Нещо в гърдите

   Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Няма да забравя миризмата на жабясалите камъни. Иначе лицата съм забравил. Помня част от имената и дори не съм сигурен колко хлапаци бяхме. Слънцето чезнеше зад облаци, започваше да капе. Някои настояваха да се прибираме, но преди всички да се убедим, че трябва облаците се разкъсваха и пак решавахме, че е време за река и за къпане. Излежавахме се на Рогатият камък.

Макар двама да твърдяха, че умеят да плуват никой не скачаше във вира отдолу. Нещо ме жилна в гърдите. Помислих, че е змия и скочих уплашен, а приятелчетата умряха от смях. После забравих, заподскачахме из камъните. Не помня как стана, някой гонеше ли ме или гоних, на герой ли се правих или ме блъснаха, но паднах във вира.

А не бях от тези които плуват.

Замахах с ръце. Толкова се ужасих, че си помислих, че всичко става на филм и нещата няма как да не се разрешат. Стори ми се, че някой от плуващите скочи и ме задърпа. Водата над мен се разтвори и се уверих, че съм сам, а останалите ми крещят от скалата. И отново потънах. Сърдит им бях, но ще видят те. Оттеглям се от играта, оттеглям се от живота и повече няма да говоря с никого. Ще искате да разговаряте с мен, но няма да ви говоря. Лошо постъпихте. Защо казвахте, че можете да плувате…

Тези мисли, няма да забравя. Отказах се да махам.

И тогава нещо топло, нещо буйно, като бликащ минерален извор, там някъде под ухапаното преди малко място. То започна да се мята, да крещи. Приличаше на бобово зърно с големи момичешки очи. Задраска ме, а нямаше нокти. Замоли се на глас, а нямаше уста. Крещеше да го спася. Молеше ме и увещаваше. Плачеше и повтаряше, че иска да живее. Подлуди ме и замахах с ръце. Не можех да плувам. Но то не искаше да чуе. Ревеше като дете. Като по-малко дете и от мен. Тогава ме овладя неговият ужас и осъзнах напълно, че се давя. Преди малко всичко ми изглеждаше абсурдна нелепица, смесица от кошмар, научно – популярен филм и героични измишльотини. В този момент разбрах, че не е тъй просто. Даже е много ужасяващо и умирам. И бих го приел, но не й докато слушах крясъците на онова мъничкото. Въртях ръцете си във всички посоки, нямах представа как се прави…Трябваше вече въздухът ми да не стига…Та аз бях под водата от десет часа. Нещото крещеше ли, крещеше. Не ме беше страх, че се давя. Исках само да млъкне…Да млъкне…

И се озовах на брега. Надолу край рогатият камък. На най-зелените и вонящи камъни.

Миризмата на тиня.

Завинаги за мен щеше да остане миризмата на живот.

Гледаха ме безмълвни. Ококорени. Чудеха се какво да кажат. Някой спомена:

„Ти си голям плувец…”-и приказките тръгнаха. Вечерта бях на седмото небе. И на следващата и на по-следващата вечер. Разбира се, аз бях героя на махалата, но популярността ми траеше толкова дълго колкото всяка популярност. Три дни. Останалите се научиха да плуват. Аз не. Единствен от всички. Обичам водата, а мразя дълбините. Там знам, че ще съм сам и тези които твърдят, че са плувци ще останат безопасно далеч от мен.

Години по-късно онова в гърдите ми прояви повторно живот. Сънувах, че ме люби. Облива цялото ми тяло и го поглъща в себе си. Смее се с гласа на най-желаната жена. Тази която познавам и не познавам. Мислите ми се топяха и потичаха в шепите му, то ги пиеше и ми се усмихваше и очите му горяха и пламъците ме облизваха с езици и беше безкрайно, безкрайно приятно. На сутринта се направих на болен. Не отидох на училище и отново потънах в съня. Гонех се с глас из лабиринти, настигах го и се превръщах в трепетна енергия, заряди с ухания, преплитащи се в паяжина немислими мисли. Лепят по тялото ми, сетивата ми угасват и се отварят нови сетива, а там е тя…И няма лице, а в нейното се отразяват най-прекрасните лица и с бясна скорост се сменят. Шепти ми нещо. Струва ми се, че разбирам езика й. В сънят е ясен, но извън него няма никакъв смисъл.

Вечерта се натъпках със сънотворните на майка. Не можех повече да заспя. Знаех къде ги крие. Едно щеше да ми свърши работа, но исках да спя повече, повече и повече…

Изгълтах цялото шишенце.

И тогава отново започнах да потъвам. Този път не във вода. Потъвах в гнева й. Захапваше гърдата ми и яростно я дъвчеше.

„Аз искам, искам, искам да живея! Събуди се, идиот такъв! Разбираш ли ме, събуди се! Искам да живея! Хайде отвори очи…”

Зашлеви ме, но не чувствах болка. Втори и трети път ме удари…

„Събуди се, събуди се, събуди се…”

Опитвах се да махам с ръце както някога, но нямах ръце. Те бяха далече…

Много далече.

Гласът й взе да става грачещ. Противен. Повръщаше ми се от него, а тя ми се хилеше.

„Не можа да ме опазиш. А тогава, ако не бях аз…Глупак такъв…Ти ме погуби…Можех да избера друг…Всеки друг би ме спасил. Би ми се наслаждавал. Безкрайно доволен щеше да е, че ме има…Ти ме опозори…Сега ме погубваш…Глупачката, аз…”

Чувствах вина. Адска вина. Да бях се удавил тогава. Да бях се удавил…

Отворих очи. Молих се да ме е напуснала завинаги. Нашите разбраха  за лекарствата и ме водиха на психиатър. Разбира се, не му казах за гласовете и за жената която идва в съня ми. Говорих други неща които също бяха истина. За страха ми от водата. За това, че мразя големи компании и все ме е страх, че някой ще ме блъсне, щом се съберем повечко.

А тя ми се сърдеше доста дълго. Цели три години не ми се яви.

Една сутрин се уверих, че не е налудничава халюцинация.

„Не тръгвай. Моля те, не тръгвай на път…Аз ще бъда добра…Не ме убивай…”

Подскачаше отляво. Беше топла и се търкаше като малко енергийно котенце. И гласът й беше нежен, омагьосващ.

„Аз ще бъда добра, много добра ще бъда. Моля те, само не тръгвай. Иначе ще ти продъня ушите, ще ти отровя очите и ще ти надуя главата. АЗ ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ!!!”

Така се изкрещя, че подскочих.

„Аз те спасих, аз…Ти щеше да се удавиш още като дете и нищо от живота да не си разбрал…Защо искаш да ме погубиш…Не съм ли добра с теб…Та аз следя здравето ти…Контролирам пулса ти, кръвното, грижа се за спокойният ти сън…Често ти се явявам. В най-фантастични премени и нямаш представа какво сънуваш. Прекрасно е. Правя да не помниш, но то е прекрасно. Още не си заслужил да помниш, но някой ден…Стига да сме живи, приятелю. Стига да сме живи.”

Обадих се на приятелите си, че не се чувствам добре и няма да отида на малката им екскурзия.

Приех с безразличие смъртта им. Спомням си, че видях по телевизора горящата кола, но вече бях в прегръдките й. Оплиташе ме с десетки пипала и всяко от тях имаше десетки устни с които вършеше чудеса…

„Казах ли ти!”-шептеше със седемдесет устни докато с още толкоз ме целуваше-„Казах ли ти, че ще бъда добра! Много, много добра ще бъда…Ще ти бъда обич и вдъхновение и приятел…Ще ти бъда и пламък…Ще бъда по-добра от най-добрата…Но ти ме слушай, аз знам….Само живей природосъобразно…С разум постигни природата…Чу ли ме…С разум постигни природата, разум разтвори в природата, с нея…Спи спокойно, чу ли ме…Аз ще съм добра, разбираш ли...С мен бъди добър, разбирай ме…Не пуши и не пий…Чу ли ме…По малко спортувай и не чети тежки книги…Не дръж на хората…Не ти трябват…Чу ли ме…Те не са добри…Повечето не са…А тези които са добри, не са по-добри от мен…Погледни колко просто ти говоря…Не чети тежки книги и не яж тежки храни…Не лягай късно и не ставай много късно…Аз, ще подсказвам на езика ти кое е за ядене и кое не толкова…И нямай друга освен мен…Понякога ми се иска да имаш, но друг път…Виж, какво…Аз мога да ти дам повече…Ако искаш, слушаш ли ме, аз не съм ревнива…Но не се разкъсвай…Не стой на течение и не яж солено…Забрави черният чай…Ох, започнах да ти досаждам…”

Би ми била досадна, но докато ми досаждаше с приказките ме заливаше с такива целувки, че не смеех да кажа нищо, нищо…Слушах я и попивах…

И си спомнях миризмата на тиня край брега. Често си я спомнях…

От алкохол нямах нужда. Тя ме опияняваше. На два пъти се изкусих да запаля цигара, но ми се гадеше и повръщах. Сигурен съм, че тя имаше пръст в тази работа. Ако изобщо имаше пръсти. Сближих се с три жени през следващите петдесет години. Тя не прояви ревност, но техните умения не можеха да й съперничат. Разликата беше като между светулка и слънце.

„Не ми се сърди, че ти открих какво е истинската страст. Не ми се сърди, че те направих безразличен за тях. Чу ли ме…Твоите избраници щяха да ти създадат проблеми. Много проблеми…”

Вярвах ги. Момчетата с които бяхме тогава при Рогатият камък отдавна бяха старци. Аз макар им бях връстник приличах на техен внук. Нямах бели косми, правих по сто лицеви опори сутрин, пробягвах километри без да се задъхвам, сънят ми беше спокоен и през всичките тези години имах само една лека ангина.

Преди седмици се подхлъзнах и си счупих крака.

„Казах ли ти глупако, да не излизаш днес. Ама си ми твърдоглав и сладък. И мен ме боли, но се радвам, че си получи един урок. Трябва да ме слушаш, не правя ли всичко за теб…”

Лекарите бяха учудени от невероятното ми здравословно състояние. Без мое знание са ми направили изследванията, а тя в това време не се обаждаше. Свързах го с обезболяващите.

Вещите лица ме засипваха с термини от които единственото което успях да разбера е, че в близост до сърцето имам непознат паразит, напомнящ на някакъв си там, казаха ми името му.

Твърдяха, че може да се отстрани оперативно, но операцията носи известен риск.

Тя спеше. За пръв път от години спеше.

Спомнях си милувките й. Всичките й нежни думи. Грижите и пипалата й.

Тя беше прекрасна, но аз се чувствах…различно.

Не съм сигурен дали по-добре или по-зле, но просто различно.

Лекарите чакаха съгласието ми.

И аз го дадох.

магически реализъм