Имаше си котка и
самотата си. Повече обичаше котката, със самотата беше свикнала, а котката и
беше сто килограмова. Гальовна иначе и игрива, но дебелана. Като една нейна
приятелка от някога си. Преизпълнена с енергия, тромава дебелана. С напляскани
с червило устни. Не котката, разбира се. Приятелката й. Какво ли стана с нея?
Сигурно са я погълнали собствените й тлъстини. И подскача нейде игрива лоена
топка. Напред назад. Назад напред. О, сърце. Поспри. Обичаше хората, обичаше
и
животните. И дебелата й приятелка и нейната котка. Не подбираха нито от храна,
нито от живота и с кого да го споделят. Поемаха го с широко отворени стомаси и
сърца.
„Ами аз като съм
толкова капризна и към храната и към живота, защо също надебелявам, а съм и
сама…”
Рядко и нагарчаха
подобни мисли, но случваше се. И по коледните и по великденските празници, а и
понякога в безразсъдно обикновени дни. В такива в каквито на нормалните хора им
се иска да останат сами.
Загали котката
си. Дебелата замърка, замижа, изви гръб и наду опашка.
„Ще потънеш някой
ден в собствената си лой. Глупачка такава…Какво искаш да ми кажеш. Че аз съм
също в лоена топка. Не, приятелко. Няма такива филми. Самотата не е мазнина.
Най-малкото защото със самотата си не можеш да нахраниш по-едрият хищник.
Представи си, че те хванал ротвайлера на комшията, а? Какво ще стане дебеланке?
Глупавичката ми…”
Котката се
унасяше и мъркаше. Докарваше чак мелодия.
-Много вкусен
живот, а? Всичко става за ядене…
Ядеше грозде,
сланина, тапети, корички хляб, домати. Разбира се риба и сирене и котешка
храна, но също така косми от китеници, дървеници, пухчета от одеала. Стържеше
зъби по лакировка на маси и столове, обираше изпадалите трохи и накъсваше
метлата. И ако не беше с такъв апетит щеше да е грациозна котка. Обичаше да играе.
Скачаше по маси и фотьойли без да събаря чаши джиесеми и очила. Знаеше кое е
важно останалото ядеше.
Пухкава й бяла с
кафяви и жълти петна приличаше на мелба с крем карамел. Коремът й някой ден
щеше да изпълни цялата стая. Изглежда имаше някакъв проблем с обмяната на
вещества, но беше няколко пъти по-дебела от останалите котки.
-Понякога ти се
чудя. Обичаш толкова много и храната и милувките…
Изведнъж котката
скочи от ръцете й, стъпи за миг на перилото на терасата, а след туй навън…
-Хей, ще се
убиеш, глупачке…
Видя я на
пощенската кутия, след туй на пожарогасителният кран. После за ужас, пробяга
шосето точно пред муцуната на прелитащ стар опел.
Застана на
отсрещният тротоар и се втурна в парка. На няколко пъти подаде главата си от
храстите. Като че ли й се смееше.
-Бееети. Връщай
се дебеланке…Не, стой там. Сега идвам да те взимам…Ох, пък и ти…
Загаси
недопушената цигара. Разкашля се и се закле за сто и петнадесети път в тази
седмица, да не пуши…
„Дано да не си
играем на гоненица.”
Излезе както беше
по пеньоар. Никак не й харесваше идеята да дава обява по вестниците и кабелната
телевизия.
„Издирва се сто
килограмова улична превъзходна. Отговаря на името Бети и яде всичко…”
Видя я в началото
на алеята. Котката направи гримаса и заподскача навътре.
-Хей, Бети…Върни
се.
Дебеланата спря
разколеба се. Тръгна обратно. Спря и пак затътри тромавото си тяло.
Малко преди да я
настигне котката скочи в скута на един нещастник медитиращ на пейката. Топло
беше за тежкият му шлифер с цвят пилешки фъшкии, брадата му приличаше на
шкурка, косата му сплъстена и гледаше като шмиргел.
Това сравнение и
хрумна.
Толкова отпусната
стойка не беше виждала. Нито можеше да определи мулат ли е, циганин ли е или е
просто мръсен.
Призля й като
видя как гали нейната котка. Бети обаче изглеждаше доволна.
-Хе, хе, моето
момиче. Приятел ли си намери…Благодаря ви, господине…
„Не е нито мулат,
нито циганин, а марсианец…Има зелено в този тен…”
-Хубава
котка.-усмихна се и разголи два жълти зъба. Сигурно ги използваше за отварачка
на бирата. Каква чудесна идея. Ще го почерпи за дето задържа дебеланата.
Сигурно ще е щастлив. Колко малко им трябва понякога на хората.
Едва не припадна
когато котката се изхлузи от ръцете му и се загали в краката й. Беше Бети,
същата Бети. Същата козина и муцунка като нацапана с крем карамел, но нямаше
корем. Нямаше го голямото туловище. Беше съвсем обикновена, дори по-фина от
обикновените котки.
-Господи!-котката
ловко скочи на рамото й.
Това не можеше да
го прави. Много тежеше за мускулите си. Това не беше възможно.
-Тя хареса ръцете
ми.-говореше странникът -Милваше се така като че ли искаше нещо от мен. И аз не
знаех какво, а й го давах. Не мислите ли, че живота е щастлив когато не знаем
какво искат от нас, но го даваме. Без да разберем дори. Просто го даваме и го
правим с милувка…
Бръчките му
изписваха щастие, но в усмивката имаше болка. Лицето беше грозно, но много
изразително…
-Да, да…-отвърна
механично, без да мисли. Огледа котката. Не, не беше никакъв фокус. Нейната
Бети беше загубила три четвърти от теглото си и изглеждаше по-жизнена.
Загубенякът пък
говореше дълбоко художествени безсмислици. Пък кой знае, може и да е прав. Бети
мъркаше в ухото й.
-Знаете ли? Тази
котка почти не излиза от дома. Можеше да я сдъвчи някое куче. Или да я блъсне
кола. Здраво ме разтрепери…Искате ли да изпием по бира? Съвсем близо живея.
Прие, но да не
беше се усмихнал. Гнусна твар. Сигурно е добър човек щом и животните го обичат,
но защо е толкова грозен. И занемарен?
Оказа се приятен
събеседник и след бирата пиха още една и още една, а той приказваше за
скитанията си. Познавал много хора. На всякъде имал приятели. Помнел всички
къде живеят, но сам не помнел своя дом. Щял да го намери разбира се, ако се
понапрегне и тръгне да го търси, но още не дошъл момента.
Пак зачепка
темата с това което искат и го даваме несъзнателно с милувката.
-Променяш ли
нещата около себе си. Да си забелязал, че се случват странности. Че като
докоснеш нещо, то вече не е същото. Котката ми например….
-Разбира се, че
щом нещо докоснем то вече не е същото…
Бирата вече я
беше замаяла и говореше силно, почти крещеше:
-Нямах това
предвид…Всъщност точно това имах, но…Не…Ех, обърках се. Става въпрос, както
стана с котката ми. Тя беше много, много различна преди да започнеш да я галиш…
-Да, всичко е
различно преди да го погалим.
-Пак не ме
разбра. Не говоря за другите хора. Говоря за теб. Забелязал ли си, че има нещо
по-уникално в твоето докосване?
-Май имах
съпруга. Не си спомням, трябва да я попитам.
-Ох, не ме
разбираш и не ме разбираш. Лекуваш ли с докосване?
-О, не. За жалост
много неща развалям, но да лекувам…
-Знаеш ли, пълен
несериозник си и изобщо не те уважавам. Да се е случвало нещо странно, нещо
хубаво…
-Нищо хубаво не е
излизало. Нищо. Все нещастия…
-Ай, стига,
бе…Пораженчески настроен си и това е…
Бети се носеше
като пеперудка из стаята и пак ядеше всичко като разпрана. Изглеждаше щастлива.
Дълго време ще се мине докато нададе пак толкова. Тромавостта й е пречила. Сега
се чувстваше като нова и с играта си изказваше колко много се радва.
-Можеш ли и мен…-неочаквано
го попита…
„Пияна ли съм?
Да. Няма да се брои. Просто съм много пияна, а този човек колкото и грозен и
мърляв да е, прави с ръцете си чудеса. Искам ги…”
Не отговори.
Направи се даже, че не я чу, но тя сложи ръка на коляното му.
„Все още съм привлекателна.
Все още…И имам съвсем малко мазнина. Десет години по-млада изглеждам…А той на
колко е? Ту прилича на старец, ту на тридесет годишен…Не мога да разбера…”
-Можеш ли и с мен
да направиш както с котката?
-Какво? –в
смущението му пролича, че знае много добре за какво го пита, а преди малко само
се беше правил на недосетлив.
-Тя е друга.
Същата котка, но не съвсем…Има това което и е липсвало…Или по-точно няма това
което й е пречило…Можеш ли да го направиш и с мен?
-Тя търсеше
ръката ми. И желаеше от ръката ми…
-Аз също ще я
потърся и ще я пожелая…
-Измененията
могат да настъпят по-бавно. На човек му пречи съзнанието да разбере какво желае
от ръката…Ти не желаеш моята…
-Прав си, но мога
и да я пожелая…Не съм глезла като котката си, но…Имам толкова да пожелая от
себе си. Разбери ме правилно в ласките ти ще потърся себе си.
-Винаги в ласките
на другият търсим себе си.
-Хей, поете…
-Какво очакваш от
мен? Аз не правя чудеса.
-Котката ми беше
много дебела преди да скочи в скута ти.
-Така ли? Може
би. С човек измененията ще настъпят по-бавно…
Май беше пиян.
Или я мислеше за пияна. Ами тя си беше. Говореха много. По едно време тя се
отказа да се натиска на мърлявият екстрасенс, губеха й се моменти, после се
опомни в банята с него. Сега забеляза, че е много, много млад…И много добър…Но
какво я лъжеше. Измененията настъпваха мигновено. Или това беше от бирата или
от възбудата. Кой го знае…Събуди се след обяд. Знаеше, че е заминал. Каза й, че
трябва. Кога е изчезнал не разбра.
Бети весело
подскачаше, въргаляше се по земята. Скачаше от телевизора на тоалетката, от
тоалетката на раклата, от там по поставките за цветя. Надничаше през тях.
Играта се четеше в очите й. Весело същество. Как ли се радва на новото си тяло?
„А аз?”-застана
гола пред огледалото. Нищо не беше променило. Възголям ханш и бедра, отпусната
мускулатура. Възбуждаше, дори повече от идеалните и от времето когато всичко й
си беше в размерите и на мястото, но се надяваше на промяна.
„Промяната при
хората настъпва по-бавно. Той каза…Знае ли, наистина какво прави…”
Привечер
забеляза, че изглежда по-млада, а се чувстваше по-жизнена. Заспа бързо и без
сънотворни или бира. Сънува цветно. Имаше й неясно еротично чувство из
съновиденията й. Събуди се късно. Опипа кожата си. Бръчки нямаше. Уплаши се от
усмивката си в огледалото.
„Ама, че съм
хищна. Но пък красива…Та аз изглеждам на три…двадесет…”
Замижа. Не искаше
да вижда колко е красива. Искаше да си спомни колко е красив живота, колко неща
е пропуснала. Изпита лека тревога, че пак някой ден може да остане сама с
дебелата си котка. Дори дотогава и котката ще е умряла.
„Къде е тя?”
-Бети…Бети..
Видя я сгушена
зад фотьойла. Свила се беше на геврек и не й беше приятен контакта.
-Кой ми е сърдит?
Хайде, мама ще излезе, а ти…Отпочини си…
Изпразни до дъно
дебитната си карта. Накупи си дрехи които преди дни и се струваха скандални.
Отиде на фризьор и козметик. Не се качи в трамвая и се зарече повече да не го
прави. За известно време чувстваше отчаяние и дори самотата по-тежка от преди.
„Та аз никого не
познавам. И нищо не познавам. Тези млади хора са от друга страна. От една
далечна страна със своя култура и възгледи. Те са друг народ…Аз съм от друг…Не
ги разбирам. И те няма да ме разберат…”
Кръвта й обаче
играеше и подсказваше, а плахите мисли се топяха. На подсъзнателно ниво вече
имаше планове за новият живот.
Първо мислеше да
си смени работата.
Трябваше обаче да
се преквалифицира. Нищо, сега имаше време. Можеше и да си позволи отново да
загуби някоя година и за учене. Но нямаше да го прави толкова неразумно като преди.
Унасяше се и спомняше очите с които е срещала своите. Близостта която
несъзнателно бяха откривали с усмивка непознати мъже. Забравената тръпка която
чувстваше при тези сигнали. Преситените цветове на живота. Новото усещане за
надежда.
Стигна до дома
си. От вратата метна навътре чантата. Като в стриптийз свали дрехите си и влезе
в банята. Наслаждава се на тялото си. Галеше го и му се радваше.
Когато излезе
дълго вика котката.
Нямаше я и под
фотьойла.
Намери я сгушена
между стари куфари в килера. Мразеше това място, а сега само се беше свила там.
Примигваше с усилия и не се помръдна докато я галеше…
На сутринта умря
в ръцете й.
В началото изпита
ужас, но докато я погребваше си мислеше:
„Дебелата Бети
живя цели два дена щастливо. А с хората…измененията настъпват по-бавно. Имам,
имам време…Заслужаваше си, миличка. Заслужаваше си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар