Чудото

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Усложненията щяха да настъпят.

Скрих го, а хиляда пъти й го казах на сън. Нямах сили да я убия, преди да я довършило това което се развиваше в собственото й тяло. Не намерих необходимите средства. Имаше медикаменти и операции които можеха да забавят процеса. Не да го спрат напълно. Все по-трудно щеше да говори, да се движи, сигурно и да мисли. Мислех да я убия. Да й инжектирам нещо преди да е останала

напълно беззащитна. После да свърша и със себе си, но не безболезнено като с нея. Боях се от височините. Ужасно се боях. Страхът ми беше повече от болката която навярно човек може да понесе. Щях да избера канарата. Най-плашещата.

Но засега да не мисля за това. Няма смисъл. Като дойде времето, то ще каже. Плановете са само за да пречат да предприемаме това което е необходимото. Тя още не беше напълно парализирана. Можеше пък и да падне пред носа ми златен метеорит и да платя най-доброто лечение. То поне временно щеше да забави болестта. Чувал съм, че някои живеят до края на живота си като нормални хора. До кога ще крия обаче? Тя е умна. Задава ми все по-често въпроси. Прилича на майка си. Не може да се скрие нищо от нея. Когато се оттеглихме от цивилизацията в малкото планинско село разбра, че няма връщане назад. Тук е красиво, прекалено красиво и безсмислено. Лишено от цели и близо до орлите на които не им пука за земното. Въздухът е прекалено чист за да има нещо общо с времето в което живеем. Няколко старци подпират с немощни рамене кирпичените си покриви. Старите им телевизори хващат всички тв – програми защото  комините им стигат до спътниковите предаватели. За последен път се чу ръмжене на кола когато дойдохме,  речниковия запас е около сто – сто и петдесет думи, а с животинските звуци става около триста и четиридесет. Фъстъчето не се и залъгва. Знае, че с лечението й е свършено. Не ми се сърди и не ме подпитва. Колкото имахме сторихме. Надявахме се и на дарение, но нещо не се получи. Не бива да се сърдя, на човека защото трябва да намразя човечеството. Бих го сторил, но не искам и фъстъчето покрай мен да го намрази. Не за друго, а защото ще страда в колкото там време и остава. Прясното мляко тук я прави да изглежда жизнена, или е въздуха. Кой знае или липсата на лъжовни надежди. Това е най-вероятно. Свикна с блясъка на белите манти и бели зъби, светли думи. Всичко живо беше загрижено за нея, щом имаше очи които да видят колко е загрижено. После оставаше сама. Майка й сигурно повторно щеше да умре през тези месеци. Аз някак удържах, но тотално се побърках. Да можех поне да пия, но моята болест е че не мога да пия. Не мога да забравям, а си припомням нещата в по-голяма острота. Ставам истински социопат. Мулетата и катърите тук й харесват. Мъчи се да им прави венци от цветя. Докато се движи за нея е живот. Мъчение е всеки венец. Напоследък ги остави. Каза ми, че едно магаре никога не разбира, че се опитваш да го правиш по-красиво.

-Ами, да.-казах й тогава -И аз бях магаре с майка ти. Не знаех колко красив ме прави, само защото ме караше да я обичам.

-Ти не си магаре.

Идеализираше ме. Нямаше си друг. Прекалено ми вярваше, а и с мен можеше да говори свободно, без да се измъчва. Разбирах я от половин дума, останалото това което й представляваше трудност да произнесе чувах телепатично. Лошото е, че чувах и това което се опитваше да премълчи. Твърде силен беше мозъчният й импулс. Не можеше да скрие истината. И сега се опита да ме излъже. Изобщо не й беше до естетическото отношение на клепоухите. Вече се уморяваше да прави и венци. Забелязвах го, но си мълчах. Нарочно обърнах разговора за майка й. Преди любопитстваше. Всяко дете на нейното място любопитства. Този път не я чух да си мисли за нея.

-Ще ида до града, а ти тук ще помагаш на овчаря и рошавото му куче, нали?

-Ти мразиш да слизаш.

-Разбира се, че мразя. Качили сме се толкова високо…Не е редно да се връщаме, но ще го сторя за малко. Ще ти взема материалите за рисуване, за които ми говори…

Млъкна. Дори не мислеше, но протестираше. Не искаше да ми казва, че това което е била способна да направи преди месеци може да прави и сега. Мразеше ли ме или се боеше от мен, не стана ясно, но не искаше да говори.

-Аз не…глупаво беше да си го помисля…Отдавна не съм рисувала…Никога не съм го правила добре…

На какво чудо разчитах. Защо я измъчвах. Тя иска, много иска да се движи. Защо си мисля, че като и купя материалите…

-Стига! Не бъди такъв…Очите ти едни…Много казват…Срам ме е, не искам да види никой картината…Тук има стари хора…Те ще я видят…А аз…Не мога да нарисувам така както искам и няма какво да нарисувам….Но ако има, не искам никой да го вижда…А няма да имам сърце да унищожа картината…

Нещо ужасяващо мина през главата ми. Хладни облаци ме обляха отвътре, скриха светлината и под краката ми заигра. Корема ми се сви в юмрук и заби нагоре към гърдите ми. Почувствах задушаване, исках да изляза от кожата си. В черепът ми вибрираха рояци и се хапеха и воюваха.

-Няма да я унищожиш…-коленичих пред инвалидната количка -Слушай, миличка, аз не искам да се измъчваш. Нека да го направим. Заедно да го направим, ако успеем. Може и да успеем. Трудно ще е. И за двамата ще е много трудно. Знам, че ти няма да направиш шедьовър. Каквото и да е, то ще е велико за мен. И ще го ревнувам от всеки поглед. И ще го скрия тъй, че никой да не го оскверни с порочното си чувство. Ще го скрия…

-Какво ти е? –попита ме тя.

-Виждаш ли, от сега ме е страх. Но вярвам. Вярвам, че ще успея. Нищо друго не ни остана. Аз бях неудачник, голям неудачник и ще сторя това за теб. Дължа ти го…

-Какво, какво ще сториш?-ужасяваше се от вида и думите ми.

-Ще го сторя. Ще скрия картината на място където и мен ме е страх да стъпя. Боя се от височините. Страшно се боя, но в Дяволската вежда, там никой не е стъпил и няма да стъпи…

-Стига, ти се страхуваш от високото.

-Нали това ти казвам…

Изгледа ме така, че заприлича на майка си. Недоверчиво и предизвикателно. Още малко и да ми повярва. Даже се усмихна.

Дяволската вежда се издигаше над почти двадесет метра назъбени отвесни скали. На места наклона беше обратен. Алпинист с необходимите прибори би се справил, но старите хора твърдяха, че такъв не е идвал тук и Дяволската вежда още не е престъпена. Приличаше на пещера, но можеше и да е само скална вдлъбнатина. Лятно време обраснала с клони не се виждаше. Говореше се, че намръщи ли се следват бедствия. Не знам как може да се мръщи скала, но фолклора си е фолклор. Всичко в него е възможно и разбира се вярно.

Реших, че фъстъчето нарисува ли нещо щях да се кача до Дяволската вежда.

-Ще се убиеш.-рече ми, вътрешно се смееше. Чух го. Каза ми, че ще се убия, но ме мислеше за безсмъртен. Само, че за малко страхлив. И все пак ми имаше вяра.

Няколко дена стоя пред платното и си игра с палитрата. Почти не говореше. Тихо си припяваше нещо. Рече ми, че толкова е красиво тук, че няма смисъл да рисува. Човек търси хармония само докато не я вижда. Оправдаваше се разбира се.

-Защо не нарисуваш майка си.-жестоко беше от моя страна. Тя не беше я виждала. Всички снимки унищожих. Дори на възпоменателните некролози не слагах снимка. Твърде хубава беше, твърде приличаше на нея. Това щеше да я накара да си мисли за болести и за смърт. Така се самооправдавах, а в действителност, аз сам не исках да си спомням за нея.

Фъстъчето ме изгледа сърдито. После кимна и погледа й омекна. Усмихнах се вътре в себе си. Щеше да нарисува един идеал. Как ли виждаше в съзнанието майка си. Нямах представа. Сигурно щеше да бъде принцеса със златна звезда на челото. Като видях как сковано движи ръката си ми се пререва и повече не влязох в малката стая която й бях определил за ателие.

В това време едва не ме уби един глиган, а от един дядо който почти не знаеше официалният език научих за употребата на много лековити билки които растат в региона. Фъстъчето започна да залоства вратата си в ателието и ме изгаряше огън. Исках да видя картината й. Момичето ми изглеждаше по-жизнено от всякога. Очите й пламтяха и забелязах, че говори по-гладко. Молех я, както и майка й не съм молил на времето, но тя не и не. Жената на картината не била завършена и толкова. Като я завърши ще ми я покаже. Питах я за цвета на очите. Отговаряше ми поетично и отнесено, с друга дума подиграваше се.

-Косата й червена ли е?

-Носа ти е червен!

Права беше. Напоследък започнах да пия по чашка две. Хората тук не бяха особено интелигентни, но изключително душевни. Трудно можеше човек да устои на компанията им, а и нетърпението ми тъй ме измъчваше, а и ракията която правеха тъй добра…

-Тя сигурно е…-предположих.

-Ти я познаваш.

-Не съм убеден. Не съм убеден, че я познавам. Жената – блян, жената – живот, жената която имах и която нямах…

-Моля те, не пий толкова, смешен си.

Не ми беше смешно. Исках да видя жената. Повече от всичко исках да видя жената която момичето твореше. Жената която живееше в моето момиче и която сега се превръщаше в реалност. Повече от всичко исках да я видя…

Щях ли да я видя някога?

Щях ли?

-Искам да я видя, моля те.

-Не е завършена! Една жена може да се види само когато е завършена жена. Не е хубаво да се открива иначе.

-Няма да постигнеш съвършенството.

-Няма и никоя не го прави, но ще направя жената.

Усетих тежката символика на разговора ни. Болестта й щеше да й попречи да създаде жената от себе си. Оставаше й само картината.

От алкохолът ли от какво ли, много се разстроих. Излязох макар и недовършил вечерята си и пролях няколко спиртосани сълзи.

Какво си мислех, че ще я излекувам като я накарам да рисува! Няма да стане. Няма чудеса. Иска ми се да има, а аз да имах вяра колкото ечемично зърно и да преобърна планината, но не става. Добре поне, че малката ще направи с картината нещо което няма да осъществи като живот. Това поне добре.

Зимата мина бързо. Хората тук не помнеха да е била толкова мека. Запасите им за пръв път от десетки години насам стигнаха до пролетта. Само две седмици бяхме без ток, а жизненият ми тонус беше по-висок от преди две десетилетия. Обичах да обикалям за дърва и нацепвах не само за нас, а и за още два дома в който хората вече бяха много стари за да се справят сами. Докато се борех със студа и мазолите забравях за нетърпението си и страха, че дъщеря ми няма да е сполучила. Напоследък ме измъчваше. Представях си нещо тъжно и нелепо, някаква абстракция която прилича на жена. Нещо в което е само болката от болестта. Победеният дух, примиреният. Цапаници и дебели бузи. Хлътнали към нищото очи. Повърхностно познаване на живота който е, такъв какъвто е. Боях се, че моето момиче никога няма да направи жената. Заради болестта си. Заради това, че бях неудачник и не успях да сторя повече…

Цепех дървата, махах яростно с брадвата. Насичах природата, насичах света, насичах мислите си и се радвах, че те ще изгорят, ще изгорят, ще станат пепел, но поне за малко ще стоплят. Все повече започнах и да пия. Тук беше различно. Хората повече ми допадаха или въздуха беше по-чист. Кой знае? Не правих пиянските си ексцесии както по-рано.

-Почти е завършена, не бъди нетърпелив…Може би след две седмици…

Хрумна ми, че я е направила мулатка. Тя харесваше мулатките. Сигурно е с прекрасни бедра. Мускулести, с бронзов загар. Блестят. Усеща се вкусът на сол пропил в тях.

След две седмици, пак говореше, че ще е след две седмици. Аз вече се отказах да споря с нея. Казах и, че никога няма да е завърши, защото човешката природа е незавършена.

Бръчките на хората които вижда тук са някакъв край, но не действителен. Корици на книга са, а не финала на сюжета.

-Ама говориш и ти!-усмихваше се. В последните месеци все по-широко се усмихваше. А може да има чудеса и ние да сме имали вяра колкото едно ечимично зърно. Състоянието й трябваше да е влошено, а тя изглеждаше по-добре. Не смеех и да си го помисля…

Сигурно жената е бледа, а по лицето й играе мъждукащата светлина от църковни свещи и очите и блестят. Просълзени са. Тя рисува майка си, а в представата на всеки майката е свята. Защо гадая. Пак трябва да чакам две седмици.

Накрая не вярвах, че ще я видя. Тя се усмихваше свенливо. Въведе ме в тъй нареченото си ателие и бавно смъкна покривалото от картината.

И видях чудото…

Трудно е да опиша мислите си. Те бяха много, противоречиви. Изпълнени с милион подозрения тръгващи от различни краища. Не знам какво би си помислил всеки друг човек на мое място. Тя не познаваше майка си, нито я беше виждала. Колкото пъти ме бе разпитвала как изглежда, толкова пъти губех дар слово.

На портрета беше тя. Моята съпруга. Едно към едно. С белега над лявата си вежда, с бенката на бузата и изпитателният поглед. Леко разтворените устни и отнесеността в изражението си.

-Но…-не можах да кажа нищо повече и прегърнах дъщеря си…

Седмица говорихме за майка й. Вдигаше рамене когато й казвах, че това е чудо, че покойницата наистина изглеждаше така.

И ето, че дойде моят ред, да извърша своята част от уговорката. Не, че малката настояваше. Мислех даже, че не се налага, че е порочно. Неразумно е, но тя подметна друго:

-Как би остаряла? Искам…-и примижа с очи. Представяше си я, но отвори очи и аз разбрах, че докато картината е пред нея, няма да започне пак да рисува.

Ледени иглички се забиха в стъпалата ми. Коленете ми омекнаха. За да продължи да рисува, трябва да я махна далеч от очите й. Колкото й силно сам да желаех да я виждам.

Завързах малкото платно като раница. Нямаше да ми пречи много, погледнах наклона над мен. Нямаше да успея. Ще оставя малката сама. Разумно беше да се връщам. Така трябваше.

Сигурно и тя си е мислила, че няма да успее като е хванала четката.

Различно е.

Мислила си е, но заради мен и себе си е сътворила жената.

Различно е.

Трябва заради нея и себе си да сътворя…

И се набрах. Заякнал бях от размятането на брадвата. Теглото ми не представляваше проблем за мускулите. Една малка вита подобна змия цепнатина ми помагаше. Не беше чак толкова трудно, не трябва само да гледам надолу. Ето, че се получава. Ето…Сигурно вече съм на пет метра. Достатъчно за да се потроша целият, ако падна и толкова далече от височината. Сега е по-опасно да сляза. Назад няма да успея. Трябва да стигна до проклетата Дяволска вежда. Там ще забия клина и ще спусна по него въжето. Трябва само да стигна до Дяволската вежда. Тук няма да успея да забия клин, едва се крепя. Не съм алпинист. Там ще стъпя и спокойно ще забия клина…Няма да мисля за друго. Само за това как ще се спусна спокойно по въжето.

Процепът по който пълзях свърши. Оттук нататък ставаше трудно. Издатина, но няма…ето за едната ми ръка…Нямам сили. С една ръка не мога…Защо се забърках…Не мога с една ръка…Ще се подхлъзна, този камък ще се откърти…Ето другата…Тук кракът…Не, това няма да издържи, а аз се уморих…

Пропастта ме дърпаше, но не ми оставаше нищо друго освен да пълзя. Предадох се. Разбрах, че няма да успея. Невъзможно беше, но поне няколко метра нагоре да изпълзя. Да съм направил колкото мога. Толкова можах. Като умирам с натрошен гръбнак да си мисля, че толкова можах. И се набрах отново и отново…

Колко ли е било трудно да прави следващият и следващият контур. Но как я нарисува без да я е виждала. Сигурно е заложена в нея. Тя се е закодирала или е идвала като дух и й се е присънвала. Подхлъзнах се, това беше краят. Почувствах падането, не и болката. Държах се против всички физични закони. Струваше ми се, че наклона е обратен. Набрах се, въпреки, че с това набиране трябваше да съм паднал. Улових се за корен. Хлъзгаше, но го стисках здраво. Улових следващ. И после връх на камък, а с краката боксувах. Представих си малката на количката. Казах й, да не гледа. Както аз не гледах. Почувствах погледа в гърба си. Подпираше ме, ужасеният поглед ме подпираше да не падна. И се обвиняваше. Плачеше и се кореше, че не ме е спряла, че тя сама ме е поощрила към безумието. Не можех да падна. Нямах право да падна и да я оставя сама с чувството и за вина.

Спрях се. Краката ми едва удържаха. Нито нагоре – нито надолу. Всяко движение щеше да ми донесе смъртта.

Виждаха се на малко повече от метър над мен храсталаците поникнали в Дяволската вежда. Толкова малко, толкова невъзможно. Ето, като във всичко останало. Като всичко…Един документ с ден по-рано или забавен закон седмица по-късно и лекарства можеха да се намерят или…Кой го знае, трябваше ли да напускаме света, можеше месец по-късно да се случи това което не се случва. Едно набиране и месец очакване когато търпението е привършило или силите са те напуснали. Обърнах глава и видях насъбраната група която гледаше в мен. Не забелязах количката. Колко още щях да издържа така. Десет минути или десет часа…

И ми се стори, че падам когато направих последните набирания нагоре.

Притокът на адреналин беше толкова силен, че това което изживях в пещерата след по-малко от минута остана несравнимо с всяко друго изживяване на тялото. Имах чувството, че съм безкрайно голям и не съм в тялото си, а го наблюдавам с хиляди камери от хиляди различни страни, че съм малко дете и че съм живял милион години, че живота който е бил досега е една кинопрожекция нямаща общо с реалността, а реалността е едно голямо космическо приключение. Забелязах, че групата която наблюдаваше безумието ми ме аплодира. Махнах им. Като сляза ще направя един голям купон. Ще им разказвам…

Огледах Дяволската вежда. Скучна и печална работа. Не по-широка от два метра. Камъни и лишеи и хилави храсти. Положих в дъното и картината. Прегърнах я и забелязах дълбоко в очите на съпругата си, израз на доверие с какъвто никога не беше ме награждавала.

Извадих от раницата си въжето. После чука. Забърках, обърнах я и я тръснах яростно в земята.

Захилих се като откачен.

Клинът го нямаше.

Бях забравил клина. Всичко направих, всичко…Само една малка подробност…

Както винаги! Както винаги, до сега с мен….

Един забравен клин. Все нещо мъничко на което висеше всичко останало. Смехът ми премина в сълзи и грачене. Не можех да сляза без въже, та аз едва се изкачих, а храсталаците няма да удържат теглото ми.

„Такъв глупак! Такъв глупак…”

Замачках раницата. Да не би да е потънал между подплънките. За миг ми се стори, че напипах нещо твърдо, но беше твърде малко да е клин.

И тогава видях на ръба на пещерата…Как не го забелязах преди малко!

Казваха, че никой не се е изкачвал до нея. Не можеше да е истина това което виждах, но когато се приближих до него и го пипнах, то, не изчезна.

Имаше клин.

Дълбоко забит в скалата клин.

магически реализъм