Безумният

На седемнадесет години мърмореше като седемдесет годишен. Присмиваха му се, не чуваше. Растеше, не го забелязваше. Реалността се изменяше, а той не. Страняха от него, не усещаше. Опитваха се да го наранят, хапеше. Започнаха да се боят от него, все му беше едно. Родителите му едва не го пратиха в лудница. Спаси го сляпата случайност която може да не е била съвсем сляпа, а твърде далновидна за да разберем ние земните хора, мъдростта на нейният взор. Да си призная, понякога ставаше съвсем неприятен. Кажеш му нещо за добро, той не го разбираше. Тросваше се, тълкуваше го по свой начин и отново започваше да говори за своят картоф. Чувал бях историята му стотици пъти. Отегчаваше ме, понякога ми идеше да му запуша с чорапи устата, но опитай ти да го направиш с такова диво същество. По-едър съм, по-силен от него, не съм от страхопъзльовците, но проявявах разум и такт. Прозявах се, заспивах и чувах пак, как някога се хванал на бас, направил се на индианец, бръкнал с шепа с жаравата да извади горещ картоф. Тогава е бил на пет и половина – шест, но явно почти толкова див колкото по-късно за да се хване да направи подобна глупост. Закрещял като звяр, подскачал като кенгуру, хубаво са се кискали останалите хлапаци от тогавашната му тайфа. Намразил ги. Изолирали го. Натежало му и повече не хапнал картофи. Но най-голямото му мъчение била луната. Настъпило ли пълнолуние му заприличвала на онзи картоф. 
„Ти си виновна, ти!”-виел като върколак и я замервал с камъни.

Растял и се заблуждавал, че още малко да порасте и ще я уцели. За жалост растейки само разбрал, че това никога няма да се случи. Това още повече го озверило. Продължил да хвърля ли, хвърля камъни по луната. 
На всичкото отгоре и семейни проблеми. Уволнили баща му, майка му избягала, после се върнала и изгонила баща му. Лоши неща за едно дете, а то баща му, същият като него. Все с приказки мята камъни срещу това или онова в живота, срещу този или онзи големец, срещу тези си и онези си убеждения. Знае, че не е толкова голям и няма да стане толкова голям, че да уцели, но все опитва ли опитва. А хората не са нито тъй хладни, ни тъй благодушни като неживата луна и дори на такива безобидни актове, не могат да простят. Раздели се със семейството си големият наивник, а малкият още по-силно го обикна, още по-голяма близост намери с баща си в разстоянието и още по-свирепо започна да мята камъни към луната. Имаше случаи в които съвсем губеше ума си, вече се познавахме, бяхме и приятели. Един два пъти се сбихме и се бихме както трябва, та си имахме уважение, а в последствие към него започнах да чувствам силна приятелска привързаност. Трябва да си призная, че и аз съм малко откачен. Все обичам чешитите. Като него. Като Самовилата, за която е вече време да стане дума. Тя е руса и прекрасна, глези се като коте, раздразни ли се, драска като тигър. И рита. Един смугъл наркотрафикант от който цяло училище се плаши, прати за два месеца на диспансерно лечение. Разправяха после, че са му отрязали топките да не умре. Прилича на слух, но сам видях какво се случи и ако не са му ги клъцнали, то поне са му ги шили и сума време са му били увити в марли. Задърпа я. На петдесет метра от училище, но никой няма кураж да се намеси. Разкрещях се и грабнах един камък, но бях далече. Втурнах се към него и сигурно щях да си изям як пердах който да помня и до днес, ако бях останал жив, но тя сама се справи с него. Не знам откъде я намери тази сила, но с този шут вкарваше от пряк свободен от петдесет метра сигурен гол. Точно в десятката. Сигурно имаше електронен мерник в слепоочието да го уцели толкова хубаво. Нададе боен вик, направи два, три подскока свит, падна и умря. Оказа се, че е жив. Дойде линейка, дойде патрулка. Натовариха го, но и откриха сума ти синтетични боклуци. След болницата отиваше директно в панделата. Като мисли с топките си, така му се полага. Да му ги шият, превързват, а след туй затварят на топло. През цялото време, тя стои невъзмутимо. Оправила си прическата, изтупала се от прахта. Лицето й безразлично като луна, блести, че чак заслепява. Даже и ченгетата си гълтат свирките. Страхотна мадама, но по-луда от моят най-добър приятел. Пълна негова противоположност иначе. С всеки общува, с всеки закачка, добра и с малко и голямо, кокетничи, омагьосва, играе си с огъня, флиртува, бърбори без спиране, без да си вземе дъх, омагьосва, но опиташ ли да потърсиш близост, възможно е да ти се случи гореописаната случка. Има си възгледи тя. Трябва да е необикновен. Истински необикновен. Всичко и харесва, нищо достатъчно. Пише стихове и бълнува на глас. Вярва в приказки, а докато гледахме „Властелина на пръстените” и пуснах ръка и не ме уби, но после ми рече:
-Знаеш ли, ти си ми симпатичен, но не си въобразявай много, много. Аз ще обикна след месец и четиринадесет дена. Точно в шест часа и седемнадесет минути.
Щях да прихна. За малко да й кажа съвсем открито и загрижено, да иде да се лекува. Ама кажи ти на такава. Само да те погледне и отива разума. Сигурно защото и тя няма ум затова е толкова красива. Умът си е жива аритметика, красотата нещо повече. 
-Защо смяташ така? – питам я, а тя отвръща:
-Хороскопът ми. Истинският. Направи ми го една жена от…-това не запомних, вече кроях планове.
Оказа се, че не съм само аз. Казвала го наред. Наивна си е, простодушна, нищо не крие. До този ден и час сигурно сме били едно хиляда човека които сме брояли минутите. Когато настъпи. Набрах телефона й. 
В този момент още поне пет хиляди пръсти са натискали същите клавиши. Естествено блокирали сме се един на друг. 
Идеше ми да метна телефона, право срещу луната. Гледам луната далече, телефона скъп. Хванах един домат и го метнах от терасата върху трошката на един комшия, че да ми мине.
После утихнах. Аз не съм успял, но никой не е успял. Тя цял ден не излезе от къщи. Вратата на блока й заключена. Комшийките и федерални агенти, преоблечени като дебели клюкарки с виснали цепелини. Не пускат непознат, ни с комплименти можеш да ги подкупиш, ни със сладолед. 
На другият ден я видях прегърната с моят лунатичен приятел. 
Как стана?
Той изобщо не вярваше в себе си. Като всички я харесваше, но за пръв път в живота си, преди дни си откри, че е комплексар. Каза си го направо:
„С такъв задръстен като мен няма да се хване.”
Дори не е гледал часовника. Просто е минавал. Каква е вероятността без да мисли, да се озове точно в този момент под нейният прозорец, да я изчисляват астрономите. 
А прозореца и грее високо. Грее от осмият етаж. Изведнъж му заприличва на недостъпна като луната. 
И щеше да е недостъпна, ако не беше мятал толкова камъни. Тя живее на деветият етаж. Хваща камъка, подмята го от ръка на ръка. Преценява, че пак няма да стигне. 
Овладява го лунно заслепение и го мята.
Камъкът удря прозореца точно в долният ъгъл. Малко след това прозореца се отваря и тази космическа лигла му хвърля роза. 


любовна и еротична психо - драма