Писмата й бяха
романтични, а моята присъда изтичаше. Дали да разбивам илюзиите й или по-добре
да разбия сърцето й. Преизпълваше ме с надежда тези години, не се намирах в
килията през цялото време. Разхождаше ме из вишневите градини, стигахме до
брега на несъществуващото, то се разбиваше талазите си в млечна пяна и от нея
се раждаха Афродити, усмихваха се и чезнеха, а
усмивката се разтваряше в
декоративна пустош, осеяна с оазиси, клатушкахме се на пурпурна камила
прегърнати, скоро стигахме сред животворната зеленина, там тя се събличаше,
после забравяхме дрехите и живеехме сто или двеста години, единствено с телата
си и думи, които имат далеч по-малко общо с мисловното, отколкото с красивото,
нямахме нужда от храна, а плодовете гризяхме за опиянение и за грехопадение,
разтваряха се коридори към таванско ателие на двадесет годишен болен гении в
Париж или коридори към спалнята на далечна недоказана потомка на принцеса в
Банкок или към лунната стая на именита писателка на любовни романи… Не мога да
изброя историите, понякога й вярвах, мечтите ставаха по-реални, по-близки до
сетивното и далеч по-коварни, тя не познаваше правилата, за нея играта беше
различна, в нея нямаше паднали фигури, фикция беше неприятното усещане, болката
- литературна форма, живееше си свой свят и се кълнеше, че ме обича. Много пъти
се опитвах да й кажа какво съм, какво е изобщо всичко, аз по-добре познавах
живота. Никой не го познава достатъчно добре, затова се и опитва да го прави по
свой образ и подобие, строи си замъци, трупа банкови сметки и авоари, слага си
стражи пред вратите, над мислите и зад задника си. В крайна сметка това, което
е сътворил и опазил, е реалното, което е далеч по-устойчиво от нейните розови
блянове. Имаше случаи да ми се гади от нея. Когато веднъж се случи така, че ми
скъсаха нейни писма, го почувствах, като че ли късат нещо от мен. Тук не е
пансион за благородни девици. Това беше най-дребната неприятност, която ми се е
случвала, но много ме заболя. Разбрах, че сантиментите й значат много повече за
мен, отколкото съм си мислил преди това. Понякога ставах самият аз
сантиментален и удовлетворен от това, че съм опазил част от този крехък свят в
далеч по-грубия. Имал съм силите, за да си го позволя. Сега, когато присъдата
изтичаше, тя щеше да види реалния. В началото щеше да е прекрасно. Запазила
беше хотелската стая от доста време вече. Сигурно нямаше да станем от спалнята
седмица, освен за да летим из плажа като деца, хванати за ръце. Хрумна ми да
направя няколко пясъчни кули, да и разкажа дълга история за хилядолетни царства
и славни монарси, живеещи в тях, а после да я накарам със собствените си
стъпала да ги сгази. Така щеше да е добре, много добре.
Можеше и да
пролее сълза, да ми се разсърди, но беше възможно и да забие нокти в лицето ми,
да изсъска като змия, че ме мрази, а после да изсмуче текналата кръв и от този
момент да не бъде същата. А желаех ли го? Промени ли се, ще загуби значението
си за мен, а не може да не се промени, защото тогава светът ще изгуби значение.
Той не отговаря на представите й. Не знам как ги е пощадил и промисълът навярно
е бил да ме забавлява през тези пет години в затвора. Как ще я карам нататък?
Дори и без нея, всичко е адски объркано. Тук от едни хора разбрах, че бизнесът
с дърва за отопление може да осигури прилични доходи на човек. Един авер, който
излезе преди година, го започна, може да ми даде едно рамо. Има много разходи
най-вече за бензин и неприятности с дъмпинга от незаконната сеч, но въпреки
това, като пресмятам печалбата, не е лоша. С квартирните обири трябва да
приключа, дрога си е, ако ръката ми е потрепвала някога е при мисълта, че мога
да го направя отново. Не ми се губят повече години, неизбежно е, а такава като
епистоларната ми любов се появява веднъж в живота, при това само в живот на
късметлии. Ако с материала за гориво не ми потръгне, не ми се мисли, а и къде
ще се впише тя. Такава каквато е, защото тя е точно това, което пише за себе
си, тя е завъртулките на мъчителния си почерк, цунамито от прилагателни и
уханието на парфюм. Сега не ми се иска да изляза. Сериозно. Трябваше или да
разбия илюзиите й, или да разбия сърцето й. По-добре сърцето й, илюзиите й са
свещени, ако повече в този свят ги имаха, щеше да е далеч по-добре. Далеч
по-добре. Промени ли ме, навярно. Положително ли, безспорно. За да мога да й
отговарям, започнах да чета художествена литература. Преди ми се струваше
най-сигурно загубеното време. Започнах да чета раздразнен и амбициран, но после
разбрах, какво съм изгубил. Още една реалност. Нейната, в която можехме да се
срещнем. В тази се разминавахме. Онзи женски вестник, в който попаднах на адреса й, беше
случайност, а й писах, защото ми беше скучно. Не мога да го определя като
самотно, след туй, когато писмата й закъсняваха, се чувствах самотно. Още едно
богатство, щом чувстваш самота, значи познаваш и общуването. Много от старите
ми приятелки в последствие започнаха да ме отвращават, истински да ме
отвращават, твърде загрубели, твърде материални, те донякъде ме правеха това,
което съм. Богинята жена искаше жертва от своя поклонник. Колкото й да ги
принизявах и демонстрирах превъзходство, бях зависим от кожата и очите им.
Нуждаех се да бъда това, което не съзнават, че желаят. Мъжът, който умее и е
достатъчно силен, за да излезе от стандартите на ежедневната посредственост.
Лошото момче, което знае какво и как може да се постигне, лишено е от мухала на
моралните ценности и с него забавлението е сигурно. Не се чувствах самотен без
тях. Неудовлетворен може би, но самотата усещах, когато писмата й закъсняваха и
си мислех, че е размислила или нещо съм я нагрубил, или изведнъж са паднали
илюзиите и за мен или се е излекувала от себе си и никога няма да ми пише.
Липсваха ми много думи, не можех да изразя това, което желаех. Имало е случаи
да ми избиват сълзи. Станах избухлив и не можех да понасям никой около себе си
и четях все повече, докато накрая листовете ми не стигаха. Откривах се, пласт
по пласт. Като палеонтолог, който прави разкопки, отстранява пръстта и
полепналото време от костите на праисторическия звяр.
Докато мислих, че
я мамя кой съм се откривах, докато съзнавах, че се откривам се творях, реален
макар и не такъв, какъвто съм способен да опазя. Тя ми помагаше, поне докато
съм тук. Отново, в името на богинята, поклонникът ставаше това, което тя дори
не съзнава, че желае. С изтичането на срока на присъдата, изтекоха и илюзиите.
Превръщах се в смешното циганче, което не можеше да изживее и ден на свобода,
мислеше си, че тъй е, защото тук го хранят и има покрив, но причината беше, че
тук е неговият свят. Редът, спрямо който е съобразил реда на съзнанието си
така, че да не може да бъде изхвърлено и изключено, а постъпките му да изглеждат
абсурдни. Познавах десетки такива. Излизаха за седмица или месец, извършваха
престъплението, за да излязат от истинския затвор за тях, малко по-големия,
който пак се намираше зад стени с вишки и бодлива тел. Въпрос на гледна точка е
от коя страна на стената е затворът. Изкушаваше ме мисълта да наруша правилата,
да направя нещо порочно, отегчаващо вината ми и да остана, да остана, за да не
разбия и сърцето, и илюзиите й. Усмихвах се презрително на себе си. Не, нямах
право да бъда толкова слаб. На тридесет и седем години съм, времето е пред мен,
не е изгубено кой знае какво, но само в случай, че съм пестелив. Не мога повече
и да експериментирам и да се предавам. Можеше само да се постарая. Да се
постарая да бъда малкото от това, което и дължа, независимо от това, че животът
няма да го позволи.
Ако стана
диктатор, ще забраня със закон любовните романи.
Мислех си го и
сред първата ни безсънна утрин в стаята на онзи крайморски хотел, която беше
резервирала още преди месец. Стоях до прозореца и широката панорама ми
приличаше на празнота.
Вече бях вън.
Юридически, срокът на присъдата ми беше изтекъл, но в действителност той сега
изтичаше. Размърда се в леглото, избълнува нещо, а аз си мислех дали да разруша
илюзиите й или сърцето й.
Не вземех ли това
трудно решение, аз винаги щях да остана зад онези стени, зад които тя беше
вълшебницата, пътят и истината, и животът. Не можех и да защитя представите й и
да бъда истинският аз с нея, защото това, което знаех за живота беше много
различно от това, което тя беше научила от любовните романи. Приближи се зад
гърба ми и ме прегърна, а аз й говорих. Не помня какво. Говорих много, мислех
си, че говорих истината, а сега се съмнявам. Много се съмнявам.
Когато се
обърнах, видях, че от очите й текат сълзи. Не издаваше и стон, но плачеше.
Няма коментари:
Публикуване на коментар