пятница, 1 июня 2012 г.

Цвете без аромат

                                         Колаж: Стефан Кръстев

Побъркваше ме като застанеше гола пред огледалото. Имах чувството, че тя влиза в отражението си, отражението й я обзема. Сменя се със своята сестра близначка и след като съм бил с едната ми предстои да имам и другата. Знаеше какво си мисля и й правеше удоволствие да си играе със здравият ми разум. Ако изобщо го имах докато бях с нея, ако изобщо го имах откакто се
запознахме. Не спрях да я сънувам и да се блъскам в хората, да се хиля глупаво и да свалям от чистачките си листчета за глоби, да виждам във всяка останала жена нея и да се държа твърде галантно с което май си създадох неприятности. Развиха се интриги, прописах стихове, майка ми се тревожеше и ми звънеше час по час за да се уверя, че съм трезвен. Колега ми даде визитката на психоаналитика си, а една неделя от задната страница на един всекидневник разбрах, че съм правил стриптийз в някакъв нощен клуб за който не помнех дори къде се намира. Когато се сближихме и все пак станахме любовници малко поутихнах, но тя изглежда не ме харесваше такъв и правеше всичко възможно окончателно да ме побърка. Един от номерата й беше с огледалото. Погалваше си гърдите и започваше да мърка като коте:
-Скъпи, кажи ми виждаш ли там това което виждам и аз….Тя е красива, нали…Как ми се искаше да съм на твое място.
-Ти си най-нещастното същество. – пелтечих аз -Единствена на света не можеш да я прегърнеш.
Изведнъж ми ставаше страшно мила, че е съдбовно лишена от тази наслада. Тя можеше само да я дава, но не и да е получава. Разбира се – тя беше единствена на света!
-Нещастна, а?-усукваше усмивка.-Така, значи…
-Не знаеш какво е да я имаш…
-Ще ти дам на теб да се разбереш…-и ми се нахвърляше.
А аз продължавах да паркирам неправилно и да размазвам сладоледа по ревера на човечеца който има нещастие да е стъпил след мен на ескалатора, да я възпявам в рими и да търся изповедалня където да се правя на разкаян и да се фукам на свещеника колко съм грешен. Всички свещеници ме научиха, обикнаха, намразиха. Стрясках се всеки път когато чуех сирена на линейка, но май лудите не ги прибират. Набих един художник, защото му предложих да я рисува гола, а като прие ме обзе демона на ревността. Спрях да вдигам телефона когато ми звънеше майка и женицата ме обявила за общонационално издирване. Едва се справих с недоразуменията, но нямаше как да говоря с майка и да скрия какво се случва с мен, а това щеше да я разстрои. Все пак не съм на шестнадесет, а на двадесет и шест. Моята любима беше вампир. Не мога да си го обясня иначе. Не можех…
-Ти така ме обичаш, както аз се обичам…-мрънкаше ми сладко -А аз обичам да се обичам, затова и обичам този който ме обича….
-Нарцисче, мое…-мърморих и нежно, а тя вътрешно сигурно си умираше от смях.
Знаех го, но не ми пукаше. Изключителна жена. Как да не обичаш някого който сам се обича толкова и го казва съвсем откровено. И особено, ако е такава жена…
Няма как. Когато останех четири пет часа, без да я видя, чуя или получа СМС изпадах в дълбока депресия. Миг по-късно, оживявах. Тя е мила, адски мила. Чете чувствата ми, мисли с мислите ми. Знае, че се тревожа и какво ще е за мен да ми се обади и да чуя гласчето й.
С наближаването на двадесетият рожден ден, пак откачих. Не й отговарях на СМС-ите, нито вдигах телефона видех ли изписан номера й. Отидох при един антиквар който си беше кръстил магазинчето: „При старият дявол”, хванах го за брадата и се разкрещях, че искам да сключваме сделка.
Е, не беше точно така, но в общи линии. Човечецът жълт, бял, че чак посинял от страх. С треперещ глас започна да ми обяснява, че не бил никакъв дявол. Стар прякор от млади години. Попита ме все пак какъв ми е проблема и защо се държа като индианец. И тъй като вече нямаше из града свещеник който да изслуша изповедите тъкмо сега ми се падна да се изповядвам на Старият дявол. Казах му, че не мога да пропусна двадесетият й рожден ден без да й направя уникален подарък, че съм готов аз да не дочакам двадесет и седмият си. Той цъкаше, клатеше с глава, говореше ми възхитено, но под големите му коварни диоптри виждах, че си умира от смях. Не го удуших, защото съобразих, че съм смешен, а ако ме осъдят на седемнадесет години и пет месеца без право на замяна, твърде дълго няма да я видя и няма да мога да й направя уникалният подарък.
-Тази ти е изпила мозъка.
-Ами, да…-казах си честно, дали не преигравам.
Замисли се, зачеса чорлавата си глава и две електрически крушки блеснаха в зениците му. Наложи се да го почерпя, защото още като се сети забрави и трябваше да използва, цитирам:”мисловен катализатор с високи градуси който в неумерени количества предизвиквал умопомрачение подобно на това което съм бил изпаднал…” Можеше да го каже и по-кратко, но бях готов да ми говори и до призори, само и само да подържа надеждата ми, че ще ми даде оригинална идея за подарък. Изненада ме, но на половин бутилка намери из зловещите си чекмеджета адреса който търсеше. Проведе кратък телефонен разговор и грейна.
-Ще се получи. Мисля, че е точно за нея…
И ми обясни. Някъде из планините имало някаква си махала. В нея живеели особняци. Имало и някаква си жена която според неговите изчисления трябвало да е на сто и една. Та тя отглеждала цветя без аромат.
-Че защо и е цвете без аромат?-попитах.
Тогава чешита ми се усмихна, смигна ми, приближи се до стената, грабна един арбалет от нея и го насочи срещу гърдите ми:
-Отивай да я търсиш! Незабавно.
Като видях почти изпразнената бутилка, не дочаках второ предупреждение. Луд съм, но от любов. Не съм самоубиец.
Хванах се като удавник за сламка на предложението му. Може пък цветята й да са толкова красиви, че да нямат нужда от аромат. Паякът ми беше вдигнал колата така, че се наложи да хващам автобус до село близко до посочената ми географска точка, а оттам нататък да продължа около десет километра пеша. Имах време и да поспя в автобуса и да подредя мислите си, а накрая да забележа, че се държа като глупак.
Тя не заслужаваше подобно отношение. По-скоро имаше нужда от нещо малко, нещо символично за подарък, но то да е поднесено от пълноценен човек който я обича, а не от пълен идиот. Съжалих за налудничавите приключения, но беше твърде късно. Набирах се като младо козле по стръмните черни пътища и разсъждавах на глас за цветето и аромата. Така поне гонех налудничавите мисли.
-Цвете без аромат. Не, не е възможно. Все едно любов без лудост. Все едно лудост без любов.
Чистият въздух ме замай. Искаше ми се до мен и се почувствах на края на света. Силите ме напускаха и за да си дам кураж и да забравя умората като мантра започнах да си повтарям.
-Секс без любов – цвете без аромат. Любов без лудост – цвете без аромат. Лудост без красота – цвете без аромат. Красота без секс – цвете без аромат. Секс без любов…
Ах, какъв прекрасен затворен кръг. Щастлива тлен – прекрасен тлен…Цвете без аромат…Любов без лудост – цвете без аромат…Но може ли да скъса цвете своя аромат…Лудост без красота – цвете без аромат…
Ехото носеше думите ми. Наслаждавах се на глупостите си и не чувствах умора. Помислих си, че съм се изгубил, но вече ми беше все едно, когато най-сетне стигнах до къщурката на старицата. Оказа се, че не е на сто и една, а на шестдесет и една, тежи деветдесет килограма и на времето е тренирала самбо. Пиеше като мъж и обичаше каубойските филми, но цветята й струваха толкова скъпо, че се позамислих дали съм толкова луд.
-Толкова ли са красиви?-попитах я.
-Като се позамисля, не. Нищо особено, но чух твоята история. Това е най-добрият подарък.
-Нещо не разбирам.
-Огледалце, огледалце…-засмя се -И ти си като нея. Само, че тя обича да гледа тялото си, ти чувствата си. Влюбен си в чувствата си, не в нея…
Щях да се обидя, но жената махна с ръка и рече:
-Не ми обръщай внимание. Доста изпих, но подаръка е наистина подходящ за нея. Цветята са без собствен аромат. Поемат аромата на този които спи в една стая с тях.
Имам няколко край които спеше внучката ми…
-Внучката ти?
-Няма да мен да миришат, я!-сопна се бабката- Че нали няма да ги изтърпиш докато ги занесеш до града. Една нощ край леглото на възлюбената ти и тези цветя ще започнат да ухаят на нея. Прекрасен подарък. Огледало за носа…-закиска се - Знаеш, че човек не улавя собственият си дъх, нали?
Не можех да повярвам на ушите си. Правеха ме на глупак, но твърде далеч бях стигнал.
Изглежда обаче прочете мислите ми.
-Не, не е шарлатанство. Този път имаше късмет, но престани да се държиш така.
Изчезна за малко и се появи със саксията. Цветето приличаше на кактус с лилави цветове. Помирисах го и панталона ми отесня. Тази имаше разкошна внучка. Когато я попитах за нея обаче, ми се сопна и бързо се припомних, че е тренирала дълги години самбо.
-Ти какво! Нали беше влюбен. Бързо забравяш…
Нямаше съмнение. Цветето миришеше на млада жена. При това много чувствителна и…
Жената ме изгледа на кръв и се засрамих.
-Няма ли да попие по пътя моят аромат?
-Не, няма. Взима аромат само от спящ човек. Постепенно ще започне да мирише по-слабо, но до утре за рожденият й ден още ще е запазило миризмата. Хайде изчезвай…
Ще й хареса на любимата ти.
В автобуса беше мъчително приятно. Толкова приятно, че трудно се задържах буден, а не исках цветето да поеме моята миризма. Тази беше вълшебна. За пръв път от много време насам почувствах раздвояване между две жени. Едната изглеждаше тъй прекрасна в огледалото, а другата в цветето. Да можеше от двете да се получи една…
Прогоних невъзможните си мечти и колкото и да протестираше стареца до мен отворих прозореца въпреки, че навън беше студено. По-точно, отворих го, защото беше студено и така се предпазвах от риска да заспя.
През нощта сънувах моята скъпа с аромата на цветето. Попитах я, да не би тя да е внучката на високопланинската майсторка на бойни умения, а тя ми рече:
-Аз самата бях цвете без аромат, а ти ми донесе аромата на своята обич от върховете…;
Целунахме се и започнахме да благодарим за връчените „Оскари”, събудих се и хубаво се посмях. Едва дочаках вечерта, а нощта мина отвратително. Беше такова стълпотворение, че едва успях да й посоча кой е моя подарък без да съумея да кажа нищо повече. Към три часа си тръгнах. И без друго нямаше да мога да се насладя на настъпилата й зрялост, защото техните се бяха дотътрили от провинцията и сигурно щеше да се наложи да опъва походни легла и в банята. На тръгване обаче ме настигна и ми каза, че цветето е прекрасно и мирише, цитирам: „на това което иска да ми даде и ще ми даде още утре”.
Спах неспокойно. Взех си болнични. Забих се във фитнес залата и счупих всичките си рекорди. Дано не ме схванат мускулите когато се видим, но нямаше как да изразходя натрупалата се енергия.
След обяд позвъних на вратата й.
Отвори ми със сърдито изражение. Направи ми кафе. Сипа малко коняк, гледаше ме накриво и не говореше.
Сигурно не е спала добре. Така си го обяснявах. Нямаше друго с какво.
Да не би да ме ревнува от момичето на което ухае цветето. Но тя не знае, че това е цвете без аромат и мирише на истинска жена. Пък ако се наложи ще й кажа, че изобщо не познавам девойката която ухае така прекрасно.
Спомних си, че тази нощ ми се повтори съня. Тя ми казваше:
„Бях цвете без аромат, но ти ми донесе аромата на своята обич от планините…”
Ама, че сладникаво звучи. Неволно се усмихнах:
-Няма що! Много смешно!-рече ми сърдито.
-Но какво има…
-Защо цветето мирише на кучка!
-Какво?
-МЛЪКВАЙ!
-Само попитах…
-Млъквай, глупак такъв…Не е смешно, изобщо не е смешно…-очите й се насълзиха…
-Но…
-Вчера ми се стори, че мирише прекрасно…Аз разбирам от парфюми и от цветя. От градини и благовония. И от хора разбирам. И от мъже и от жени. А характерът е в уханието. Не греша. Тази сутрин като се събудих…Ти си идиот. От миризми ли не разбираш!
-Чакай, чакай. Тази сутрин като се събуди, какво?
-Какво! Какво…Не знам как съм го изтърпяла цяла нощ в стаята. Цветето мирише на кучка. На коварна кучка. Разгонена, след чиято опашка вие цял отбор мъжкари, а тя не е неблагосклонна. И току що е правила секс и то не с един, а с трима. Цяла още е пропита с потта им. Но не това е лошото. Лошото е, че адреналинът още й е вдигнат, за борба, битки, всевъзможни изпълнения, интриги, приключения и още, още, още жертви в леглото и извън леглото…И си има един глупак който…
Тук млъкна. Изражението й се измени. Усмихна се лукаво. Почувства, че е казала повече, но късно.



хумористична фантастика

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email