събота, 9 юни 2012 г.

Жертвата


Тя знаеше, че ме няма у дома.
Те щяха да се досетят къде може да се намирам. Но нито тя желаеше да им се обади и да попита с мен, нито те имаха куража да позвънят в къщи.
Можеше да ме обяви за издирване, но не смееше, защото враговете на семейството ни, а ние имахме много щяха да злорадстват, а после като се появя здрав и читав да ни се присмиват.
Умно момиче. Така и трябваше да постъпва. Не биваше да има доверие в никого другиго, освен в

мен. Бавно я създавах. Аз съм скулптор на мисълта. Намирам находищата на разума където мисълта е сурова и жилава, където е в истинският си вид, безформена, удобна. Още е творчески материал и е податлива на разработка. Оглеждам я внимателно, съзерцавам я. Изучавам спецификата на материята й, а след това я грабвам в шепи и си правя мънички пластики, фигурки над които само аз имам власт и мога да ги преместя, обърна, преподредя така както на мен ми харесва. Когато се запознах с нея, тя имаше много фриволни приятели, опитваше се да пише стихове и нямаше представа колко обича самотата, шиенето на гоблени и това мисълта и да бъде творчески материал в моят шепот и моите ръце. Направих я да се чувства щастлива и да се грижи за външният си вид, да говори спокойно, да си взима дълбоко дъх и да гледа от високо на света. Животът й придоби равновесие, вкусовете й се задълбочиха. Обикна по-тихата музика и по-топлата стая и шепот. Чертите й се изостриха, придобиха аристократична изтънченост и изглеждаше по-висока. Намрази съседите, по-рядко започна да се обажда на родителите си. Препоръчваше ми това питие, което аз исках да ми препоръча, настояваше да излизаме на тези места които преди нея бях пожелал, повишаваше ми тон когато имах нужда от това. Най-ми харесваше, когато се опитваше да интригантства, да злослови срещу този или онзи. Изразяваше на глас точно това което желаех да си мисли. Не беше задължително, то винаги да отговаря на истината. Просто такава си ми харесваше. И като се замисля, тя е моят шедьовър, макар да не подозира, че имам и други творби. Младежът който от време на време черпя бира в кръчмата пред блока. Домоуправителят. Кварталният. Чистачката в службата. Голямото началство. Секретарките му. Непълнолетното ми разнообразие извън семейното ложе. Нейният приятел също. Макар добре да знаеше за отношенията ни. И се мислеше за подлец. И се опитваше да бъде такъв. А така ми харесваше. Мразеше ме, толкова ме мразеше, че ме гледаше в очите също като неговата приятелка и моя любовница и наложеше ли ми се да сложа бомба под нечия кола, знаех кой ще го направи. От този глупчо може и да излезе нещо. Трябва само да се пречупи напълно. Мога да го сторя, но защо ми е да го правя. Нека си има още човешкото. Нека се мъчи. Така ще продължи да ми е верен. Оставям го незавършен, за да го довърши живота. Накрая или ще се превърне в размазан плужек или някой ден като застане пред огледалото на безсънието ще си спомни, че ужасно прилича на някого. И ще се намрази така както навремето е мразил мен, защото страшно, ама страшно прилича на мен. Тогава ще започне да служи и на себе си. Ако съм се поминал тогава ще е въпрос на чест да дойде на гроба ми и да сложи някое цветче. Обичам розите, но…Май по-голяма чест ще ми окаже, ако се изхрачи. На него обърнах специално внимание. Никой друг не ме мрази. На всички съм необходим като водката и цигарата. Пристрастени са към мен. Аз им насочвам омразата. Отварям им очите към кого да я отправят. Любовта също. Не, че много обичам да своднича, но е голямо развлечение. Нещо като лека загрявка пред сериозното творчество. Понякога се възползвам, че знам пикантни тайни, но рядко, рядко прибягвам до този лост на манипулация. Това всеки го може. Лишено е от въображение. Използвам го в краен случай. Но го имам като инструмент.
Знам, че понякога се говори, че съм интригант. Е, такъв съм.
Без мен щеше да е далеч по-безинтересно, а и запълвам необходимост. Ако нямаха нужда от мен, нямаше да ме има. Чудя се, често дори, дали аз ги творя или те ме сътвориха. Та аз съм навсякъде. Не самият аз, но такива като мен. В политиката и в спорта, в литературните кафенета и в пресата, в сайтовете и в бизнес клубовете, в учрежденията и в медиите. Аз пиша учебниците и определям акцизите, удрям съдийски звънец и разпределям социални помощи. Разнасям обществените тайни по автобусни спирки, кръчми и интернет зали. Издавам музикални албуми и се кълча от плакат на стената на тийнейджъри. Но стига обобщения.
Имам своята власт и я използвам и го правя така както се прави, но със свое чувство и подчертан артистицизъм.
Този път обаче здраво я сгафих.
Не съобщих на жена си, че излизам в отпуск. Исках да е малка изненада и различно. Този път наистина да сме сами. Да не говорим за никого другиго, да забравим за всичко друго и дори ние да сме различни. Взех от колега ключовете за вилата му. Намираше се в диви планински райони, най-близкото село беше на тридесет километра, а природата беше за чудо и приказ. Нямаше ток което ми харесваше, защото колкото и да се изкушавахме не можехме да заредим телефоните си. Седмица сред природата и съзнанията ни ще са изкъпани и готови за нови предизвикателства. Честно, сега разбирах колко съм се уморил напоследък. Имах нужда от зеленият сън и мълчанието. Главата ми клокочеше от гласове, образи и подобия на всевъзможни проекти оформящи се в периферията на съзнанието ми.
Все пак реших да огледам къщурката, а и да заредя с провизии. Топло беше за януари, но синоптиците предупреждаваха, че се очаква рязко влошаване на времето. Напълних багажника догоре с всевъзможни трайни храни. Ако ще да имахме апетит на полярни мечки пак нямаше да можем да изядем всичко, но пък не исках от нищо да се лишаваме. Нека никаква необходимост не ни свързва със света. Взели сме всичко от него, сега имаме нужда единствено от себе си. И от тишината наоколо. С цялото й величие, страховитост и неспособност да промени характера си.
Оказа се много по-красиво отколкото очакванията ми. Стори ми се, че съм сънувал тази панорама, че вече съм бил на това място и ми е лесно да полетя. Първата ми работа като влезнах във вилата беше да начупя на парчета един портативен радиоапарат. Уверих се, че има достатъчно нацепени дърва, че не капе от никъде, разтоварих провизиите и реших да дремна за пет десет минути. Събудих се след осем часа, а навън валеше сняг. Първо ми се стори смешно, после нелепо, а накрая вече беше тревожно. Не можах да извадя колата от преспата. Батерията в телефона ми беше изтощена, а снега се сипеше на все по-едри и по-едри парцали.
Или така ми се струваше. Може и да спре и утре да омекне. При всички случаи дори и да подкарам колата надолу е опасно. Най-разумно беше да изчакам. Тук поне нямаше никаква опасност за живота ми.
Не ми е за пръв път да не се прибера за нощ. Тя ще е гневна, гнева й ще премине в тревога, тревогата в молитва. Всяко тропане откъм асансьора, звукът от всеки загасващ пред блока двигател, гласовете по стълбището, блъскането на входната врата, ще и преобръща сърцето. Ще очаква да съм аз, но ще предчувства, че не съм. Че тези звуци са от друг, но следващите ще бъдат мои. Трябва само да почака. Още малко да почака. Знам реда на мислите й. Понякога съм се забавлявал. Карал съм я да разбере колко й липсвам и какво съм за нея. Сега исках повече от всичко да я утеша, да съм при нея. Ако можех щях да й пратя телепатично послание. Тя сигурно чувства, че съм жив и здрав, но не знае нищо повече. Сигурно й минава през ума, че съм с малката, а в същото време чувства, че не съм, че съм някъде по-далече, че този път с мен се случва нещо неразбираемо. Осъзнах, че ми липсва. Потресе ме мисълта, че може би не аз, а тя мен твори, че ме иска да мисля обратното. Познава ме много добре, възможно е да ме познава много по-добре отколкото аз нея.
Не. Усмихнах се. Не е така. Тревожа се, че се тревожи. Понякога прекалявам, но тя е всичко за мен. Е, не всичко. Така се казва. Означава много. Какво означава? Означава ли наистина?
Май е време да поспя. Тази вечер нищо няма да измъдри умната ми главичка. Не мога да променя характера на природата. Само това не мога. Жалко, че не е човек иначе щях да я накарам да ми съдейства.
Ставам плюшен, вятъра ме разсейва със снега. Между снежинките съм и ми е топло. Сънувам ли или е истина?
Щом се питам не е още сън.
Когато се събудих, едва отворих скованата от лед врата. Наложи се дълго да я блъскам докато подаде. Колата изобщо не запали.
Трябва да съм луд за да тръгна в зимата в планината с дизелов двигател. Как можах да постъпя толкова глупаво.
Около час ми трябваше докато се стопля край камината. Слава Богу имаше наистина достатъчно дърва както приятелчето ми от службата твърдеше.
Тресеше ме и ми идеше да вляза в пламъците да се сгрея. Въздъхнах и след като затвърдих мнението си, че и днес няма да мога да тръгна отворих бутилка.
Щеше да е приятно. Даже щеше да е много романтично. Няма я обаче любимата ми играчка – света. Да можех да го гледам от тази височина и пак да се забавлявам с него така както всеки ден…
Засмях се горчиво. Опитвах се да пия на малки глътки, но времето течеше адски бавно.
Дано нещо й трепне в сърцето и макар да смята всичките ми колеги вулгарни, извратени същества, да се обади и да попита не знаят ли нещо за мен.
Щяха да я попитат, не сме ли заедно, а после да се досетят, че съм искал да проверя вилата. Да погледнат какво е времето навън и да пратят спасителен екип. Дотук щеше да свърши нелепото приключение.
Знаех, че няма да се обади. Отвращаваха я. Не познаваше никой, но въпреки това я отвращаваха. Така както и исках да е. Между службата и дома ми трябваше да има река от лава и змийска злъч и мост по който само аз можех да минавам. И между всичките ми познати и тъй наречени приятели трябваше да тече такава река и да има такъв мост. Постарах се да го направя. Можех. И се възползвах. Никога не съм предполагал, че е възможно това да ми създаде неприятности.
Този път се случи.
Е, малко ще поскучая. Ще си помълча. Ще се напия и ще си взема поука. Едва ли тези студове ще траят до края на зимата. Така де, възможно е още след часове да пекне…
Пих и мислех, мислех и пих, докато ме погълне безпаметното.
Събудих се с натежала глава.
Огънят беше изгаснал. Запасът от дървета обаче беше толкова голям, че изглеждаше непокътнат. Разпалих по-лесно камината.
А този ден скуката беше по-голяма и от предишният.
Всеки час ми се струваше дни и още преди пладне не издържах и си представих, че съм трима човека.
Започнах да интригантствам срещу себе си. Иначе щях да полудея. Скуката щеше да ме прегази. Да смачка дробовете ми. Да изхвърчи кръв през ушите ми, а очите ми да се разпляскат по заледените прозорци.
Една моя част, разказваше за друга моя част на трета моя част. Не пестеше подробности, нито тежки обвинения. Тълкуваше нещата едностранчиво, преиначаваше фактите, макар в думите й да имаше много, много истина. Точно тази истина ме шокираше и макар камината да бумтеше ме лазиха ледени тръпки.
Опитах се да се защитя от себе си, но онова което ме обвиняваше имаше опит. То знаеше как да унизи човек, да го размаже като червей, да го направи мразен и ненавиждан.
Защо останах сам! Защо…
Без жертва, сам се превърнах в жертвата си.
„Очакваше се, скъпи мой. Един ден такива като теб остават сами. Остават на студа. Високо, високо над другите, но сами…И в студ…И никой няма да се сети да ги потърси…”
Злорадствах сам над себе си.
Усещах, че съм своя жертва, но хищника в мен бе тъй сладостно възбуден, че не можех да го възпра.
Близо три дни се борех.
Въргаляха се седем или осем бутилки по пода…
Накрая помня, че камината загасна, а не исках да я разпалвам.
Отворих вратата, превърнах се в плюш и вятъра ме разнесе…



хорър и трилър фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email