Нямаше как да запомня чертите й.
Срещнахме се за нощ. Край едни крайбрежни скали. Облачно беше, силуетът
й едва се очертаваше. Свиреше на музикален инструмент, който не
познавах. В началото ми се стори, че е стенание. Наострих слух и
тръгнах по посока на звука и
се унесох. Мелодията беше прекрасна. Нежна, изтънчена, чувствена. Имаше леко дрезгава нотка, дразнеше като перо кожата, но по-дълбоко. Проникваше и достигаше до костите и вибрираше приятна и възбуждаща по тях. Не бях чувал подобна мелодия. Приличаше на балада, на предкласически сантимент, но имаше и нещо съвсем непознато, нещо чуждо, нечовешко дори, огромно като емоция и внушително, мощно като прилив. Приближих се до жената, която свиреше. Нямах представа колко съм стоял неподвижен. Боях се да не я уплаша. Забелязвах само, че е крехка, с фигура почти на дете, но формите, жестовете и най-вече емоцията, която се изливаше с мелодията, бяха на зряла жена. С нещо съм се издал, защото тя спря да свири и ме заговори. Още бях хипнотизиран от музиката и не помнех какво точно ме попита, какво съм й отговорил. Разговорът ни стана отнесен. Май казах името си, май я попитах за нейното. Не знам, не помня, а не мисля и че е важно. Заразпитва ме, отговарях, не смеех да я питам. Беше и любопитно какво търси сам мъж по това време из тази пустош, сигурно ми е било и на мен любопитно какво търси сама жена по това време из тази пустош, но сигурно и отговорих, че не знам какво изобщо търся тук, имам предвид на планетата. Това, което правих тези дни, е да разорявам хора, ето това правех. Имаше големи юридически недоразумения относно собствеността на земята наоколо, представлявах едната страна и се справях добре. Споразуменията, до които стигнах, устройваха клиентите ми. Утре щях да си тръгна рано и да си получа заслужено високия хонорар, а скалите и тембърът на вълните нямаше да се променят с временно пребиваващите си на земята собственици. Не можах обаче да легна. Пих няколко чашки. Размесих водка с мастика, съзнанието ми остана чисто, но ми беше адски гадно. Тръгнах да се проветря и тогава чух мелодията. Жената продължи да ме подпитва. Не я лъжех, но не и отговарях съществено. Споменах, че и да съм бил и да не съм бил тук, скалите и тембърът на вълните ще си остане същите, че не съм направил света по-добър или по-лош, че ми е станало гадно от водката и мастиката, а утре ще си заминавам и изобщо мразя морето. Помолих я да посвири и тя пак допря шепите до устните, и заизлива мелодията. Като продължение на старата, но вече по-различна. В нея присъствах, изпитах усещане, че мелодията е за мен, саундрак на живота ми, нещо, което го прави красив. Седнах до нея. Попитах я за инструмента и тя ми показа голяма, колкото шепите й, рапана. Не музикален инструмент, а черупка на някакво си мекотело.
-Това не е рапана - започна да ми обяснява. - Това е вкаменелата вагина на една, която си е отишла. Родилката на хармонията.
Сваляше ми се. Засмя се и ми предложи:
- Посвири си. Допри я до устните.
- Какво каза, че е това?
- Хайде, допри я. После желанието ти само ще се излее като звук. Допря ми я до устните. Косата й се изля по лицето ми, засмя се.
- Хайде, свири, не хапе. Излей, излей това, което искаш.
Не излизаше звук. Рапаната оставаше няма.
- Ето така става - усмихна ми се, приближи лицето си до моето, все едно да ме целуне, но тя искаше да видя, изви леко езиче, процеди го през устните като пламъче и го плъзна по ръба на рапаната, после докосна с връхчета на устни отвора на рапаната, затвори очи. Тежкото й дихание изпълни кухината, прозвуча като шумно отдаване, недалечна вакханалия, разюздани възклицания, но в миг заглъхнаха, стори ми се безкраен, ефектът беше тъй силен, че сякаш цял свят онемя, а след туй прозвуча нещо фино, вито като пътеки, поглъщащо и откровено. Закъдриха се вълнички, заподскачаха лъчи по тях, шетаха ръце и крачета по пясък, струйка звънеше по листата край плажа, глъч пред здрачаване и радост, преминаваща в меланхолия. Меланхолията в еротично настроение. Откъсна инструмента от устните си и се засмя.
- Опитай. Като мен, ето така… - пак направи онова движение с езичето, което ме побърка. Дъхът й ме обсеби. Изпитах желание да я глътна. Продължи да ми показва как се докосва с език вкаменелата вагина на тази, която си е отишла. След туй я поднесе пред устните ми. Отворът бе цял в нейната слюнка, зализах го жадно, сякаш я целувах, а след това…Грабнах непознатата. Опитах се да бъда нежен. Мислих, че тя го желаеше и ме бе предизвиквала. Задърпа се, не викаше, но впи яростно нокти в лицето ми, ухапа ме по ухото, ритна ме в слабините, напсува ме и накрая се изтръгна.
- Исках просто да те накарам да изпиташ чувството ми… - вече плачеше.
Не бях на себе си. Още пред очите ми играеше езичето й по рапаната и чувах мелодията. Изправих се бавно. Опитах се да я прегърна. Тя ме отблъсна. Тогава изпусна рапаната. Вълшебният музикален инструмент се пръсна на десетки късчета. Тя наддаде крясък. Събра късчетата с ръце, притисна шепи към гърдите си и ридаеше, сякаш допирът е до мъртво любимо същество.
Повече не я видях. Дочаках утринта буден и си повтарях ли повтарях:
- Скалите и тембърът на вълните ще си останат същите…
И все пак онази мелодия повече нямаше да бъде чута. Нещо се бе счупило…
любовна и еротична психо - драма
се унесох. Мелодията беше прекрасна. Нежна, изтънчена, чувствена. Имаше леко дрезгава нотка, дразнеше като перо кожата, но по-дълбоко. Проникваше и достигаше до костите и вибрираше приятна и възбуждаща по тях. Не бях чувал подобна мелодия. Приличаше на балада, на предкласически сантимент, но имаше и нещо съвсем непознато, нещо чуждо, нечовешко дори, огромно като емоция и внушително, мощно като прилив. Приближих се до жената, която свиреше. Нямах представа колко съм стоял неподвижен. Боях се да не я уплаша. Забелязвах само, че е крехка, с фигура почти на дете, но формите, жестовете и най-вече емоцията, която се изливаше с мелодията, бяха на зряла жена. С нещо съм се издал, защото тя спря да свири и ме заговори. Още бях хипнотизиран от музиката и не помнех какво точно ме попита, какво съм й отговорил. Разговорът ни стана отнесен. Май казах името си, май я попитах за нейното. Не знам, не помня, а не мисля и че е важно. Заразпитва ме, отговарях, не смеех да я питам. Беше и любопитно какво търси сам мъж по това време из тази пустош, сигурно ми е било и на мен любопитно какво търси сама жена по това време из тази пустош, но сигурно и отговорих, че не знам какво изобщо търся тук, имам предвид на планетата. Това, което правих тези дни, е да разорявам хора, ето това правех. Имаше големи юридически недоразумения относно собствеността на земята наоколо, представлявах едната страна и се справях добре. Споразуменията, до които стигнах, устройваха клиентите ми. Утре щях да си тръгна рано и да си получа заслужено високия хонорар, а скалите и тембърът на вълните нямаше да се променят с временно пребиваващите си на земята собственици. Не можах обаче да легна. Пих няколко чашки. Размесих водка с мастика, съзнанието ми остана чисто, но ми беше адски гадно. Тръгнах да се проветря и тогава чух мелодията. Жената продължи да ме подпитва. Не я лъжех, но не и отговарях съществено. Споменах, че и да съм бил и да не съм бил тук, скалите и тембърът на вълните ще си остане същите, че не съм направил света по-добър или по-лош, че ми е станало гадно от водката и мастиката, а утре ще си заминавам и изобщо мразя морето. Помолих я да посвири и тя пак допря шепите до устните, и заизлива мелодията. Като продължение на старата, но вече по-различна. В нея присъствах, изпитах усещане, че мелодията е за мен, саундрак на живота ми, нещо, което го прави красив. Седнах до нея. Попитах я за инструмента и тя ми показа голяма, колкото шепите й, рапана. Не музикален инструмент, а черупка на някакво си мекотело.
-Това не е рапана - започна да ми обяснява. - Това е вкаменелата вагина на една, която си е отишла. Родилката на хармонията.
Сваляше ми се. Засмя се и ми предложи:
- Посвири си. Допри я до устните.
- Какво каза, че е това?
- Хайде, допри я. После желанието ти само ще се излее като звук. Допря ми я до устните. Косата й се изля по лицето ми, засмя се.
- Хайде, свири, не хапе. Излей, излей това, което искаш.
Не излизаше звук. Рапаната оставаше няма.
- Ето така става - усмихна ми се, приближи лицето си до моето, все едно да ме целуне, но тя искаше да видя, изви леко езиче, процеди го през устните като пламъче и го плъзна по ръба на рапаната, после докосна с връхчета на устни отвора на рапаната, затвори очи. Тежкото й дихание изпълни кухината, прозвуча като шумно отдаване, недалечна вакханалия, разюздани възклицания, но в миг заглъхнаха, стори ми се безкраен, ефектът беше тъй силен, че сякаш цял свят онемя, а след туй прозвуча нещо фино, вито като пътеки, поглъщащо и откровено. Закъдриха се вълнички, заподскачаха лъчи по тях, шетаха ръце и крачета по пясък, струйка звънеше по листата край плажа, глъч пред здрачаване и радост, преминаваща в меланхолия. Меланхолията в еротично настроение. Откъсна инструмента от устните си и се засмя.
- Опитай. Като мен, ето така… - пак направи онова движение с езичето, което ме побърка. Дъхът й ме обсеби. Изпитах желание да я глътна. Продължи да ми показва как се докосва с език вкаменелата вагина на тази, която си е отишла. След туй я поднесе пред устните ми. Отворът бе цял в нейната слюнка, зализах го жадно, сякаш я целувах, а след това…Грабнах непознатата. Опитах се да бъда нежен. Мислих, че тя го желаеше и ме бе предизвиквала. Задърпа се, не викаше, но впи яростно нокти в лицето ми, ухапа ме по ухото, ритна ме в слабините, напсува ме и накрая се изтръгна.
- Исках просто да те накарам да изпиташ чувството ми… - вече плачеше.
Не бях на себе си. Още пред очите ми играеше езичето й по рапаната и чувах мелодията. Изправих се бавно. Опитах се да я прегърна. Тя ме отблъсна. Тогава изпусна рапаната. Вълшебният музикален инструмент се пръсна на десетки късчета. Тя наддаде крясък. Събра късчетата с ръце, притисна шепи към гърдите си и ридаеше, сякаш допирът е до мъртво любимо същество.
Повече не я видях. Дочаках утринта буден и си повтарях ли повтарях:
- Скалите и тембърът на вълните ще си останат същите…
И все пак онази мелодия повече нямаше да бъде чута. Нещо се бе счупило…
любовна и еротична психо - драма
Не бих могла да кажа, че тя вечно ще свири някъде в промеждутъка на времето, но мисълта към водя е друга. Съвсем непоетично ще се изразя, че музиката е език, който не може да бъде научен просто така. Тя не е свирене на китара, пиано или нещо друго, преди всичко, винаги съм казвала че тя е чувство. То започва да говори там, където ограниченията на човешкият език спират да изказват каквото и да било. С нейната музика е умряла и тя самата, както художникът би умрял без картините си и въобще творецът без творчеството си. Творецът спира да бъде творец едва тогава, когато не може да остави нищо след себе си..
ОтговорИзтриванеИзвинявай за дългия коментар :D и поздрави! :)