суббота, 9 июня 2012 г.

Последна цигара

Видях го в една дупка. Миришеше на вкиснато. Барманката тежеше двеста и имаше брадавица на носа и мила усмивка. На масата до неговата трима пияници си говореха на различни езици, а циганчето на вратата изглежда единствено ги разбираше. 

Той не докосваше чашата. Тя беше в зрителното му поле, но той не я виждаше. Сигурен съм. Нищо не виждаше. Нищо и не мислеше. Вече не чувстваше. Въображението му стъпваше по водна повърхност без да потъне в нея, но и без друго беше удавено. Ретините му се губеха под пласт мъгла. Нямаше искра в очите, а премигваща жълта крушка с малко ватове. Беше облечен с джинсов елек с две лица, тридесет и трета или тридесет и четвърта употреба. Имаше часовник, а може би и работа. Пръстите му бяха отекли, ноктите отрязани дълбоко и равно, до кръв. Не носеше халка, но явно имаше семейство. Вярваше, че в документите му е написана цялата истина за него. Струва ми се, че в младините е имал присъда за леко нарушение на закона. Сега имаше ревматизъм за който не предполагаше и проблеми с черният дроб, които не го интересуваха. Не беше платил застраховката за трошката си и не говореше с децата си. Четеше криминални романи и спеше по два или три часа. В останалото време не подозираше, че е буден и гледа в тавана. Не обичаше секса, но фотографиите на силиконовите красавици из вестникарските страници привличаха погледа му. Яката му беше окапана. Раменете свити. Изписаният израз не беше иронична усмивка. Лицев парализ беше, за който не подозираше. С годините лицето му се свиваше, под формата на емоцията приемлива за съществуването. Изглеждаше малко злокобна, но като псе. Дресирана хищна природа. Готова да изпълнява заповеди и да лиже ръката която го бие. Имаше и обич, но приличаше на носталгичен блян. Сянка, дълбоки посивели белези. Чувство за разстояния. Закодирана топлина под суровият загар. Бръчките му бяха индиански. Погълнат плач имаше под тях. Неизказано божество, кастриран бес и животинско смирение. Лице като стотици хиляди. 
Този път ме шокира. В първият момент не разбрах с какво. Нямаше нищо изключително. Напротив, беше сиво, вяло. Такова каквото не се забелязва. Полазиха ме тръпки като го видях. Сърцето ми се преобърна. Все едно изпусках кристална чаша или зад гърба ми близо профучаваше бързо кола.
 
Замръзнах на вратата. Като видях кръчмата, погледнах часовника си. Реших, че може да изпия едно на бързо. Нямаше да имам време за второ. После щях да хвана влака, да подремна малко или да попиша в движение или просто да гледам и да се наслаждавам на движението. Приятен ден беше. Затопляше се и имах чувство, че се къпя в живот.
Тогава го видях. Заприлича ми на някой. Не го познах. Опитах се да го припомня. Не го познавах. Не. И все пак. Кой беше? Самият дявол ли? Ако бях измамник, щях да си помисля, че е моя жертва. Или ако бях служил войник щях да си помисля, че е мой новобранец. Той ме винеше с присъствието си. С изражението си и стойката си. Ако винаги създава такова впечатление сигурно е страдал много. Може и бой да си е изял. Взрях се внимателно в ръцете му, за да видя дали няма следи от пирони.
 
„Станал си параноик!”-промърморих си под носа.
Но откъде го познавах.
Ръката му дръпна пакета най-евтини цигари. Измъкна последната.
Тогава си спомних. Не много добре.
Виждал бях това лице. Не същото, но много подобно. Все още не можех да си спомня конкретно, но беше от картина на класик изобразяваща осъден на смърт.
Сега ми стана ясно каква е гримасата.
 
Нямах представа за мотивите, но разбрах. В този момент разбрах. Огнени шишове се забиха в стъпалата и бъбреците ми. Неволно щях да извикам, но се възпрях.
 
Откъде можеше да съм сигурен. Надарен съм със свръхчувствителност. Понякога предусещам събития или настоящи действия на някого когото познавах, но в случая беше съвсем нерационално да си го помислям.
 
Просто ми напомни за картина.
И това артистично палене на последната цигара.
 
Натоварен е. Има проблеми. Кой ли няма.
 
Живеем в „прекрасният нов свят”, трябва да го понесем.
 
Не излиза много лесно душа от тялото. Даже твърде дълго се борим. В повечето случаи е дори забавно. Какво щяхме да правим без препятствията които си създаваме. Без блъскането с лакти, хапането с думи и притеснения за насъщният. А и ако никой не губеше как щяха да откроят лицата си и качествата си печелившите. Това, че си неудачник не е достатъчен претекст за самоубийство.
 
Възможно е да е имал любовна история. Той вече отлита от средната възраст и ако е била значително по-млада…
Измислям си. Какво ми става.
 
Ама имам си и аз въображение.
Тръгнах към бара. Преминах покрай него когато неочаквано хвана чашата и я обърна на екс.
 
Толкова бързо и аз изпих своята. Чашата ми дори не докосна плота. Грабнах я от ръката на барманката и я обърнах в гърлото си. Очите ми се насълзиха. Едва се сдържах да не кихна. Мислите ми експлодираха и смениха ред.
 
Последвах го. Беше в края на улицата. За малко да го изпусна. Видях го обаче къде сви.
Ускорих крачка. 
Дали не е болен. Неизличимо болен или лечението му струва много повече отколкото може да си позволи. В такъв случаи лекарят е един! Ти сам! С драстичен метод!
Лично аз не бих го избрал. Не съм роден за подобни избори. Аз ги констатирам и осмислям, добър наблюдател съм, а това е изострило любопитството ми до краен предел. Не бих отнел и една гледка от очите си. И една секунда в която мога да видя съспенс в който отдавна съм престанал да се надявам. За разлика от него съм си запазил злорадата усмивка. Всъщност не е чак толкова злорада.
Спря рейс. Помислих си, че ще се качи и ще го изгубя, но рейса тръгна, а той продължи. За миг потъна в тумбата пред него. Сякаш се разтопи. Превърна се в осем или девет човека със същата стойка и облекло…
А може и да е виновен. Нещо от миналото. Нещо назад във времето което го е настигнало в съня му. Май го изгубих. Не. Ето го…
Тръгна по по-безлюдни улици. Помислих си, че ще ме забележи и увеличих дистанцията. 
Когато влезе в грозният висок жилищен блок вече знаех къде ще се насочи. Чувствах каквото чувстваше. Мислих сходно с него. 
Беше загубил спомен. Нямаше мотиви. Липсваше всякаква логика в постъпката която смяташе да извърши. Виждах само несъгласие с настоящето. Мъчително очакване. А другото беше демонично. Нещо като омраза. Нещо като сексуално желание. Нещо като гордост. Малко страх. И бариери. Много бариери.
Стоеше на ръба на покрива когато безшумно се проврях през капандурата. Нямаше да се церемони дълго. Мислех да му помогна, не да го възпирам. 
-Недей го прави!
Стресна се и се обърна. Очаквах обратното, но се случи това което желаех. Сам бях стъписан и на седмото небе от щастие. В такива мигове думите ми се отприщват. Не помня след това какво съм говорил, но то е чувствено, емоционално и толкова искрено колкото нормалният човек не бива и не може да си позволява. Понякога овладявам, понякога будя насмешка, понякога съжаление. Така не се говори, то е вън от стандартите, изписано е в сантименталните романи и е лишено от чувство за действителност. Така му говорих. Дълго и идиотски. Не подбирах думи. Просто ги оставях. Видях, че се усмихва. Гледа ме с насмешка. После не се стърпява и избухва в смях. Смея се и аз. Толкова е тъпо, че чак прилича на мъдро. Реалността е толкова гадна, че е сладка самата мисъл, че въпреки това може да бъде изживяна. Не е въпрос на воля, а на върховна несериозност да имаш себе си докрай. Да се имаш дори когато изборите ти са отнети, а върху теб е проектирано едно същество което няма общо с разбиранията ти. И не се нуждае от разбиране, а просто от мирно съжителство и малко чувство за хумор. Попитах го за младото му гадже. Оказа се, че няма. Не е извършил и престъплението в младините които сега да гризе съвестта му, нито е неизличимо болен. 
Още доста си говорихме. 
После ме излъга доста убедително, че е кабелен оператор и се е качил на покрива за да провери антените. 
Успокоих се едва когато си тръгна.
Видях го как малък като мравка излиза от входа.
Тогава скочих.





Хорър, трилър, социална драма

3 комментария:

  1. Ах, защо ли ми се струва, че съм чела това в стария ти блог? :) Или просто е странното ми дежа вю на моменти... :D Заинтригуващ разказ и с неочакван край. Харесва ми, но не смятам да те занимавам със задълбочените си мисли :D :)

    ОтветитьУдалить
  2. Едва ли ти се струва. Най-вероятно си го чела, от днес нататък ще публикувам неща, които е по-малко вероятно да си чела в стария ми блог. Прехвърлих вече всичко публикувано през последната година.

    ОтветитьУдалить

Follow by Email