Казаха си нещо, нещо което двамата не
разбраха, че погледите им си казаха. Усмивките които размениха бяха
шаблонни без емоция, но него му се стори, че в нейната има
предизвикателство, а на нея й се стори, че в неговата има смут. Стори й
се, че я познава.
Опита се да си спомни къде, а тя се изчерви съвсем леко, че продължава да гледа в нея. Усмихна се по-широко, сега усмивката й изразяваше объркване и задаваше въпроси. Несъзнателно разтвори устни. Шепа навити на кълбо паяци се развърза и се разпиля под кожата му, пъплеха по стъпалата му, по левият прасец, по дясното бедро, по змийска пътечка покрай гръбнака му, по лявата ръка, в сърдечната област, по една жилка по врата му, по дясното рамо, до показалеца, под лъжичката. Бяха топли, а нейната коса приличаше на слънчоглед и любопитството в погледа й, предизвикателно, обещаващо и не съвсем имаше характер на слънчоглед. Опита се да бъде лъчезарен. Не искаше да изгуби вниманието й. Само за миг и щеше да я изгуби завинаги. Изписа гузната си усмивка, подловата, но и чаровна. Заговори я. Тя за разлика от него помнеше откъде се познават. Разминаваха се всеки ден, но тя вече беше в колата когато той излизаше от входа и с приведена глава продължаваше по пътя. Попита го защо замята десният си крак, а той трябваше да се върне към онази стара история която не му беше приятна, не му беше и неприятна, а вече безразлична. Отърва се само със скъсан минискус, а приятелят му загуби голяма част от кожата по лицето си. Беше детински, караха твърде бързо мотоциклетите. Онази цистерна която се изпречи, шофьорът й беше спукал предна гума. Овладя чудовището в последният момент, но се изпречи с цяло тяло пряко на шосето. Двамата мотоциклетисти не успяха да избегнат сблъсъка. Не, нямаше кошмари, заговориха си за кошмарите, тя заразказва за романа който често крадеше на сън, а кориците му се залепвали по кожата й. Мъчила се е да се изтръгне, плачела, бягала, опитвала се да се изтръгне от книгата, а кориците като екзема бързо обвивали тялото й и накрая заприличвала на люспест гущер, книга и себе си, но не можела да се отвори да се прочете. На няколко пъти сънувала този кошмар…
Докато разказваше това бяха стигнали до захарният памук, тя се засмя когато й купи, но се нацапа. Не си спомни, да е сънувал кошмари. Мъчеше се да й отговори на същото. Оказа се, че е закъсняла за срещата с приятелката си и решиха да отидат на кино. Заваля, сбъркаха улиците. Лятната рокля полепна по тялото й. Приличаше на фантастичен сексапилен салмандър с дълбок смях. Свиха се във входа и тогава се прегърнаха. За пръв път. Не отидоха на кино и никъде тази вечер. Стояха на стълбището в случайният вход и чакаха да мине дъжда, а той не отминаваше. И си уговориха на другият ден среща.
Виж ги, сега ще влязат. Ето за тях е тази бутилка която толкова настояваш да знаеш за кого пазя. Уговорили са се да се срещнат в моята бърлога. Ще е празно до края на вечерта. Знам го, всяка вечер се повтаря едно и също. Ще им занеса бутилката, точно когато влезе циганина с цигулката. Паганини е, не е прозвище, така са го нарекли родителите му и има защо. Свири на една струна, но като го чуеш. Дано изпиташ малко от това което и те. Аз всяка вечер го изпитвам…
Сега ще ти обясня, какво имам предвид. Заради тях не съм затворил кръчмата от която нямам никакви приходи. Каквото пийнат сутрин хамалите, това е. И докато останалите алкохолици, се справят с треморите и махмурлука си. След обед е умряла работа, защото въвеждам истинските цени определени от категорията на заведението ме, а в този квартал няма хора които да си ги позволят, а когато си ги позволят го правят далеч от това бойно поле. Единствените ми клиенти са те двамата. Погледни ги, много са влюбени, нали. За нея това е втора среща и винаги ще остане втора среща. Или може би…Не знам, наистина не знам, дали искам нещо да се промени. Те са така красиви и така влюбени при тази втора среща. Тя помни живота си до онази вечер за която ти разказах. Оттук нататък, забравя. Защо ли? Не е изяснено. Разговарял съм с него, неведнъж през тези двадесет години. Загадка за медицината и психологията. Имало подобни случаи на загуба на паметта, но за драма като неговата, не съм чувал. Той трябва всяка вечер да спечелва сърцето й, всяка вечер да прониква до най-съкровеното, да я прелъстява, да си е поставил за цел да я има, да бъде с нея през нощта, да се бори с колебанието й, със своенравността й, с несъзнателните бариери които тя поставя между двамата. Да, всяка вечер трябва да си я свали, а още онази сутрин са се венчали. Познавах свещеника, изкарал е службата по диагонал, наскоро почина натровен от фалшив алкохол, но й той се чудеше до кога ли ще продължи това. Виж, че не е лесна. Цялото й тяло излъчва желанието, всяко движение, всяка мимика, не съм виждал толкова възбудена и влюбена жена, но погледни и съпротивата. В нея има две. Едната просто не желае да бъде докосната, желае да се опази, като бодлите на роза е. Не знам, демонична ли е свята ли е. Двадесет години размишлявам и не мога да я разбере. Сега ще влезе Паганини. Защо ли се бави, искам да видиш как танцуват. Не е танц, любене което прилича на танц е. Чувствам се като воайор докато ги гледам, но те са от друг свят. Няма нищо неприлично, всичко е толкова красиво. И знаеш ли, завиждам на този Сизиф. Той се чувства цял ден нещастен, мърмори пред колеги в службата, на два пъти беше на крачка от алкохолизъм, веднъж го откачиха от въжето, щяха да го пратят и в лудницата, но на кой ще му даде сърце да го възпрепятства да отиде на срещата с гаджето си. Говорил ми е много пъти и е прав. Винаги може да си намери друга и много по-красива от нея, защото тя не е вече в първа младост. Погледни я много внимателно и ще забележиш, че й личи. Въпреки косата, въпреки фигурата, погледни, че има бръчици. Не, не е в първа младост има много по-красиви от нея. Вярно и той не е на онези години, но сега е още по-чаровен, а и изглежда очакването му на тази вечер го прави тъй привлекателен. Виждал съм, че жените му се лепят.
Много пъти ми е мърморил, че ще приключи с нея, че ще избере другата с бъдещето, обикновената, истинската, но пак се е връщал на тази маса при момичето което винаги среща за втори път. Погледни го как разпалено й говори, как нежно и плахо хваща ръката й, сигурен съм, че гласът му трепери. Напрягал съм слух, но не мога да чуя до там. Така ми се иска да разбера какво й казва. Тя сега ще дръпне ръката си, а той ще доближи стола до нейният. Оттук нататък не протича всичко съвсем идентично. Рядко, но е имало случаи в които тя става и си тръгва. Веднъж даже го заля с виното. Понякога остават доста след полунощ. Често минути след това си тръгват. Къде се бави този проклет циганин с цигулката. Винаги е точен…Липсва, липсва мелодията му…Мълчат, случвало се и друг път, да мълчат. Когато стане, все се боя, че той ще й разкаже всичко и ще развали магията и сега малко ме е страх, но той никога не го прави. Погледни я как лисичи му се усмихва. Сега ще го прегърне много поривисто, сигурен съм. Ето, видя ли. Познавам я не по-зле от него. Гледай го как се скова. Като юноша е. Какво ли му шепти? Иска ми се да го чуя.
Тръгват си. Много бързо. Е, видя щастливците за които тъй дълго съм ти говорил. Това са те. Тя винаги е най-желаната, а той всяка вечер има най-голямото си желание и го сбъдва. Трудно е, но всичко си има цена.
Да, да ти призная и аз не бих го издържал. Веднъж попитах жена си, какво си мисли и тя си ми каза в очите, че втори път няма да се върже на приказките ми, учудва се на глупостта която е имала в онази отдавна забравена вечер. При всяка подобна среща се намесва съдбата, случват се лишени от логическа връзка неща. Не знам как така те двамата в продължение на двадесет години успяват да повторят винаги тази една и съща прекрасна грешка.
Ох, защо не се появи Паганини….
* * *
Доста бяхме пийнали и позабравили за двамата щастливци когато мъжът се върна. Стори ми се престарял с двадесет години. Попита дали може да седне при нас, а и двамата изгаряхме от любопитсво. Поръча си водка.
-Тя си припомни. Всичко си припомни. Годините в които сме били заедно всяка нощ…Всичко…Забравяла е като влезе цигуларя, но тази вечер не се появи….
-Циганската му работа. И какво сега.
-Как какво! Най-после си имам семейство. Разбрахте ли. След двадесет години успях. Наздраве. Естествено ще ви почерпя, утре пак и пак и пак…Щастлив съм това е.
-Доста уморен изглеждаш.
-Е, как? – и аз забелязах в усмивката му нещо горчиво.-Ще се прибирам. Сега спи, но не искам да се събуди без мен.
Допи на екс чашата си и излезе. Валеше поройно.
-Не изглеждаше много щастлив.
-Просто е уморен…
На другият ден разбрахме, че не е стигнал до дома си. Хвърлил се под мотрисата.
Опита се да си спомни къде, а тя се изчерви съвсем леко, че продължава да гледа в нея. Усмихна се по-широко, сега усмивката й изразяваше объркване и задаваше въпроси. Несъзнателно разтвори устни. Шепа навити на кълбо паяци се развърза и се разпиля под кожата му, пъплеха по стъпалата му, по левият прасец, по дясното бедро, по змийска пътечка покрай гръбнака му, по лявата ръка, в сърдечната област, по една жилка по врата му, по дясното рамо, до показалеца, под лъжичката. Бяха топли, а нейната коса приличаше на слънчоглед и любопитството в погледа й, предизвикателно, обещаващо и не съвсем имаше характер на слънчоглед. Опита се да бъде лъчезарен. Не искаше да изгуби вниманието й. Само за миг и щеше да я изгуби завинаги. Изписа гузната си усмивка, подловата, но и чаровна. Заговори я. Тя за разлика от него помнеше откъде се познават. Разминаваха се всеки ден, но тя вече беше в колата когато той излизаше от входа и с приведена глава продължаваше по пътя. Попита го защо замята десният си крак, а той трябваше да се върне към онази стара история която не му беше приятна, не му беше и неприятна, а вече безразлична. Отърва се само със скъсан минискус, а приятелят му загуби голяма част от кожата по лицето си. Беше детински, караха твърде бързо мотоциклетите. Онази цистерна която се изпречи, шофьорът й беше спукал предна гума. Овладя чудовището в последният момент, но се изпречи с цяло тяло пряко на шосето. Двамата мотоциклетисти не успяха да избегнат сблъсъка. Не, нямаше кошмари, заговориха си за кошмарите, тя заразказва за романа който често крадеше на сън, а кориците му се залепвали по кожата й. Мъчила се е да се изтръгне, плачела, бягала, опитвала се да се изтръгне от книгата, а кориците като екзема бързо обвивали тялото й и накрая заприличвала на люспест гущер, книга и себе си, но не можела да се отвори да се прочете. На няколко пъти сънувала този кошмар…
Докато разказваше това бяха стигнали до захарният памук, тя се засмя когато й купи, но се нацапа. Не си спомни, да е сънувал кошмари. Мъчеше се да й отговори на същото. Оказа се, че е закъсняла за срещата с приятелката си и решиха да отидат на кино. Заваля, сбъркаха улиците. Лятната рокля полепна по тялото й. Приличаше на фантастичен сексапилен салмандър с дълбок смях. Свиха се във входа и тогава се прегърнаха. За пръв път. Не отидоха на кино и никъде тази вечер. Стояха на стълбището в случайният вход и чакаха да мине дъжда, а той не отминаваше. И си уговориха на другият ден среща.
Виж ги, сега ще влязат. Ето за тях е тази бутилка която толкова настояваш да знаеш за кого пазя. Уговорили са се да се срещнат в моята бърлога. Ще е празно до края на вечерта. Знам го, всяка вечер се повтаря едно и също. Ще им занеса бутилката, точно когато влезе циганина с цигулката. Паганини е, не е прозвище, така са го нарекли родителите му и има защо. Свири на една струна, но като го чуеш. Дано изпиташ малко от това което и те. Аз всяка вечер го изпитвам…
Сега ще ти обясня, какво имам предвид. Заради тях не съм затворил кръчмата от която нямам никакви приходи. Каквото пийнат сутрин хамалите, това е. И докато останалите алкохолици, се справят с треморите и махмурлука си. След обед е умряла работа, защото въвеждам истинските цени определени от категорията на заведението ме, а в този квартал няма хора които да си ги позволят, а когато си ги позволят го правят далеч от това бойно поле. Единствените ми клиенти са те двамата. Погледни ги, много са влюбени, нали. За нея това е втора среща и винаги ще остане втора среща. Или може би…Не знам, наистина не знам, дали искам нещо да се промени. Те са така красиви и така влюбени при тази втора среща. Тя помни живота си до онази вечер за която ти разказах. Оттук нататък, забравя. Защо ли? Не е изяснено. Разговарял съм с него, неведнъж през тези двадесет години. Загадка за медицината и психологията. Имало подобни случаи на загуба на паметта, но за драма като неговата, не съм чувал. Той трябва всяка вечер да спечелва сърцето й, всяка вечер да прониква до най-съкровеното, да я прелъстява, да си е поставил за цел да я има, да бъде с нея през нощта, да се бори с колебанието й, със своенравността й, с несъзнателните бариери които тя поставя между двамата. Да, всяка вечер трябва да си я свали, а още онази сутрин са се венчали. Познавах свещеника, изкарал е службата по диагонал, наскоро почина натровен от фалшив алкохол, но й той се чудеше до кога ли ще продължи това. Виж, че не е лесна. Цялото й тяло излъчва желанието, всяко движение, всяка мимика, не съм виждал толкова възбудена и влюбена жена, но погледни и съпротивата. В нея има две. Едната просто не желае да бъде докосната, желае да се опази, като бодлите на роза е. Не знам, демонична ли е свята ли е. Двадесет години размишлявам и не мога да я разбере. Сега ще влезе Паганини. Защо ли се бави, искам да видиш как танцуват. Не е танц, любене което прилича на танц е. Чувствам се като воайор докато ги гледам, но те са от друг свят. Няма нищо неприлично, всичко е толкова красиво. И знаеш ли, завиждам на този Сизиф. Той се чувства цял ден нещастен, мърмори пред колеги в службата, на два пъти беше на крачка от алкохолизъм, веднъж го откачиха от въжето, щяха да го пратят и в лудницата, но на кой ще му даде сърце да го възпрепятства да отиде на срещата с гаджето си. Говорил ми е много пъти и е прав. Винаги може да си намери друга и много по-красива от нея, защото тя не е вече в първа младост. Погледни я много внимателно и ще забележиш, че й личи. Въпреки косата, въпреки фигурата, погледни, че има бръчици. Не, не е в първа младост има много по-красиви от нея. Вярно и той не е на онези години, но сега е още по-чаровен, а и изглежда очакването му на тази вечер го прави тъй привлекателен. Виждал съм, че жените му се лепят.
Много пъти ми е мърморил, че ще приключи с нея, че ще избере другата с бъдещето, обикновената, истинската, но пак се е връщал на тази маса при момичето което винаги среща за втори път. Погледни го как разпалено й говори, как нежно и плахо хваща ръката й, сигурен съм, че гласът му трепери. Напрягал съм слух, но не мога да чуя до там. Така ми се иска да разбера какво й казва. Тя сега ще дръпне ръката си, а той ще доближи стола до нейният. Оттук нататък не протича всичко съвсем идентично. Рядко, но е имало случаи в които тя става и си тръгва. Веднъж даже го заля с виното. Понякога остават доста след полунощ. Често минути след това си тръгват. Къде се бави този проклет циганин с цигулката. Винаги е точен…Липсва, липсва мелодията му…Мълчат, случвало се и друг път, да мълчат. Когато стане, все се боя, че той ще й разкаже всичко и ще развали магията и сега малко ме е страх, но той никога не го прави. Погледни я как лисичи му се усмихва. Сега ще го прегърне много поривисто, сигурен съм. Ето, видя ли. Познавам я не по-зле от него. Гледай го как се скова. Като юноша е. Какво ли му шепти? Иска ми се да го чуя.
Тръгват си. Много бързо. Е, видя щастливците за които тъй дълго съм ти говорил. Това са те. Тя винаги е най-желаната, а той всяка вечер има най-голямото си желание и го сбъдва. Трудно е, но всичко си има цена.
Да, да ти призная и аз не бих го издържал. Веднъж попитах жена си, какво си мисли и тя си ми каза в очите, че втори път няма да се върже на приказките ми, учудва се на глупостта която е имала в онази отдавна забравена вечер. При всяка подобна среща се намесва съдбата, случват се лишени от логическа връзка неща. Не знам как така те двамата в продължение на двадесет години успяват да повторят винаги тази една и съща прекрасна грешка.
Ох, защо не се появи Паганини….
* * *
Доста бяхме пийнали и позабравили за двамата щастливци когато мъжът се върна. Стори ми се престарял с двадесет години. Попита дали може да седне при нас, а и двамата изгаряхме от любопитсво. Поръча си водка.
-Тя си припомни. Всичко си припомни. Годините в които сме били заедно всяка нощ…Всичко…Забравяла е като влезе цигуларя, но тази вечер не се появи….
-Циганската му работа. И какво сега.
-Как какво! Най-после си имам семейство. Разбрахте ли. След двадесет години успях. Наздраве. Естествено ще ви почерпя, утре пак и пак и пак…Щастлив съм това е.
-Доста уморен изглеждаш.
-Е, как? – и аз забелязах в усмивката му нещо горчиво.-Ще се прибирам. Сега спи, но не искам да се събуди без мен.
Допи на екс чашата си и излезе. Валеше поройно.
-Не изглеждаше много щастлив.
-Просто е уморен…
На другият ден разбрахме, че не е стигнал до дома си. Хвърлил се под мотрисата.
Като джаза на Майлс Дейвис звучиш :-) Красиво, събуждащо размисли и реално. Голям залък поднесен доста апетитно ;-. Благодаря!
ОтговорИзтриване