Опитвам се да си
припомня как се появи в живота ми. Струва ми се, че я качих на стоп, но също
така ми се струва, че една неделя я срещнах край една планинска пътека и си бе
навехнала крака и се усмихваше гузно, че се налага да ме помоли за помощта ми,
също така си спомням, че я срещнах на партито след премиера на стихосбирка на
мой приятел или май беше приятелка, даже повече от приятелка. Спомням си също,
че залитна в автобуса и неволно ме прегърна да не паднем и
срещнахме погледи.
Усмивката й в този спомен не беше гузна, а предизвикателна дори безцеремонна.
Също така имам спомен, че се познаваме от деца, от училище, даже по-рано. Добре
съм с паметта. До този момент не съм проявил психическа неустойчивост.
Спомените са ми добре подредени, някои си имат и библиографски номер, свое
прилежно място между останалите. Спомням си и дати, повечето от отминалите
събития виждам в кристална яснота, но тя сякаш присъстваше във всяко от тях,
преди още да сме се запознали. Приех разказа й, че се познаваме от няколко
месеца, че тя ме е забелязала по-рано, помолила нейна приятелка да помоли мой
приятел да ни свърже. Не съм затворен човек, но създавам такова впечатление.
Доста се е настройвала за срещата, подбирала е внимателно думите. Малко помня
от тях. Срещата която ми обясни, че е действителна ми изглежда точно толкова
реална колкото и останалите. Изглежда съм фантазьор, дори параноичен фантазьор
или тя ме направи такъв. Преди срещата си с нея не проявявах въображение. Но
кога беше действителната ни среща? Изглежда все пак съм го проявявал. Размито е
всичко, приятно размито като палитра, откривам образи из спомените си, но не и
образа. Ще се откажа от опитите да си спомня. Безусловно ще приема нейното
обяснение. При тази ни среща която тя твърди, че ни беше първата ми каза:
„Искаш ли да ти
открия една любовна игра която никога няма да ни омръзне. Никога!”
Смаях се, защото
трябваше да изглежда дръзко с привкус на порочна откровеност, а го рече съвсем
естествено, простичко като нещо съвсем обикновено. Без сексуална
предизвикателност и свойствената проява в интонацията.
Имах чувството,
че отдавна сме започнали тази игра. От тогава изпитвам чувството, че вече сме
се запознали, че се познаваме много добре, от дълги години.
Изгледах я дълго.
Красива ли беше или…по-скоро не. Липсваше това което прави пропорциите красиви,
чертите желани, погледът будещ изкушение. Често след това забравях как
изглежда. Припомнях си, едва щом я видя. Изчезваше от съзнанието ми, часове
след като не я виждаха очите ми. Нанасяше се върху лицата на всички останали
жени притежаващи красотата която тя нямаше. Виждах я върху всяка, но по-желана
от всички.
„Кажи ми, искаш
ли я? Тази любовна игра която няма да ни омръзне.”
Нямаше смисъл да
задава въпрос чийто отговор е ясен, а и би пробудил у всекиго съмнение.
Оказа се
погрешно.
Тя го умееше.
-Не сме
съвършени, знаеш ли? Не изглеждаме така както желаем…Можем с милувките си да го
променим.
Приех го за
поезия. Влюбена сантименталност. Сладките думи на възбудата.
-От глина сме
създадени и още сме глина. Глина която пръстите ни…Моите пръсти ще правят теб,
твоите мен. Искаш ли?
-Искам и ще те
вая.-отвърнах възбудено.
-Ще те извая
според фантазиите ти които ще станат мои и според твоите фантазии които ще
станат твои.
-Ще те извая
според…-механично повтарях думите й.
-Ще те
извая…-шептеше ми същото в колата, а аз и отвръщах като ехо това което ми
казваше.
Повтаряхме го и
по-късно когато играта започна. И наистина не омръзна. През последвалите
месеци, години и десетилетия. Имах усещането, че съм свръхчувствената глина
която тя желае, която има в пръстите си и може да твори от нея своя идеал. И тя
го правеше. Неусетно устните ми ставаха по-плътни, остротата на чертите ми се
изгуби. Бръчките меняха очертания, едни изчезваха появяваха се други които
правеха облика ми по-благ, изразителен и будещ близост. Гърдите ми се издуваха,
раменете ми наедряваха, корема ми хлътваше, мускулите на бедрата ми придобиваха
подвижност, изпъкваха вени по предмишниците ми и дори гърбицата на носа
изчезваше бавно, бавно докато накрая напълно се стопи.
В първата нощ не
стигнахме до края, не проникнах в нея, но усещането надвиши далеч най-буйните
екстази които бях имал до тогава по време на сексуален контакт. Приех за съвсем
естествено това, че се чувствам по различен без да заподозра, че наистина съм
по-различен. Все още незабележимо, но съм по-различен.
-Ти си
вълшебница.
-Да.-отговори ми
малко тъжно -ти също. Всички сме. Това не е съвсем игра, знаеш ли?
-Твърде сериозно
е, за да е игра.
Не я разбрах. Тя
продължаваше да ме твори. Аз също. Такава каквато желаех. Представях си, че я
вая едновременно и като мраморна и като модерна силиконова Афродита, че правя
косите й по-дълги от смъртта и по-ефирни от облаци, по-огнени от каквито са
призори и по-черни отколкото са в пълнолуние. Правих устните й тънки и хапещи,
по-широки и по-тесни, сърдити и толкова плътни, че да не могат да се затварят.
Правих очните й миди по-широки, по-издължени, ваях клепачите й в най-различни
форми. Тя се кискаше, сърдеше, натъжаваше, държеше вулгарно или съвсем наивно и
продължаваше да прави от мен своето видение.
Дълго не
забелязвах. Свиквах всеки ден с промените от себе си и минаха десет години
докато го осъзная. Срещнах се съвсем случайно с първата си съпруга, а тя не ме
позна. Сега разбирам, че и майка ми не би ме познала, ако ме виждаше толкова
рядко. Обадих й се, а на нея и беше необходимо време за да повярва, че съм аз.
Развълнува се, дори се просълзи, не скри, че не би си и помислила, че ще
изглеждам така. Поговорихме си още малко, осъзнах, че се държим като непознати
и побързахме да се разделим. Останах сам цял следобед, разглеждах старите
снимки. Заставах пред огледалото. Изпитвах неясни тревоги, чувството, че се
губя в себе си и всичко което изживявам не е мое, а е на илюзията й която е
въплътила в мен. Осъзнах, че промяната се е отразила и в живота ми, неусетно
през тези години бях станал по-уверен, по-рационални и прецизни бяха действията
ми, контактите ми по-освободени, будех доверие и най-важното имах доверие у
хората с които общувах. Издигнал се бях и служебно, а и в страничните дейности
ми вървеше. С няколко думи създавах усещането, че съм стар приятел у човек
който не ме е познавал. Изгубил бях чувството за несигурност и страха си за
фаталност. Аз ли бях това. Питах се, мразих я и я желаех. Закъсняваше някъде.
Тресях се като в наркотична криза и желаех пръстите й. Тези пръсти които ме
ваят. Хрумна ми да я удуша за да свърши всичко. Любех я по-нежно от всякога…и
по-отчаяно.
Мъча се да си
спомня кога сме се запознали. Може би в това е ключа за много от нещата които
са неясни. Едновременно с това ми се струва съвсем излишно и че е време да
приема нейното обяснение. Уверих се, че тя не лъже. Говори странно и винаги
истината. Каза ми, че ще ме научи на любовна игра която никога не омръзва и го
стори. Каза, че ще ме извая според фантазиите ми и го направи. Каза ми веднъж,
че любовта твори от глината своя образ и подобие. Склонен съм да го повярвам
въпреки сантимента който звучи в думите й.
Дали трябва да
бъда и аз толкова искрен с нея. Тя ме сътвори такъв, че да ми вярва. И ми
вярва. Дали трябва да й кажа.
Асансьорът дойде,
но тръгнах по стълбите. Преди да натисна бутона бях сигурен, че искам да й
призная всичко, но ми се стори прибързано.
Не се задъхах
въпреки десетте етажа. Прекрасно тяло.
Дали трябва да й
кажа?
Знам, че ме чака.
За новият творчески сеанс.
Част от мен
трепереше от нетърпение, а за друга беше отблъскващо.
Влязох в стаята.
„Любовта твори от
глината свой образ и подобие.”-припомнях си възбуденият й шепот. Стоеше до
прозореца в прозрачна нощница.
Вярваше ми, беше
ме сътворила такъв, че да ми вярва.
Бедрата й висяха
на десетки гънки със син оттенък покрити с кафяви петна. Гърдите й падаха до
кръста. Усмихваше ми се с беззъбата си уста и ми вярваше, вярваше, че е
прекрасна.
„Любовта твори от
глината свой образ и подобие…”
Тя беше сътворила
от мен, аз от нея не.
Вместо мен я
ваяха годините.
Няма коментари:
Публикуване на коментар