петък, 11 май 2012 г.

Глина

                                          Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Опитвам се да си припомня как се появи в живота ми. Струва ми се, че я качих на стоп, но също така ми се струва, че една неделя я срещнах край една планинска пътека и си бе навехнала крака и се усмихваше гузно, че се налага да ме помоли за помощта ми, също така си спомням, че я срещнах на партито след премиера на стихосбирка на мой приятел или май беше приятелка, даже повече от приятелка. Спомням си също, че залитна в автобуса и неволно ме прегърна да не паднем и
срещнахме погледи. Усмивката й в този спомен не беше гузна, а предизвикателна дори безцеремонна. Също така имам спомен, че се познаваме от деца, от училище, даже по-рано. Добре съм с паметта. До този момент не съм проявил психическа неустойчивост. Спомените са ми добре подредени, някои си имат и библиографски номер, свое прилежно място между останалите. Спомням си и дати, повечето от отминалите събития виждам в кристална яснота, но тя сякаш присъстваше във всяко от тях, преди още да сме се запознали. Приех разказа й, че се познаваме от няколко месеца, че тя ме е забелязала по-рано, помолила нейна приятелка да помоли мой приятел да ни свърже. Не съм затворен човек, но създавам такова впечатление. Доста се е настройвала за срещата, подбирала е внимателно думите. Малко помня от тях. Срещата която ми обясни, че е действителна ми изглежда точно толкова реална колкото и останалите. Изглежда съм фантазьор, дори параноичен фантазьор или тя ме направи такъв. Преди срещата си с нея не проявявах въображение. Но кога беше действителната ни среща? Изглежда все пак съм го проявявал. Размито е всичко, приятно размито като палитра, откривам образи из спомените си, но не и образа. Ще се откажа от опитите да си спомня. Безусловно ще приема нейното обяснение. При тази ни среща която тя твърди, че ни беше първата ми каза:
„Искаш ли да ти открия една любовна игра която никога няма да ни омръзне. Никога!”
Смаях се, защото трябваше да изглежда дръзко с привкус на порочна откровеност, а го рече съвсем естествено, простичко като нещо съвсем обикновено. Без сексуална предизвикателност и свойствената проява в интонацията.
Имах чувството, че отдавна сме започнали тази игра. От тогава изпитвам чувството, че вече сме се запознали, че се познаваме много добре, от дълги години.
Изгледах я дълго. Красива ли беше или…по-скоро не. Липсваше това което прави пропорциите красиви, чертите желани, погледът будещ изкушение. Често след това забравях как изглежда. Припомнях си, едва щом я видя. Изчезваше от съзнанието ми, часове след като не я виждаха очите ми. Нанасяше се върху лицата на всички останали жени притежаващи красотата която тя нямаше. Виждах я върху всяка, но по-желана от всички.
„Кажи ми, искаш ли я? Тази любовна игра която няма да ни омръзне.”
Нямаше смисъл да задава въпрос чийто отговор е ясен, а и би пробудил у всекиго съмнение.
Оказа се погрешно.
Тя го умееше.
-Не сме съвършени, знаеш ли? Не изглеждаме така както желаем…Можем с милувките си да го променим.
Приех го за поезия. Влюбена сантименталност. Сладките думи на възбудата.
-От глина сме създадени и още сме глина. Глина която пръстите ни…Моите пръсти ще правят теб, твоите мен. Искаш ли?
-Искам и ще те вая.-отвърнах възбудено.
-Ще те извая според фантазиите ти които ще станат мои и според твоите фантазии които ще станат твои.
-Ще те извая според…-механично повтарях думите й.
-Ще те извая…-шептеше ми същото в колата, а аз и отвръщах като ехо това което ми казваше.
Повтаряхме го и по-късно когато играта започна. И наистина не омръзна. През последвалите месеци, години и десетилетия. Имах усещането, че съм свръхчувствената глина която тя желае, която има в пръстите си и може да твори от нея своя идеал. И тя го правеше. Неусетно устните ми ставаха по-плътни, остротата на чертите ми се изгуби. Бръчките меняха очертания, едни изчезваха появяваха се други които правеха облика ми по-благ, изразителен и будещ близост. Гърдите ми се издуваха, раменете ми наедряваха, корема ми хлътваше, мускулите на бедрата ми придобиваха подвижност, изпъкваха вени по предмишниците ми и дори гърбицата на носа изчезваше бавно, бавно докато накрая напълно се стопи.
В първата нощ не стигнахме до края, не проникнах в нея, но усещането надвиши далеч най-буйните екстази които бях имал до тогава по време на сексуален контакт. Приех за съвсем естествено това, че се чувствам по различен без да заподозра, че наистина съм по-различен. Все още незабележимо, но съм по-различен.
-Ти си вълшебница.
-Да.-отговори ми малко тъжно -ти също. Всички сме. Това не е съвсем игра, знаеш ли?
-Твърде сериозно е, за да е игра.
Не я разбрах. Тя продължаваше да ме твори. Аз също. Такава каквато желаех. Представях си, че я вая едновременно и като мраморна и като модерна силиконова Афродита, че правя косите й по-дълги от смъртта и по-ефирни от облаци, по-огнени от каквито са призори и по-черни отколкото са в пълнолуние. Правих устните й тънки и хапещи, по-широки и по-тесни, сърдити и толкова плътни, че да не могат да се затварят. Правих очните й миди по-широки, по-издължени, ваях клепачите й в най-различни форми. Тя се кискаше, сърдеше, натъжаваше, държеше вулгарно или съвсем наивно и продължаваше да прави от мен своето видение.
Дълго не забелязвах. Свиквах всеки ден с промените от себе си и минаха десет години докато го осъзная. Срещнах се съвсем случайно с първата си съпруга, а тя не ме позна. Сега разбирам, че и майка ми не би ме познала, ако ме виждаше толкова рядко. Обадих й се, а на нея и беше необходимо време за да повярва, че съм аз. Развълнува се, дори се просълзи, не скри, че не би си и помислила, че ще изглеждам така. Поговорихме си още малко, осъзнах, че се държим като непознати и побързахме да се разделим. Останах сам цял следобед, разглеждах старите снимки. Заставах пред огледалото. Изпитвах неясни тревоги, чувството, че се губя в себе си и всичко което изживявам не е мое, а е на илюзията й която е въплътила в мен. Осъзнах, че промяната се е отразила и в живота ми, неусетно през тези години бях станал по-уверен, по-рационални и прецизни бяха действията ми, контактите ми по-освободени, будех доверие и най-важното имах доверие у хората с които общувах. Издигнал се бях и служебно, а и в страничните дейности ми вървеше. С няколко думи създавах усещането, че съм стар приятел у човек който не ме е познавал. Изгубил бях чувството за несигурност и страха си за фаталност. Аз ли бях това. Питах се, мразих я и я желаех. Закъсняваше някъде. Тресях се като в наркотична криза и желаех пръстите й. Тези пръсти които ме ваят. Хрумна ми да я удуша за да свърши всичко. Любех я по-нежно от всякога…и по-отчаяно.
Мъча се да си спомня кога сме се запознали. Може би в това е ключа за много от нещата които са неясни. Едновременно с това ми се струва съвсем излишно и че е време да приема нейното обяснение. Уверих се, че тя не лъже. Говори странно и винаги истината. Каза ми, че ще ме научи на любовна игра която никога не омръзва и го стори. Каза, че ще ме извая според фантазиите ми и го направи. Каза ми веднъж, че любовта твори от глината своя образ и подобие. Склонен съм да го повярвам въпреки сантимента който звучи в думите й.
Дали трябва да бъда и аз толкова искрен с нея. Тя ме сътвори такъв, че да ми вярва. И ми вярва. Дали трябва да й кажа.
Асансьорът дойде, но тръгнах по стълбите. Преди да натисна бутона бях сигурен, че искам да й призная всичко, но ми се стори прибързано.
Не се задъхах въпреки десетте етажа. Прекрасно тяло.
Дали трябва да й кажа?
Знам, че ме чака. За новият творчески сеанс.
Част от мен трепереше от нетърпение, а за друга беше отблъскващо.
Влязох в стаята.
„Любовта твори от глината свой образ и подобие.”-припомнях си възбуденият й шепот. Стоеше до прозореца в прозрачна нощница.
Вярваше ми, беше ме сътворила такъв, че да ми вярва.
Бедрата й висяха на десетки гънки със син оттенък покрити с кафяви петна. Гърдите й падаха до кръста. Усмихваше ми се с беззъбата си уста и ми вярваше, вярваше, че е прекрасна.
„Любовта твори от глината свой образ и подобие…”
Тя беше сътворила от мен, аз от нея не.
Вместо мен я ваяха годините.
Наведох глава, горчилка стегна гърлото ми. И я прегърнах.





магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email