сряда, 25 април 2012 г.

Природа

                                                      Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Работи ниско за да живееш високо. Сънувах, че дядо ми го казва. Той беше мъдрец или така ми се е струвало тогава. Нямах и шест години когато го изпратихме. Останало ми е впечатление, че ми казваше големи истини, но той прекаляваше и с чашката.
Възможно е и да ми го е казвал, не знам, не помня. Защо ми се присъни не знам, но не мога да се съглася с това, не мога и толкова. Животът ми го е показал. Татко работеше в рудниците. Вярно
издигна три ката къща, тогава най-високата в пограничното ни градче, но после изглеждаше жалка, а и той не живя много в нея. Повече си беше там, ниско под земята. Слизал съм веднъж като дете, беше любопитно. Като хранопровод на гадно чудовище дори се чуваше и мляскане, а хората с онези светулчици на каските ми приличаха на бактериите в организма му. Имам въображение и си го ценя. Още тогава го ценях и повече не слязох долу за да не разваля впечатлението си. Можеше да стане писател от мен, но да използваш въображението си по този начин си е да живееш без въображение. На всичкото отгоре оголяха повече и от миньорите, а не си спомням кой от тях беше казал, че духовната висина се крепи на материални символи. Може и да не го цитирам точно, чета много, но е за удоволствие. Затворя ли книга, тя вече не е същата, каквото може съм смлял, а останалото съм изхвърлил. Да се учиш от тях е също липса на въображение, не те ми подсказаха формулата за фалита и печалбата от мината. Успях да го организирам добре нещата и спасих много хорица от силикоза. Баща ми почина от това, вече се надяваше да вдигне следващ етаж на къщата ни. Беше започнал да забелязва, че вече не е най-висока, а преди това си затваряше очите. Все казваше, че етажите на онзи или другият преселник били повече, но стаите по-ниски. Когато вече не можеше да го отрича, реши да вдигне и следващ етаж. Трябваше вместо това да се лекува. Не му го казах, възхищавах се от голямото му сърце. Дребната човешка амбиция пречупена през светогледа му, за мен остана като пример за изключителна проява на човешкият дух. Зарази ме, но пред мен се бяха и открили грешките му. Както не искаше да забелязва в началото по-високите сгради, така не искаше да забележи, че има един по-висок морал от зазубрения в началните класове. Не трябваше да се прекланя и да слиза толкова ниско с утехата, че ще изгради нещо високо. От високо нещата са различни, скрупулите в повечето случаи са признак на дребнавост и наивност. Научих се да гледам на тях със зрението на висините. Това изчисти мисълта ми и ми позволи да я употребявам в пълните й възможности. Отдавна съм богат човек, за района си, неприлично богат. Наскоро издигнах още няколко етажа и си правя сметката, че и внуците ми някой ден няма да се налага да си мислят за дом на семейството на своите внуци. През това време сигурно ще се издигнат и по-високи сгради, освен ако не се срине цял свят, но ако някой има подобни на моите амбиции, да надгради сградата си и да гледа на времето и над останалите покриви така както гледам аз. Реших повече да не строя, и бизнеса няма да си разширявам повече, освен ако не бъда принуден да се боря за оцеляване. Напоследък започнах да се набивам в очи и няма да мога да се справя някога с някого, данъчен, финансов полицай или кой го знае какъв. Всеки има душа следователно и цена, но все някой ден шансът ми ще изневери, а вече съм достатъчно високо за да мога да се наслаждавам на гледката, да разговарям с орлите си или просто да си река, яж и пий душо. Все пак за да съм сигурен, че до края на дните си няма да видя по-висока постройка от моята издигнах и ретланслатора. Свое производство, нямаше нужда от него, при това беше повреден и не вършеше повече работа от най-обикновена сателитна антена. Даже станах и прицел за насмешка от страна на местният вестник, че с това бил символ заместващ мъжкото ми самочувствие и приличал на еректирал фалос. Злостна закачка, но в крайна сметка ме разсмя. Наистина напомняше, а жалката им ирония почувствах като комплимент. За разлика от всички останали в града можех да си позволя да го вдигна и да стърчи над главите на всички останали. Добре, че не се намери някой да ме попита: “защо ти е след като жена ти, избяга”. Щеше да ме уязви, много щеше да ме уязви, а аз не обичам и не съм бил уязвяван, от както се почувствах възрастен и отговорен. Тя донякъде успя, но погълнах повече въздух и забравих. Изведнъж се превърна в нищо за мен. Ако не беше се случило, щях да я убия. Мислех да го сторя. Първо да я бия докато пометне и върне и последното от мен което и е останало. То трябваше да е на два месеца, а нея дадох много повече отколкото всяка заслужава. Не стените, но и тях, открих и й тайните си, най-съкровените. Обикнах я и нещо повече – доверих й се. Бях Самсон, а тя Далила. Той е имал коси, а аз вътрешни преживявания които с никого не споделям. Мислех да я убия, но като я видях за последен път ми се стори тъй безобидна, че престана да бъде всякакво значение, а и ми се догади след мисълта как помята. Накарах я да си свали пръстените после и хвърлих един сак който едно от момчетата ми купи от магазин втора употреба и напълни с дрехи втора употреба. Щеше да се разплаче когато й казах да се съблече и пред мен да облече дрехите в сака. Гледах в настръхналата й козина и се чудех как съм могъл да я обожавам, как съм я целувал милиметър по милиметър и пред това което можеше да ми даде всяка проститутка и което дори не беше толкова съвършено като много от жените които съм имал преди нея, съм изповядвал себе си. Чувствах, че ще се разплаче и ако се беше разплакала щях да я прегърна, да й кажа, “въпреки всичко те обичам, облечи се пак така както ти подхожда, вземи което пожелаеш и все пак размисли”. Тя се готвеше, всеки миг щеше да се разплаче, но вече се усещаше, че това ще са сълзи от ярост, не от разочарование. Гордостта й победи. Преди да излезе ми хвърли такава усмивка през рамо, че ме размаза. Вдъхнах дълбоко и пих някакви хапчета за кръвно. В остатъкът от деня се усмихвах, но никак не ми беше весело. Разбрах, че ме е изоставила заради последен голтак. Не просто беден мъж каквито има на всяка крачка, а голтак. Не можех да го проумея, що за самец трябваше да е. Или не това е причината? Мислех, постоянно мислех през следващата седмица за тях. Гонех мислите, а те отново ме нападаха. Опитах се да се напия като нормален изоставен съпруг, но аз не съм нормален изоставен съпруг. Все едно убивах месоядни мравки, а се връщаха дракони. Не можех да проумея. Имах чувството, че е избрала онзи мърляч заради мен, да ми докаже, че всичко което съм сторил в живота и за нея е нищо. Разбира се това бяха глупости, не ме обичаше толкова, че да мисли за мен като бяга с другиго. Досадни глупости които отхвърлях и ме връщаха обратно, в началото на огромното недоумение. Не изпаднах в депресия, но природата се превърна в олицетворение на моето настроение. Валеше като из ведро, някъде станаха наводнения и в нашият град имаше рухнали къщи, а една стара жена била удавена както си гледала телевизия. Нахлула мощна вълна в приземният етаж и старицата не могла да излезе. Вестникарските страници бяха пълни с материали за бедствието. В началото не повярвах, даже се засмях и сгънах вестника. Не смеех да го погледна да не би да се окаже истина или да не би да не се окаже истина. Изглеждаше невероятно, неправдоподобно. Така не се случва. Запалих цигара, а ръката ми трепереше. Никога не ми е треперела. Никога. Налях си двадесетина грама уиски. Изпих го и когато приятната топлина се изля по гърлото ми разтворих отново вестника. Не знаех какво изпитвам. Объркан бях. Вървели са из безлюден район. Той и по закон, все още моята съпруга. Ударила ги мълния. Били прегърнати.
Снощи пак се изля порой. Светкавиците бяха по чести и силни от онази нощ.
Качих се на ретланслатора и чаках да ме удари. Цяла нощ чаках, но природата реши, че съм твърде ниско и не ме удостои с мълния.


любовна и еротична психо - драма

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email