събота, 2 юни 2012 г.

Модификация "Лукс"


Когато вляза в магазина за зарази направо се забравям. Обикалям с часове, иска ми се да купя всички и бавно, бавно преценявам. Приятелят ми все казва, че съм нерешителна, но не е, не е така. Изобщо не е така. Удивена съм от избора, от всичко онова което човешкият талант и труд е постигнал. Наслаждавам се на опаковките с отровен вид, на изписаните ситно възможни усещания по време на консумацията, предупрежденията да не се прекалява с тях, както и възможните рискове и
усложнения които могат да предизвикват. Припомням си всичките реклами по билбордовете, основният телепатичен канал, мрежите за комуникации и всеобща размяна на усещания, по холоекраните. Звънят игриви ритми, екзотични песни, изпълнени с предизвикателни нотки гласове. Преувеличени описания на удоволствието от боледуването. Толкова са много, толкова са различни. Иска ми се да опитам всичките. Иска ми се да имам осем живота само и само да боледувам, да се наслаждавам не температурата, люпещата ми се кожа, отслабването на зрението, болката от разлагащите ми се органи. Да забравя, че ме има. Да спра да гоня времето, да се боря, да побеждавам, да размишлявам над безсмислиците и смисъла в живота и да влизам в словесни схватки с утописти и всякакви други интелектуални уроди. Да пратя по дяволите кредите си и да не мисля ни с какво да се храня, ни с какво да се обличам, а само да боледувам, да боледувам, да боледувам…Но не може така. Не може. С какви пари ще боледувам. Трябва да си го заслужа и да го правя с финес. А освен това живота е само един, а използването на зарази малко или много съкращава дните. Трябва да си позволявам най-качествените, най-изтънчените и най-скъпите, защото съм донякъде и обществена фигура и трябва да показвам стил.
Мисля си колко е щастливо времето ни и се нося из коридорчетата между щандовете. Свят да ти се замай от артикули. Нищо не липсва. От зарази подходящи за деца и подрастващи, до всевъзможни венерически заболявания, стотици марки и модификации енцефалити, пневмонии, грипове, краста, шарка, холера, кожни и белодробни антракси. Десетки видове хепатити, стомашно чревни разстройства и пневмонии. Затварях очи и си представях детските гласове в ангелски хорове които пееха за тях, жените които ги желаеха от любовниците, тийнейджърите които подаряваха по опаковка на приятелката си, ревнивият съпруг който търсеше някого в гардероба, а откриваше заразата. Тъщата разцелувана от зет си, че му донесла новите модификации, ученичките които си шептят за новият красавец който идва от някъде си в класа им, а той се оказва алегоричен образ на най-коварното венерическо заболяване. Спомнях си какво си говореха колежките за изживяванията си през последният уикенд, какво съм прочела в глобалната мрежа, какво са ми препоръчали приятелките, какво шефа е подметнал и какво е чул автопилота ми по компютъра си от друг автопилот. Трудно ми е, трудно ми е, но съм щастлива. Че живеем във време на толкова богат пазар и артикули, че каквото пожелае една сериозна жена като мен, може да си купи.
Подминавам щанд след щанд. Връщам се и оглеждам кутийките. Чувствам как вътре тлее в нея магията и вълшебството. Един живот който ще потъне в моя, ще ме обладае и ще се бори с мен, ще ме люлее из метафизичните граници и ще лудува. Докато потуша огъня му и започне ежедневието с неговата си ритмика и продължи до следващото парти. Чувствам се заразена преди да съм опитала още. Възбудена съм. Треперя от очакването. Оставям кутийката и се насочвам към следваща. Представям си всички симптоми и стадии и отивам при следваща.
Накрая се спрях пред черната кутия със сиамската котка и надписа: „Модификация. Лукс”.
-Няма що! Това е само за тузове…Какво пък, мога да си го позволя! Веднъж се живее…
Грабнах я алчно и си платих преди да съм се отказала. Не съм стисната, нито съм голяма спестовница, но не съм и неразумна. Е, заслужила съм си „Модификация. Лукс” и толкова.
Да се пукнат от завист враговете ми. Мога, мога да си го позволя…
Приятелят ме изгледа объркано като видя етикета. Очите му пламнаха.
-Не ми говори нищо! За нас двамата е.
-Но….
-Не казвай нищо, скъпи. Заслужили сме си го…
Наведе виновно глава. На дете прилича като ги прави тези номера. Не може да му се устои. Засмях се и го прегърнах.
-Хайде, не мисли колко е скъпо. Просто можем да си го позволим.
Да не би да беше използвал нещо вече. Не изглеждаше много здрав. Какво му е! Трябва да се радва. Защо разваля и моето настроение! Да не е станал утопист! Зарязвам го веднага, ако е така…
-Не можехме ли…Напоследък много прекалявам с боледуване…-плахо говореше -Миналата седмица четири пъти…
-Ти пък! Хайде весели се и отпусни тази душа. Ако се пристрастиш има професионалисти и добри центрове за терапия.
Не посрещна с възторг думите ми, щеше да каже нещо, но като се притиснах в него, забрави утопистичните си криволичения.
За пръв път опитвах „Модификация. Лукс”. Той казваше, че му се е случвало, но ме будалкаше. Това не е за всеки. Правеше се на интересен.
-Да не ставаш утопист, а?-вдигах температура и не можех да си държа езика зад зъбите…
-Ще избия всички утописти…-измърмори явно не на себе си и се тупна в кревата. Успя само да се съблече и да ме пожелае на глас, но не преценихме, че „Модификация. Лукс.” е толкова ефектна, че няма да ни остави възможност за нищо друго освен да поболедуваме хубаво. Преди да съм го прегърнала бях сграбчена сякаш от метални нокти, разкъсана мускул по мускул, напъхана в старовремска машина за мелене на месо и видях как някакво огромно същество с три цицини и бинокли с четки, завърта ръчката. Призля ми от болка. Забравих всичко. Излизах от кожата си навън, а тялото ми се беше превърнало в тресавище и ме поглъщаше навътре в себе си. Не можех да дишам, вдишвах пламъци и издишвах змии. Изхвърчах като тапа от пода и със силен удар се размазах по тавана. Частите ми започнаха бавно като секреция да се точат в едно безумно гърло с пипала. Вътре имаше някаква лелка с очила която късаше билети, а надолу се разгръщаше жива подземна галерия. Имаше нахвърляни книги и разпарцалени мебели. Пълни беше с мъртви утописти. Каква прекрасна гледка. Не бях виждала мъртъв утопист, а така ми се искаше. В интерес на истината и жив утопист не бях виждала, но те са виновни за всичко. Няколко мишки стреляха с въздушни пушки по крушките и от тях валяха маслини, а мен ме тресеше, тресеше, тресеше…
После започнах да умирам, но миг преди да премина през тунела, надмощие взе имунната ми защита. Сякаш рог разтърси тялото ми, включи се безпогрешният механизъм, прозвуча като химн, като вик на армия с развети знамена. Не беше боледуване, а истинска поезия. Болката се усилваше докато стигна до там, че изпаднах в безпаметно. Когато се събудих бях гладна, студено ми беше, а моят кавалер седеше на креслото все още гол и нямаше сили да се помръдне. Нямаше едно око, нос и тестикули. Кожата му беше черна и изглеждаше адски секси, един такъв беззащитен.
-Лелее.-промърморих -На нищо не приличаш. Викай бързо пластичен екип да те закърпят. Така не можеш да се появяваш никъде.
Опипах се. За разлика от него бях цяла, но кожата ще трябва да я сменя.
-Повече никакви зарази!-кълнеше се скъпият ми глупчо.
-Да бе, да…
Половин час по късно вече съвсем свежи прелетяхме покрай магазина за зарази. Хвърлих бегъл поглед, но една гледка остана дълбоко в съзнанието ми.
Младо хубаво момиче седеше пред витрината, а погледа му беше изпълнен с копнеж и горест. По дрехите и по начина по който стоеше, по лицето и изобщо всичко личеше, че няма да може да си купи нищо…
-Като не може да си купи сама, да си намери някои който поне една настинка да я почерпи.
Промърморих сърдито, но ми стана много, много тежко.
Виждаше се ясно, че не беше боледувала от дълги години. Нищо човешко не й беше останало.





антиутопия и киберпънк 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email