понеделник, 9 април 2012 г.

Бал



-Ще те облека в гора!-рече ми вдъхновено. Тънките му
мустачки се вълнуваха като същества със свой разум и
съзнание, сякаш не бяха части от самия него. Кръглите му
очилца всеки момент щяха да паднат от носа му, а очите му

не гледаха в мен, а някъде през мен, в отвъдното. Беше
стар, смотан и грозен, но знаех, че е гений. Майка ми няма
да го каже току-така, тя е много стисната на суперлативи, 
дори и на най-човешка блага дума. За нея тиквеник, говедо
бяха обичайни обръщения, не лишени от основания навярно. И
щом кажеше за някой, че е гений, трябваше наистина да е
гений. Исках да бъда неотразима на бала (и тя е била
неотразима). Сега пафка по две кутии висококатранени
цигари, сбръчкана е като дявол и прилича на ротвайлер.
Винаги си е била грозна и не знам какво е направил дъртият
вещер, че още се говореше каква красавица е била на бала.
Като ме видя, щеше да припадне. Накара ме да се съблека. Е,
ако циците ми ще го вдъхновят, що пък не. Побърка се. Като
че ли не вижда такива като мен.
-Ще те облека в гора!-повтори, заразмахва ръце. Имах
чувството, че са шест, сновяха насам-натам, подмятаха се
сантиметри, ножици тракаха челюсти пред очите, пред носа
ми, бляскаха като мълнии игли, а дишането му беше като
истински безумен ураган с миризма на чесън. Не знам нарочно
ли го правеше или без да искаше ме плясваше от време -
навреме по дупето, а аз се изкисквах. Правеше дрехата по
мен, в момента, директно. Виждах как голотата ми чезне,
променям се, струва ми се, че ставам по-висока, по-пищна,
по дяволите…признавам си…много по-красива. Съвсем се
хипнотизирах от огледалния си образ. Все едно наблюдавах
разцъфването на пролет. Покривах се с растителност, свежа,
уханна на прелести, изкусителна, загатваща потайни
сладости. Ставах по-примамлива, по-богата на природни
дарове и по-ревнива към тях. Разгръщах се и откривах
недопустим еротизъм, а всъщност той просто ме обличаше
парцал по парцал, увиваше ги, връзваше ги, намотаваше ги,
зашиваше и закарфичваше. Не разбирах какво прави, но го
правеше добре. Накрая падна на колене задъхан, сключил
молитвено ръце пред мен, от носа му течеше кръв, от устата
му капеше пяна, а очите му във фанатична екзалтация кипяха
в налудничавост и обожание.
-Прекрасна си, прекрасна си, дъще….
Като се огледах внимателно, повярвах. Не знам какво беше
направил с мен, но това не бях аз. Отражението малко
приличаше на мен, но не можех да бъда. Това, което в
началото ми изглеждаше забавно, изведнъж много ме разстрои.
Онова там бяха блянове на поети. То не можеше да бъде
натискано по пейки, да се смее по кафетата с цигара в ръка,
да е с подути очи след нощите, когато учи за изпити или
препие, да има страхове от забременяване. Особено
последното: не. Та образът нямаше нужда изобщо от секс, то
бе сексът. Пищна, разюздана, дива автоеротика, бясна
сексуална игра на форми, цветове и енергии. Едновременно
желаеше, зачеваше, раждаше и бе девствена. Това беше идол,
а не жена. Не можеше да бъде докоснато, не можеше да бъде
прелъстено, обладано, излъгано, изоставено, пак подмамено
да вярва и пак мамено, подлагано на изкушения и изпитания.
Не можеше да се развива от болки и житейски уроци, то не
подлежеше на развитие, защото беше съвършено. Майката на
майките, любовницата на всеобщото, копнежът и емоционалната
страна на световната хармония. Диво, а спокойно. Страховито,
а будещо миловидност. Неразбираемо, а открито до наивност.
Възбуждащо, но не и покварено. Не бях аз. Засрамих се, че
стоя пред него. Почувствах се малко, сглупило, виновно
животинче от женски пол пред погледа на богинята.
-Господи!-промърморих.
Той се обади. Имам предвид коленичилият пред мен шивач и го
изритах.
-Господи!-възкликнах повторно.-Това е върховно, но как…
-Тази дреха беше по теб и за теб, мое мило момиче.
-Не съм мило момиче и ти…Но как направи това.
-Те го направиха-разпери късите си пръстчета-Те и твоите
форми, платовете просто полепнаха. Сега трябва само да
пусна воалите и ти ще бъдеш вълшебницата и царицата на
бала. Повярвай ми.
Прииска ми се да я разкъсам. И роклята и богинята. Имах
чувството, че ме е глътнала и ще ме смели. Ще стана на
хранителни сокове и движеща сила на нещо извънразумно. Къде
бях аз? Не можех да се държа като себе си, докато изглеждах
по този начин. Та нали аз ще отмина всички. И как ще се
кача на кола. Тя е за колесница, за колесница, теглена от
еднорог, две кончета близнаци, слизащи на водопой и четири
бели магаренца с лаврови венци на челото. Замая ми се
главата, потъвах в дрехата си, борех се с нея, със суетата
й, с първичната й женска сила. Какво разбираше тя от живот?
Какво разбираше от рокмузика и осемнадесет години? Тя е
вечна и не й пука, не я боли и даже се наслаждава на
страданията, които причинява, защото всяко страдание, дори
и най-голямото е невинно пред изгарянията, които може да
причини с една милувка. Беше и надменна и се правеше на
много знаеща и много разбираща, а не беше така. Не знаеше
какво е да се съобразяваш, да не можеш да спиш нощем, че си
закъснял в отговор на дребнава дума,  която даже не
заслужава внимание и все пак е жегнала душата ти като с
поялник. Нямаше никога да работи и да проституира с
проклетите си идеи, да прави ревизии, да се чувства
порочна,  когато е най-чиста и да бъде глупачка само за да
е приемлива и разбрана. Не познаваше и чара на
посредствеността и обикновената ракия вместо амброзиите,
които лъхаха от нея. Тя беше разрушителка. Вселях ли се в
нея, щях да бъда разрушителка. Поисках да я разкъсам и да
бъда отново обикновено момиче, но съзнанието ми беше
замъглено. Чувствах се приятно. Тя се плъзгаше по кожата
ми, бе хиляди пръсти, мъжки и женски, бе и листа, и бедра,
и устни. Дихания, които поглъщаха моето. Беше сбор от
личности в една свръх идентичност, в която потъвах, в която
се разтварях и се превръщах в безумно и прекрасно дълбока.
Мислите ми се разбъркаха с нейните, нейните бяха по-силни,
хванаха моите за ръчичка и ги поведоха към незнайното и
изкусителното. Поддавах се на прелъстителката и тя щеше да
ме смели, за да смели с тялото ми всеки когото докосне.
Когато пусна воала на лицето ми попаднах в гора. Наддадох
писък. Бях сама. Гола и пленена между заплетени
мускули-клони. Трябваше да махна воала и всичко щеше да
бъде наред, но аз нямах воал, нямах нищо по себе си.
Намирах се нейде из дива гора. Гола и самичка. Сърцето ми
подскачаше и комари ме хапеха. Разплаках се, но това нищо
нямаше да помогне.
“Роклята ме е глътнала. Сега нейното съзнание води
изгубилото се мое тяло нанякъде….”
Опитах се да се провра между сплетените клони. Не успях.
Изглеждаше безнадеждно. Закопах с ръце земята, но само
натроших ноктите си. Реших да се изкача по клоните, сред
короната можех да намеря пролука. Изподрах се цялата.
Болеше, кървях, цялата кървях. Косата ми се заплете в
пръчки. Дръпнах яростно глава, наддадох писък, но се
изтръгнах. Пропълзях, намерих отвор, промуших се през него
и тупнах на земята. Имаше тръни, но и малка пътечка. Свих
устни и тръгнах по пътеката. Болката беше адска. След
няколко крачки реших да забравя за нея, само това беше
спасението, иначе завинаги щях да остана пленена в роклята
на божествената, а тя можеше да направи всичко с мен и с
тези около мен. Освен това е толкова самотна в себе си. Не
се чуват ни птички, ни звяр, ни рекичка ромоли. Само
насекоми пълзят. Гадни, хапещи, месоядни насекоми. От болка
краката ми бяха станали балони. Не стъпвах на тях, молех ги
да ме носят, а те не чуваха, тъй ги болеше. Носеха се сами
защото не искаха да вкусят отчаянието ми.
“Такъв, такъв е пътят към жената, скъпа моя. Трънлив и по
наклон. Пълзят насекоми, но не го ли преминеш, ще останеш
погълната от същността й и формата й, лишена от своя воля,
нежива в действителност. Храна на тялото си робот, храна на
собствената си рокля…”
“Какви ги бръщолевя, мамка му. Не ми отиват. Ще се напия
тази вечер, ще плача или ще се смея, все едно, но няма да
съм в тази рокля…Не ми харесва. И какво си въобразява, че
ще разполага с живота ми…”
Паднах и раздрах ръцете си, след това паднах още няколко
пъти, докато накрая мрак обви очите ми, после ме изпълни
хлад и почувствах, че някаква друга сила, по-голяма от
моята, ме движи. Някой ме носеше на ръце, но когато се
опомних, разбрах, че все пак съм намерила воля да пълзя.
Използвах цялото си тяло. Пълзях и като ранен на фронта
войник, и като змия, кървава река оставаше след мен и
разбирах, че дори не знам накъде и защо пълзя, но нямаше да
спра. Защото тук беше тихо, защото беше самотно, защото това
беше в мен, но не беше моят свят.
“Още като изляза. Ще му пратя пет SMS-а, не, десет ще са, ще
му определя среща на десет различни места, за да разбере в
края на краищата, че го чакам в себе си, дълбоко в себе си,
дълбоко в тялото ми, дълбоко в душата ми. И където и да
стане това, ще ми е все едно, защото важното е да е в мен,
за да не съм самотна красива гора. Без птички…Защо няма
нито една…Няма гора без птичка…Нима това е вътре в себе си
божествената. Тя, същата, която така ослепително се усмихва
от лъскавите корици на списанията, която е политически
лидер, звезда в попмузиката и просперираща бизнесдама.
Която раздава автографи по розовите романи с два
костюмирани в черно жребеца зад гърба си, води нощно шоу и
присъства в сънищата на всички мъже под осемнадесет и над
четиридесет. Която играе на строга господарка с шефа си в
офиса си, обградена е от обожатели и поклонички и никога в
живота не остава сама. Ето и защо. Защото е сама вътре в
себе си. Трябва да бъде обградена от тях, за да не си
припомни колко е самотна в себе си…
Вече бях един кървав пълзящ червей, нямах място по тялото
си, което да не кърви. Губех и идвах в съзнание. Виждам как
все повече се обърквам в дълбините на роклята си. Щях да
умра  дори трябваше отдавна да съм мъртва. Не знам какво
още движеше последния ми жив порив. Чувството за самота
вече ме беше прегазило, болката - направила ме съвсем
безразлична към всяко усещане. С изтеклата кръв изтекоха и
трепетните ми спомени и вече не помнех лица и събития извън
гората.
Накрая за последен път се свлякох по корем и чух наблизо
птичи глас. Толкова чаках да го чуя, че не можех точно сега
да се предам. Беше присмехулен, пъдпъдък или някакво друго
горско птиче с гаменски музикален стил, но то беше живо.
Мъничко и ведро. Тогава се изправих и тръгнах като дух. Не
стъпвах на земята и се опомних пред огледалото. Птичето
отлетя навътре в гората или не помня, може би, навътре в
мен.
Махнах воала от лицето си.
-Тази рокля не ми хареса.
Шивачът щеше да се самоубие.
-Не, тя е прекрасна, но тя трябва да порасте от тялото, а не
да го затвори в себе си.
Грабна една ножица. Хванах ръката му. Не исках да си прави
харакири.
-Слушай. Прекрасна е роклята. Просто не съм дорасла за нея.
Аз съм само на седемнадесет и половина. Някой ден ще я
облека, ще видиш.
Усмихна се.
-Ще те облека в ежедневие.
-Не.
-Тогава ще те облека в еротика. Искаш ли, точно за една
млада жена е. Това беше гора, скучна работа. Друго е
еротиката…Ей, нали няма да ме дадеш на прокурор, че ти
говоря такива неща…
-Стига, де.
-Ще те облека в нещо неподозирано, в космически дълбини.
Имам платове за тях. О, това вече е върховно, ще те облека
в роман. Имам и трилогия, даже и цяла библиотека.
Една-единствена рокля, а ще бъдеш стотици прекрасни съдби…
-Моля те…
-Ще те облека в океан, в пещера…Пещера под битието…Мога и в
блато. С блуждаещи огънчета и без блуждаещи огънчета.
-Слушай, много те моля…
-Ще те облека в сладкиши, в джунгла. Това беше горичка, даже
малка, но мога и в истинска джунгла…
-А просто рокля.  Може ли?
-Какво? Всъщност защо не. Не беше ми хрумнало, но…защо не.





магически реализъм

2 коментара:

Follow by Email