение скова дори косите и ноктите ми. И кихнааааааааааааа…..х.

През ноздрата ми изхвърча мозъка. Излетя през отвореният прозорец навън. Тупна по покрива на колата на Петнистият скункс, който пак беше гарирал на моето място. Търколи се под джипа на счетоводителя, няколко пъти подскочи по баскетболната площадка в страни от паркинга, удари се в оградата и се търколи под драките…

Това вече беше неприятно. Трябваше да си го прибера по най-бързият начин. Някой можеше да го намери и да си го присвои. Не, че цял живот не постъпват така с него, но докато е в главата ми имам поне някакви формални претенции, че е мой. Дано не се е раздрал на тръните. А ако го намерят хлапаците които идват да играят на баскетболната площадка. Лелее. Ужас. Как можа да ми се случи! Точно на мен. Положението и без друго ми е плачевно. Говори се за съкращения, а аз съм в кредити до оня свят и обратно. Ако разберат, че съм без мозък с мен е свършено. Готов съм да докажа, че и без него ще се справя добре с всичко което се иска от мен във фирмата, но едва ли някой ще ме изслуша. Щом си без мозък, вън и толкова. Ще помънкам, че аз съм стар кадър, титуляр и двадесет години все без мозък съм се справял и даже и награди съм получавал, ама кой пък ще ми повярва. Пък и да повярват, нали трябва да се съкрати някой. Трябва да си прибера по най-бързият начин проклетото топчесто сиво нещо.

Тъкмо да тръгна обаче, гледам се задава Умницата. Прилоша ми. Големият шеф си е перверзник, пада си или поне си падаше по атрактивни девици с руси коси и големи души които не могат да се поберат в нормална гръдна обиколка. Такива винаги му бяха и секретарките. Откак се появи този дявол, той стана проклет, затвори се в себе си, забрави естетическите си търсения и я гледа в очите. Тя върти цялото предприятие на малкият си пръст, а е истински Сталин. Няма измъкване от нея. Види ли ме, че се разкарвам в работно време из площадките. Спукана ми е работата. Какво да й обясня? Изкихах си мозъка и трябва да си го прибера преди…

Стомаха ми се сви. Видях как няколко зли котарака скочиха в храстите. Или ставаше здрав секс или як бой за мозъка ми. Дано не го…

Този тиранозавър секретарката на шефа нямаше намерение да се маха. Чакаше ли някого, дебнеше ли. Подпряла се беше на джипа и пушеше. Оглеждаше се и дано не ме види, че кибича през прозореца вместо да съм на стола пред компютъра.

Ще изчакам малко и каквото става, да става. Седнах. С мозък или без мозък си върша работата за някакви си двадесет тридесет минути. Дори тази откачената не може да ме пипне с пръст, защото има по-малко мозък отколкото аз имам сега.

Още беше там. Дръпнах се бързо от прозореца. Едва не засякохме погледи. Застанах пак пред компютъра. Сърфирах безразборно. Трябваше да мине малко време за да не мисля за мозъка си.

И ето какви ги прави човек без мозък. Това момиче ми беше идеална за снаха. Щеше да е разкошно, ако сина ми се запознае с нея. Така щях да си помисля, ако имах мозък. Колкото по-дълго обаче стоях без него, толкова по-силно се долавяше липсата му. Започнах да й пиша, тя ми отвръщаше, а аз своя страна пак и й пишех от безмозъчни по-безмозъчни неща…За пътешествия в себе си, за открития на съкровени тайни, за еротичните ноти изписани върху уханията, за ерогенните точки на планетата т. е. потайните горски кътчета в които обичам да прекарвам почивните си дни, за текилата и марихуаната /не пуша марихуана/, за блус и Достоевски, за най-пиянското ми изпълнение като студент. Писах й, че понякога си мисля, че неразумните постъпки са проява на висш разум, че постъпваме неразумно, защото искаме да се отклоним от скуката на правият път и да срещнем този който сме готови да обикнем и да ни обикне. И тъй като бях безмозъчен и признах за жена си и я помолих да ми бъде съучастница в убийството й. Тя прие, но после ме убеди, че не бива да го правим. Не била виновна, че е роден терорист. Разсмя ме на няколко пъти и ме отклони от престъпните мисли. Очарована беше, че се държа толкова искрено, а аз дори не съзнавах, че така я подвеждам повече. Всеки човек приема част от заблудите като своя истина и когато е искрен той просто по-убедително лъже, защото сам вярва в това което казва. В един момент се изплъзна и това от пръстите ми, а тя ми прати усмивка. Никой не се е държал по този начин. Харесвало й. Харесвало й и това, че между нас всичко е невъзможно. Споменах, че колкото по-продължително стоях без мозък толкова повече личеше отсъствието му. В един момент напълно изгубих памет. Сваляхме се най-безобразно. Чувствах възбуда, чувствах възбуда в думите й. Фриволното не ми е в характера. Винаги се държа на ниво, дори когато съм пиян, но сега бях без мозък. Дори не помня всичко което й написах. Но накрая се разбрахме да ме чака в квартирата си. Попита ме какво иска да облече, а аз нали бях без мозък. Писах й:

„Бъди облечена единствено в очите си…”

Съвсем изключих, че съм на работно место, че срещата е преди да е изтекло работното време, че има съкращения. Осъзнах едва когато си казахме: „Целувам те. До скоро.”

Погледнах от прозореца. Чудовището от апокалипсиса още подпираше дупе в джипа на шефа.

-Няма как!-свих устни -Какво пък, нали съм без мозък.

Имаше още малко време. Колегата с който делим един кабинет държи в бюрото си пистолет. Има го за мъжко самочувствие. Един милион пъти ми е казвал, че няма да го използва, но се чувства по-твърд държи ли го в ръцете. Попитах го защо тогава не го държи в къщи.

„Е, тук са жените. В къщи е жената.”

Фульо, но не беше лош човек, сега го бе хванала шарка.

Извадих един кламер и се пробвах дали още мога номера който някога научих в общежитията на езиковата гимназия. Ключалката подаде.

Щракнах пистолета. Пъхнах го под колана и с бодра походка тръгнах навън. Когато минах покрай колата на Петнистият скункс, която беше паркирана на моето място изпразних пълнителя в гумите.

Шефската секретарка ме погледна озадачено. Очите й напомняха на два цвърчащи тифлонови тигани.

-Ей какво става?-попита ме й забелязах, че гласа й може да трепери.

-Този миризливец, да се научи да не паркира на мястото ми…А ти, да знаеш, свърших си бъкиите, не го правя често, изобщо не го правя, но днес излизам по-рано и отивам при една млада суперлюбовница.

-Но-о…-опита се да каже нещо, но нали съм без мозък, плеснах я по дупето и се качих в колата си.

Щеше да ме види, ако тръгнех към храстите да си прибирам мозъка. Нямаше да ми повярва какви ги върша. Щеше да си помисли друго, а използването на района за естествени нужди е по-лош от напускането преди края на работното време.

За пръв път шофирах бързо. За пръв път това ми харесваше. Пуснах и музиката на сина ми и я почувствах, а иначе ми се струваше шум в машиностроително предприятие.

„Така е малкият! Някои истини са толкова сложни, някои понятия толкова груби, че не могат да се изпеят, могат да се изръмжат.”

Помислих си и дори разтърсих глава.

Учудването ми беше голямо, но девойката ме чакаше наистина облечена само в поглед. Прекрасна беше. Афродита от бронз и фин мъх на праскова. Ухаеше на свобода. Усмихваше се като царица и робиня. Очите й, две украшения, единствената дреха върху нея.

Но нали съм без мозък. Седнах кротко и й заговорих. Често използвах думичката:

„дъще”

Сега виждам и чувам, че някои от вас подсвирква в киносалона и крещи:

„Ти като си без мозък и без хормон ли си!”

Не, не съм. За добро или лошо, не съм и досега тя играе пред очите ми. Играе нощем и денем в миговете в които съм самотен и не чак толкова. Играе като призрак с плът.

А жена ми печели от тези мои видения. Тя танцува изпълнена с желание, а аз тогава не я докоснах.

Като лишен от мозък човек и говорих много неща. Много тривиални неща от които дори на действителността й се повръща. Слушаше ме и не вярваше, а после реши да ми повярва.

Казах й, че той ще се върне, че болестта му го прави горд. Че не е случила с него, но кой знае…След като всичко е непредвидимо до там, че изобщо ни има…

И някак дори сам повярвах, че има надежда.

Преди да си тръгна тя скъса цветята от саксиите си и ми ги даде.

Хлапаците на площадката вече използваха мозъка ми за баскетболна топка. Е, децата все постъпват така. Креснах и се разбягаха.

Учудих се как толкова голям е изскочил през ноздрата ми и ще бъде ли възможно да го пъхна обратно.

После реших, че не ми и трябва, че така ми харесва повече.

Усмихнах се горчиво. Болезнено беше, но си прибрах мозъка.

И отново заживях скучно.





хумористична фантастика


2 комментария:

  1. Е, да, ама поне за секунда му е било забавно :)
    А иначе? Бавно, тъжно и монотонно.

    ОтветитьУдалить
    Ответы
    1. Мисля си, че всеки от нас трябва да прави понякога като него. Защото така "без мозък" може само разумен човек. Само при него е приключение. А иначе тези, които принципно си живеят без такъв няма как да усетят вълшебството в преживяванията си.

      Поздрави, Фараоне!

      Удалить

Follow by Email