четвъртък, 10 май 2012 г.

Вдъхновение


Дни преди палавницата да се нанесе, се чувствах подтисната. Не знаех кой ще е новият ни съсед. Нямах най-малка представа, че ще е лигава руса кучка. Усещаше се някак. Миризмата й се стелеше по коридора и влудяваше хлапаците, дъртаците и котараците още преди да се е появила. Някакъв невидим дух вървеше пред нея и проправяше пътеките й. Не беше хубава, провинциалистка с
щръкнали зъбчета и неприятни петна по цялото си лице, чак до врата. Подпухнала кожа и очи като блата. Нямаше и двадесет, а също нямаше и никакъв стил. Веднага започна да кокетничи с мъжа ми. Само покани се още на вечерта щом се нанесе. Нищо лошо, комшиите трябва да се познават, но тя веднага започна да кокетничи с мъжа ми. Не би трябвало да ми е конкуренция, но младите поривисти мераклийки успяват. Отначало го погледнах откъм веселата му страна, но забелязах, че няма намерение да се откаже. Наблюдавах, че дистанцията между тях става по-опасна. Започна видимо да се отдалечава, да се държи резервирано с нея, дори да я отбягва, но точно тогава мъжете са най-лесна плячка. Откриват слабост, признават безмълвно, че подлежат на изкушение. Молят се за милост и са адски сладки и секси. Много такива познавам. Обичам да си играя с тях, като големи глезени котараци са. Карам ги да мъркат и да ме желаят, но това е само игра. Ценя своя. Винаги съм го ценяла. Изневярата не е лоша, но лъжата която ще последва. И няма да остане сама. Показваше вече, че съпротивата му спрямо нея намалява, а аз не можех да го крия под полата си, макар и да не ми беше толкова къса като нейната, защото и бедрата ми вече не бяха толкова стегнати и стройни като нейните. Мразех я. Ако имаше стил щеше да прилича на мен. Трябваше да й издера очите или да я залея с киселина, да я нарежа на парченца, да я затворя в бурканчета с много пикантна гарнитура и да си похапваме малко за афродизиак, преди да се любим. Почувствах се безсилна, че не мога да го направя, че така не се прави. Виждам я, виждам я как всеки ден увеличавайки дистанцията се приближават. Сигурен съм, че дори я сънува. Може и да си представя, че го прави с нея докато го прави с мен. Е, за това не мога да го съдя. И той не е единствен в главата ми, но в леглото и сърцето. Бедата ни е, че не можем да разделим тези неща. И аз. И той. Не можем да си позволим кратко приключение, защото няма да е кратко и няма да е приключение. А за нея ще е? Плячка между многото. Стабилен, улегнал, любящ, не лишен от чар и загадъчност. Ще го съсипе и ще ме съсипе. Упорита е. Истински кошмар. Навлезе дълбоко в ежедневието ни. Постоянно атакуваше.
Все и се разваляше нещо, все не се сещаше за друг мъж на радиус няколко светлинни години от жилището й. И дрехите й. Ту по пеньоар, а отдолу нищо. Ту полата й твърде къса, за да открие уж без да иска розовите си гащички. Имаше изключителна фигура. Идеше ми аз да я пипна навсякъде за да се уверя, че е истинска. Да я опитам на вкус, за да проверя дали тази хармония е истинска плът или измама. И да я галя, галя, галя за отдам на съвършенството своят възторг и преклонение към него. Накрая да я убия. Мразех я, а той нямаше да устои. Виждаше се, чувстваше се, помирисваше се. Не можех да му следя съобщенията и не исках. Достатъчно ми беше да проследя очите му. Те шареха неспокойни. Търсиха из стаята и из улиците нещо което го няма. Бягаха като слънчеви зайчета, гонеха се със свободните електрони из въздуха. Същото беше и в главата му. Истински хаос. Криза на средна възраст или апокалипсиса. Не исках да го губя, а не можех да сторя нищо. Нямах шансове. Не би трябвало да ми е конкуренция с това жабешко лице. На нищо не приличаше, но май аз започвах да заприличвам на нищо. Какво да сторя? Да си поговоря с нея. Ще се направи на смутена, ще се изчерви, може даже и да се разплаче, а вътрешно ще се киска, киска, киска и сигурно ще е овлажнена, а аз ще й изглеждам жалката дърта крава.
Всичко приключи в онзи ден в който тя прекали в наглостта си.
Дойде в моето козметично студио. Не криеше, че ще се срещне с мъж. Искаше да се разкраси, да е толкова красива както никога досега не е била. Сега беше момента да я обезобразя. Щях да отнеса някоя друга година, но поне щях да си направя кефа. Прекали. Вътрешно се разкъсвах. Тя се подиграваше. Знаеше много добре, че зная кой е кавалера. Тази сутрин не се усъмних при глупавото алиби което си измисли. Имал работни срещи, щял да закъснее. Когато тя разказа за срещата си припомних интонацията му. Пълна с фалшиви нотки. Не умееше да лъже и тя знаеше, че не умее да лъже. В града имаше хиляда места където да и направят маска, а да се изрисува по нейният селски начин можеше и сама. Нямаше толкова пари, че да си позволява подобни луксове.
-Знаеш ли, не се гримираш достатъчно добре. –рекох й откровено и топло и се чудих защо го правя. Колкото си беше грозна се загрозяваше още повече. –Ще ти покажа как можеш да изглеждащ. Ще ми се довериш, нали?
Подсмихна се гузно, а аз я погалих по бузката.
-Ще те направя изключителна, той няма да ти устои.
Защо го правих! Не съзнавах. Потънах дълбоко в себе си и оставих ръцете си сами да работят по нея. Те я ваеха. Блатният поглед придоби израз на загадъчност, подпухналата кожа се скри под невидими багри, изчезна грубостта на скулите. Няколко ранни бръчки издаващи властен характер се стопиха. В един момент осъзнах, че не зная какво правя и това което правя не мога да повторя. Импровизирах. Спусках булото на Майа над реалното. Направих я да блести. Превръщах жабчето в принцеса. Кафявите петна заприличаха на усмивки. Съзвездия които се откриват под прозрачната й плът. Крайчетата на устните й придобиха израза на Джокондата. Стори ми се, че е глина в ръцете ми, че се разтапя и я творя отново. В един момент прочетох ужас в очите й.
-Какво има зайче?
-Това не съм аз! Ти си вълшебница! Продължавай!
Уплашена, но и обладана от неистова алчност. Малка авантюристка. Продължавах. Докосвах материали произволно, не ги употребявах според функциите им. В мен гореше бяс който превръщах в красота. В бясната желаеща красота. Моят мухльо, нямаше да се влюби, той щеше да бъде ослепен. Щеше да падне в краката й, вместо да вдигне онази си работа. Сега ще и бръкна с нокти в очите и със собствената й кръв ще я направя още по-красива. Вместо това едва докосвах с нокът клепача й за да очертая гънката на гънките, тази която обобщава всички без да я никоя от тях, която напомня на ханш, на гърда и полукълба…И на бесилка…И ще се увие като бодливо въже около него, а всеки бодил ще е с отворче за изсмукване на волята и стаената страст. И всяко негово мускулче ще е еректирало, чак онези мускулчета които движат езика…Не виждах, плачех вътрешно и я правех още по-красива. Моята пот изтичаше в мазилата и им вдъхваше моя живот и те попиваха под нея. Вливах цялата си енергия и чувствах, че всеки миг ще падна мъртва или когато спра ще съм изсъхнала като мумия на две хиляди години и ще се разнеса в прах и дим. Ще ме вдъхне, ще кихне и ще стане още по-красива от руменината след кихавицата. Когато завърших се почувствах по-лека от когато и да е било. Затворих. Свих в една безлюдна улица. Намерих магазинче - гаражче. Купих си бутилка и седнах като пияница на една обърната дървена макара. Пиех и плачех, но чувството беше и приятно. Направила я бях съвършена. Тя беше шедьовъра им.
Да им е сладко.
На здраве.
Плодете се и се множете. Аз те създадох по свой образ и подобие.
Още витаеше пред очите ми. Нямаше по-красива жена. Ни един еротичен модел, можеше да стъпи и на малкия й пръст.
Каквото и да става сега. Каквото и да ми коства. Щастлива съм.

* * *

В първият момент не я познах. Само тялото и косата й бяха същите. Новата ни съседка. Същата с която от няколко месеца се мъчим да избегнем неизбежното и то се случваше. Мисля, че жена ми забелязваше. Дано да греша. Не исках да я нараня. Нещата се случваха, следваха някаква своя логика. Те ни водиха.
Снощи уговорихме срещата. Не бях сигурен, че ще се явя. Не бях никак сигурен, че ще дойде тя, но беше точна. И изглеждаше невероятна. Само до преди минути се питах какво правя тук. Защо ми е?
Не можех да повярвам на очите си.
Малко е да се рече, че грима и възбуждаше. Той проникваше под възбудата, гъделичкаше дълбоко заключени фантазии, скрити в тъмниците на съзнанието копнения, неподозирани желания и недопустими мисли. Разбиваше забраните. Падаха вериги, разтваряха се очи там където няма очи, разгръщаха се прокобни месси под кожата, въздуха се наелектризираше, събличаха се призраци, десетки призраци, а зърната им пламтяха в райски плодове.
Притисна се в мен, още като ме видя. Краката ми отмаляха, волята се загубиха в диви спазми. Впихме устни.
-Не било толкова страшно.-засмя се още щом ги отделихме. –Няма да ме издаваш на жена си, нали? Тя ми е приятелка.
Защо трябваше да я споменава.
-Е? Къде…-попита миг след това.
Припомних си имената на всички мотели за които говориха колегите ми и все си мислех, че минават покрай ушите ми.
Произволно казах на таксиметровия името на един от тях. Едва ли сме пътували и двадесет минути, но имах чувството, че е денонощия, че всяко спиране пред светофарите е часове.
Дълго се прегръщахме и се целувахме в асансьора. Почти я съблякох още в антрето, щом влязохме в апартаментчето. Отблъсна ме леко.
-Да си сваля грима. Не искам да се размазва. Чакай ме. Знаеш ли, жена ти ми го сложи?
Закиска се и изведнъж ми стана неприятно. Подсмихнах се на криво и я целунах.
Твърде късно е да чувствам угризения. Най-лошо ще направя подам ли им се. Не трябваше да ми казва това. Какво пък…Сама е изработила изкушението ми…Способна е...Красива я е направила…
Не може да й се устои.
Седнах в леглото. Запалих цигара. Изпуших я нетърпеливо до половината, мислех си, че ще я чакам вечно когато крясъка й ме прониза. Беше ужасяващ, но не и колкото това което видяха очите ми.
Беше свалила част от грима и под него зееха бели петна.

1 коментар:

  1. Отдавна съм свикнал да си задавам въпроса "Какво се крие под фасадата?" Обикновено има някаква изненада. Не само при жените, а въобще при хората. Приел съм, че никой не е такъв, какъвто изглежда. Не е задължително да крие нещо лошо. Думата "крие" не е точна, защото няма как моментално да опознаеш всички особености на човека.

    За съжаление се разочаровах от доста народ. Повечето от тях изобщо не го подозират. Частично съм засягал темата в отделни постинги.
    Последното, което ме дразни, защото постоянно го виждам, е неспособността на хората да различават добро от лошо. Така изречено, звучи абсурдно, а всъщност е широко разпространено.

    Представи си човека Х. Той е добър, не злобее, не го изтезават негативни емоции. Но поддържа приятелски отношения с изрода У, който постоянно обижда невинни хора, лъже, маже и т.н. Защо и по каква изкривена логика Х представя У като "душица" смятайки го за несправедливо обвиняван? Само с глупост не може да се обясни. Изливането на помия по никакъв начин не минава за "оправдано".

    ОтговорИзтриване

Follow by Email