петък, 21 септември 2012 г.

Смокинке, моя

Общо взето нямаше за какво да си говорят, а понякога й се искаше. Много й се искаше. Но още отворила уста преди да е изрекла думата пламваше похотливият му поглед. Устните му още малко и да се разтопят и да потекат по брадичката му от сладострастие. Очите му – на сатир, безумие и греховни страсти, бяс и малоумие, пълна разюзданост. И един такъв – плешив, без врат, як, твърд от всякъде, релефен, приличаше на премигващ фалос. С мърдащи ушички и обица на едното…
„Ама аз исках просто да си поговорим…”-проплакваше понякога, понякога – не, но той никога не я чуваше.
-Смокинке, моя! – прошепваше сатаната. 

Превръщаше я във восък, глина, парцал. Извеждаше я над апогея на земната наслада. До болка. Любеше я на луната след което й биеше един шут отзад, тоест връщаше я в земното. Чувстваше се разглобена, след това събрана от чарковете си неправилно и не добре затегната. Като гледаше изкормените му компютри чувстваше се като тях. Така и не разбра откъде намира толкова глупаци, да му носят компютрите си за поправка. Гризеше я любопитство, но не смееше да го попита, поправя ли ги наистина, защото пак щеше да каже:
„Смокинке, моя!” и хубаво да я поправи.
Като мълчеше и не се мяркаше пред погледа му, като че ли забравяше за нея.
Чувстваше се добре, но после…Ледени тръпки я пронизваха, страховити мисля я обсебваха, тревоги я разкъсваха. 
Беше я направил зависима. Наркотично зависима. Сексът не й доставяше удоволствие, а отчаяно го търсеше, защото иначе щеше да умре. Втръснал й беше, чак й се гадеше, но го искаше. 
Този човек беше истински сексманиак, но поне да кръшкаше или да лъскаше бастуна пред порнофилми, да доведеше някой или някоя за тройка или друго семейство за каре, по-нормално щеше да е от това което й причиняваше. Но той остана едно срамежливо отнесено хлапе, без никаква фантазия в живота което само пред нея и с нея откриваше истинският си нрав. 
Поне веднъж да оправи някоя от колежките й, че после да й завижда цял живот, а той да разбере, че неговата „смокинка”не е с нищо уникална, има анатомичните особености на всяка друга жена. И да, има нужда от такъв любовник, но има нужда и от малко внимание. Дори се опита да му отвори дума, но толкова я чу. Пак изстена:
„Смокинке, моя…” –и се случи същото което ставаше независимо дали му казва няма вечеря, вън вали, купих ти гащи или според Кант духът има девет категории. 
Не, че не беше смокинка. Така й викаха някога в училище. Най-надарената, пищната и сочната. Взе си най-задръстеният от випуска защото изглеждаше добро и находчиво момче, а тя имаше нужда от солиден съпруг. Мислеше, че ще му изпълни всичките сексуални фантазии, а в замяна ще иска разбиране и сериозност. Вместо това още в медният месец той изпълни сексуалните й фантазии за три петилетки напред и продължава в същият дух вече дванадесет години.
Да го зареже? Все пак красива е. Много по-красива и от преди. Винаги можеше да си намери заместник или заместници. Казваше си го и не си вярваше. Той беше феномен. А и не можеше да си представи друга да й отнеме това чудо на природата. И той да я нарича „смокинке, моя” особено, ако е някоя суха мушмула.
Да си намери мъж или мъже за събеседници и изповедници. Опита. Нищо не се получи. Секси беше, твърде секси. Дори да не го заявяваха, откриваха сексуално желание. Блясваха им очите в някаква пародийна имитация на неговите и й се гадеше от тях. 
Един й идваше прекален та какво ли да си имаше и друг. 
Беше пленница на един сексуален вампир. Само смъртта можеше да я спаси, но дали после нямаше да попадне на трима дяволи които да казват в един глас:
„Смокинке, моя!”
Вече се боеше от ада защото го изживяваше. Никой не би й повярвал, защото не беше в концлагер и дори нямаше за съпруг комплексиран лумен който да я размазва с юмруци. 
Но тя знаеше, че ада е липсата на значение на съществуването. 
Каза му този екзистенциален извод. Помисли си, че отчаянието в гласа й, сетната граница на нормалното до която е стигнала мисълта й, ще го стресне. И за да е по-убедителна обърна Жан-Пол Сартр в гроба, изричайки:
-Адът не са другите, а другият! 
За пръв път я изгледа учудено. 
Помисли си, че е постигнала целта си. Почувства победата си. Косите й се разтвориха и превърнаха в крилете на орела на Заратустра. Духът победи тялото. Волята – желанието. Желание – отчаянието. Отчаянието – мисълта. Мисълта – битието. За да я въздигне над житейските условности. Да я накара да се почувства велика. Съзнанието й се рееше над снежни зъбери. Ледени била сурово се усмихваха. Падаха златни лавини. Грохота им стигаше до небесата. Пръскаха се снежинки като заря. 
„Цели дванадесет години за да го накарам да ме чуе. Толкова сладка е победата. Повече отколкото дори секса с него. Това е предизвикателството. Това е покореното. Въздигнатото „Аз”. Аз извън кожата си, в своето величие. Това е…”
„Аз не съм сексуален обект, а смисъл, единствен и цялостен, независим от отношението на един човек…Аз съм свободна!”
-Смокинке, моя! – с едно издихание небрежно я размаза. 
Този път не издържа.
Щеше да му даде да се разбере. Нейна приятелка която си падаше по майтапите му се обади от името на данъчните и го привика в службата за някакви неуредици. Явеше ли се, дори невикан, все щяха да го пипнат за нещо и да го забавят. Така и стана. 
В това време тя натовари компютрите в буса. Продаде ги почти на безценица, но взе достатъчно да напълни буса със смокини. Тъкмо и бе сезона. Останаха й пари за пистолет и белезници. Пистолетът купи от един невръстен обожател от който й се гадеше точно толкова колкото от останалите мъже, а белезниците бяха бонус. 
-Приятно забавление! – подсмихна се цинично той и едва не се превърна в първата й жертва.
Овладя се, но си представи как мозъка му се размазва като смокиня на стената. 
Не дочака мъжа й да я попита къде са компютрите. Не беше прекрачил прага когато насочи пистолета срещу главата му. И го зареди. 
За малко да й каже: „смокинке, моя”, но това щяха да са последните му думи. И го усети. 
Щракна с белезниците едната му ръка за парното.
Донесе му първият поднос смокини. Изяде го без ропот. На вторият се молеше. На третият плачеше. На четвъртият не можеше нито да се моли, нито да плаче. На петият стана лилав като смокиня. На шестият повръщаше. На седмият твърдеше, че предпочита да умре, но под заплахата за живота си продължаваше да яде смокини. На осмият взе да се задушава. Беше предвидено, но очакваше повече от него. Заведе го веднага в болницата…
Минаха три дни и ето ги кротки и скучаещи на канапето пред телевизора като всяко нормално семейство. Той е прежълтял. Изглежда уморен от живота. Сериозен е.
-Как приемаш новата правителствена програма? – пита го тя.
-Съжалявам, че гласувах…Всъщност, ще ти призная…Не гласувах. Бях на лов с клиенти. 
-Знаеш мнението ми за опазването на природата. 
-Аз само за компания. Не обстрелвах. Играех карти…
-Мили, не е хубаво да пропиляваш гласа си…
-Ами…добре. 
-Много си сладък!-щипна го по-бузката и така го прошептя, толкова пламък имаше в шепота й, че разпали пак погледа му, разтвориха се в похотлива усмивка устните му. Настръхна цял. Превърна се в себе си…
-Смокинке…-не успя да го изрече. Затича се към банята. Чуваше се как повръща. После замлъкна. Чака го около половин час. Когато надникна той лежеше по гръб. Диво сладострастие изписваше лицето му. 
Нямаше пулс.
-Сега кой ще ме нарича: „Смокинке, моя…”!-избухна в ридания.


хумор, сатира, разкази с неочакван край

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email