Живееше
сама, тридесет и две години с кратки прекъсвания все така беше живяла.
Иначе беше симпатична, чернокосо сладко жабче с лунички и сини очи. И
гласът й на жабче, мелодичен, напевен, унасяше, предизвикваше усмивка.
Привличаше, но не й вървеше и детството й не е било леко. Помнеше около дузина бащи, толкова градове и училища, квартали с различни лица, хлапета с различни диалекти, изведнъж
пораснала. Показа ми първо картините си, абстрактни форми предизвикващи шеговит гъдел, смела ръка имаше, агресивна, характера й се проявяваше. Наистина ми харесаха, запознахме се преди месец, срещнахме се четири пъти за общо четири часа по кафенета, бистра, последният път в ресторант. Дори не успях да се навечерям, така кокетно ме попита, дали желая да опитам нейната кухня, че апетита ми за храна угасна и се взриви друг, щях да изпелтеча, ако бях по-млад. Преди все изпелтечвах. От както се запознахме я желаех, а тя парираше сигналите ми от далече, преди да се усмихна превръщаше усмивката ми в голяма шега. Едновременно с това ме караше да се чувствам много близък с нея и много близко до нея. Просто го умееше. Не знам как, но го умееше, а защо мъжете преди мен бяха постъпвали така, ми беше напълно необяснимо. Желаех я и постепенно се примирявах, че нищо няма да излезе когато съвсем недвусмислено ми отправи поканата. Не каза много, но в трапчинките по бузката й, в бръчките около очите й, в извивката на долната й устна, леко гузната усмивка се прочете достатъчно. Не можах да се нахраня, говореше ми, че гозбата й ще бъде магическа, че заслужавам да ми даде това което на никого още не е дала, нещо повече от тялото си, нещо повече от своята изповед, от кулинарните и любовните й умения, повече от виното й и пиянството й, от танците й и уханията й. Просто имала една пазена магия, дълго пазена за деня който ще почувства необикновен. Почудих се какво ми е необикновеното. Съвсем искрено ми отвърна, че не го е видяла, но просто съм имал късмет. Отказала се да чака. Време било да даде на някого това което пази. Не звучеше правдоподобно, но си вярваше. Реших да й повярвам й аз. Подготвих се като за първа в живота си среща, чувствах се юноша който отива при девица. Когато отвори вратата илюзията изчезна. Чакаше ме жена която знаеше какво иска и по аромата се разбираше, че готви добре. Зачудих се за какво беше увода от предишната вечер и какво толкова фантастично може да има в това една жена да подготви вечеря, но не бързах да я запитам, а тя ми показваше картините. Гъделичкаха приятно, откриваха една скрита същност, очи които забелязват смешното на всеки ъгъл и житейска ситуаия, света приличаше на глуповат панаир, но в него имаше нещо очарователно непресторено. Умееше да се смее наум, и да се присмива. Това разбрах за нея, освен всичко което вече ми беше разказала.
Не бяхме разгледали картините когато я прегърнах, не ме отблъсна, но не ми и отвърна така, че да ме насърчи. Целунах я, но пак без да ме отблъсне, не ми отвърна така, че да почувствам взаимност. Прошепна ми обаче весело:
-Не искаш ли все пак, първо да опиташ вечерята ми.
Котлетите ми изглеждаха съвсем обикновени, но тя държеше на своето, че това е ястието на живота й, а после ми откри какво има предвид. Държеше в ръката си солница с големина на водна чаша.
-Тази подправка ще направи яденето различно.
-Афродизиак?
-Може да се каже, но не съвсем.
-Нещо наркотично?
-Може да се каже, но не съвсем. Има нещо вярно.
-Билка…Моля те, не ме карай да гадая.
-Това е сол. С това ще посоля вечерята.
Не разбрах, започнах да подозирам, че е откачена. И в картините й имаше нещо налудничаво.
-Ародизиак е и наркотик, билка, лекарствена и отровна…-очите й се просълзиха-Просто е сол. Несподелена сол, реших да я пазя, да я събирам и се радвах колкото повече стане, а тя се придобиваше само със страдание. Излиза така, че съм се радвала, че страдам. Мечтаех за тази вечер, за тази вечер когато с нея ще нагостя някого…Настъпи…Просто реших, че е време…
Насоли ястието. Вече се колебаех дали да го опитам. Не ми се стори съвсем адекватна. Като, че ли прочете мислите ми, защото се засмя.
-Слагала съм тази солница на бузите си, така, че да се пълни от сълзите ми. Когато изсъхваше оставаше утайка. Малко по малко. Солницата се пълнеше. През всичките тези години. Ставах възрастна, плачех все по-малко, но солницата се пълнеше ли, пълнеше. Сега искам да насоля вечерята със своето страдание. То прави живота вкусен, приятелю.
Буца пресегна на гърлото ми. Заслужавах ли го, посегнах да хвана ръката й, но тя вече солеше храната.
По-късно докато се любехме, поисках да й кажа и не успях, но храната й беше съвсем безсолна.
любовна и еротична психо - драма
Привличаше, но не й вървеше и детството й не е било леко. Помнеше около дузина бащи, толкова градове и училища, квартали с различни лица, хлапета с различни диалекти, изведнъж
пораснала. Показа ми първо картините си, абстрактни форми предизвикващи шеговит гъдел, смела ръка имаше, агресивна, характера й се проявяваше. Наистина ми харесаха, запознахме се преди месец, срещнахме се четири пъти за общо четири часа по кафенета, бистра, последният път в ресторант. Дори не успях да се навечерям, така кокетно ме попита, дали желая да опитам нейната кухня, че апетита ми за храна угасна и се взриви друг, щях да изпелтеча, ако бях по-млад. Преди все изпелтечвах. От както се запознахме я желаех, а тя парираше сигналите ми от далече, преди да се усмихна превръщаше усмивката ми в голяма шега. Едновременно с това ме караше да се чувствам много близък с нея и много близко до нея. Просто го умееше. Не знам как, но го умееше, а защо мъжете преди мен бяха постъпвали така, ми беше напълно необяснимо. Желаех я и постепенно се примирявах, че нищо няма да излезе когато съвсем недвусмислено ми отправи поканата. Не каза много, но в трапчинките по бузката й, в бръчките около очите й, в извивката на долната й устна, леко гузната усмивка се прочете достатъчно. Не можах да се нахраня, говореше ми, че гозбата й ще бъде магическа, че заслужавам да ми даде това което на никого още не е дала, нещо повече от тялото си, нещо повече от своята изповед, от кулинарните и любовните й умения, повече от виното й и пиянството й, от танците й и уханията й. Просто имала една пазена магия, дълго пазена за деня който ще почувства необикновен. Почудих се какво ми е необикновеното. Съвсем искрено ми отвърна, че не го е видяла, но просто съм имал късмет. Отказала се да чака. Време било да даде на някого това което пази. Не звучеше правдоподобно, но си вярваше. Реших да й повярвам й аз. Подготвих се като за първа в живота си среща, чувствах се юноша който отива при девица. Когато отвори вратата илюзията изчезна. Чакаше ме жена която знаеше какво иска и по аромата се разбираше, че готви добре. Зачудих се за какво беше увода от предишната вечер и какво толкова фантастично може да има в това една жена да подготви вечеря, но не бързах да я запитам, а тя ми показваше картините. Гъделичкаха приятно, откриваха една скрита същност, очи които забелязват смешното на всеки ъгъл и житейска ситуаия, света приличаше на глуповат панаир, но в него имаше нещо очарователно непресторено. Умееше да се смее наум, и да се присмива. Това разбрах за нея, освен всичко което вече ми беше разказала.
Не бяхме разгледали картините когато я прегърнах, не ме отблъсна, но не ми и отвърна така, че да ме насърчи. Целунах я, но пак без да ме отблъсне, не ми отвърна така, че да почувствам взаимност. Прошепна ми обаче весело:
-Не искаш ли все пак, първо да опиташ вечерята ми.
Котлетите ми изглеждаха съвсем обикновени, но тя държеше на своето, че това е ястието на живота й, а после ми откри какво има предвид. Държеше в ръката си солница с големина на водна чаша.
-Тази подправка ще направи яденето различно.
-Афродизиак?
-Може да се каже, но не съвсем.
-Нещо наркотично?
-Може да се каже, но не съвсем. Има нещо вярно.
-Билка…Моля те, не ме карай да гадая.
-Това е сол. С това ще посоля вечерята.
Не разбрах, започнах да подозирам, че е откачена. И в картините й имаше нещо налудничаво.
-Ародизиак е и наркотик, билка, лекарствена и отровна…-очите й се просълзиха-Просто е сол. Несподелена сол, реших да я пазя, да я събирам и се радвах колкото повече стане, а тя се придобиваше само със страдание. Излиза така, че съм се радвала, че страдам. Мечтаех за тази вечер, за тази вечер когато с нея ще нагостя някого…Настъпи…Просто реших, че е време…
Насоли ястието. Вече се колебаех дали да го опитам. Не ми се стори съвсем адекватна. Като, че ли прочете мислите ми, защото се засмя.
-Слагала съм тази солница на бузите си, така, че да се пълни от сълзите ми. Когато изсъхваше оставаше утайка. Малко по малко. Солницата се пълнеше. През всичките тези години. Ставах възрастна, плачех все по-малко, но солницата се пълнеше ли, пълнеше. Сега искам да насоля вечерята със своето страдание. То прави живота вкусен, приятелю.
Буца пресегна на гърлото ми. Заслужавах ли го, посегнах да хвана ръката й, но тя вече солеше храната.
По-късно докато се любехме, поисках да й кажа и не успях, но храната й беше съвсем безсолна.
любовна и еротична психо - драма
Няма коментари:
Публикуване на коментар