Душа

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Имах ли гости, тя отиваше в стаята си. Забиваше лице в прозореца. Пердето я обвиваше като було. Така стоеше и чакаше докато ги отпратя. Нейният мълчалив протест. Скучна жена. Не й го казвах и без друго беше наказана, че не може да се весели. Сърце ли нямаше, желание ли. Не харесваше ни началството, ни съседи, ни приятели от студентски години, ни махленските пияници, ни тийнейджъри, ни пенсионери, ни поети, ни аскети, ни преследваните от закона майка и щерка измамници които известно време укривах, ни шефа на сметната палата, ни болният от шизофрения мой някогашен

съученик който случайно познах, а той имаше нужда от подслон за една вечер. Бизнес партньорите ми изобщо не понасяше, нито учителя ми по нетрадиционна медицина, ни личният ми зъболекар мой добър приятел. Хладно се държеше и със старците които събираха таксите за асансьор и стълбище в нашият вход и с двете сестри цигуларки които свиреха пред подлеза, с Мароканският скакалец и Чичо Скрудж, с откачената стихоплетка която цял квартал нарича Съществото и с редактора на „Парахелий спиритус” който е пълен идиот, но ми е много скъпа дружка. Изобщо тя беше един мил мизантроп. Не ми вдигаше скандали, понякога със седмици много нежно ми мълчеше. Никога не я болеше глава и останехме ли сами се гушваше като малка животинка под мишницата ми. Пълзеше с ръчичка, а ноктите й като жила на скорпиони, с отрова която не убива, а довежда до омая и сексуална възбуда. Понякога като се любехме косите й се превръщаха в криле и ме издигаше високо, над света, над добро и зло, над паметта и реалността. После имах чувството, че падам и се губя. Често обаче ми се налагаше да погледна скришно брачното свидетелство, за да си спомня как се казва.

Ако й изневеря няма да е защото ми е притрябвало, а защото съм се припознал. Животът е един. Обичам да пътувам и да общувам. Да променям нагласи, да развързвам езици. Хората пишат романи, аз чета хората като романи. Тълкувам ги, редактирам ги, понякога се подписвам върху страниците, добавям задрасквам редове. Правя ги четивни и интересни. Обичам да пия и да се веселя, всички музикални жанрове, всякакви диалекти и мирогледи. Всякакви цели и смехории. Стремежи, фантазии, тинтири-минтири и абсурди. Мога да говоря за бронтозаври, вегетарианска супа, ацетизал и афиши, благородство и история на съветските космонавтика, за бизнес и ушни миди, за спорт и психо-енергията в пирамидите. Пея и „Аве Мария” и „Марсилезата” и ой-ла-ри-пи. Радвам се на живота, пия го с пълни шепи. Имам ли за две бири, ще черпя една ближния си, а после обикновено той ме черпи четири. Радостна е душата ми, чисто е сърцето ми. Веселба са дните ми, а жена ми покрива лицето си в перде. Допряла е чело в прозореца. Гледа навън. Вижда ли нещо? Дреме ли? Що за знак е, що за поза? Не разбирам и не разбирам.

Ще се разведа с нея. Казвам си го, повтарям си го. Записвам си в бележника за да не забравя. Вечерта от някъде са пристигнали: „Доверениците на дълбоката светлина” това са петте члена на секта с напълно неясна ми идеология. Симпатяги са. Изгонили ги от сградата на старото химическо чистене и нямало къде да се съберат и да умножат енергията си. Черпя ги с преварена вода както желаят, слушам ги, споря с тях. Те ме благославят, аз вътрешно си умирам от смях. Не се сещам да разгърна бележника където с големи букви съм написал, че днес трябва да обявя пред жена си, развод. Нещо ме гризе и глозга, но колкото и да се мъча не мога да си спомня. Тъкмо смешниците си тръгват и на вратата застават три мутри. Живи изроди са си, но мен ме обичат. Имали за нещо да ме почерпят, вече съм забравил за какво. Вадят уиски и простотии и ги тропат по масата. Разяснявам им юридически казуси, те ме гледат, кимат и отпущат души. Аз съм им нещо като съветник, изповедник и психоаналитик на едно. Знаят, че съм приказлив човек, точно за това ми имат доверие. Такива като мен не казват нищо важно. И кажат ли го и без друго никой не би им гласувал доверие. С чашките, нараства и близостта ни. Прегръщаме се. Пеем. Стреляме от терасата и се готвим да правим преврат. По малките часове са тръгнали. Опомням се, че държа пистолет, който определено не е мой. Полазват ме тръпки. Ужасяващо отрезнявам. Мисля си, че искат да ме натопят и с това чудо е убивано. След минути обаче се звъни на вратата и пистолета сърдито е грабнат от ръката ми. По някое време разбирам, че не спя, а говоря по телефона с приятелка от юношеските ми години. Тъжи, плаче, не й харесва живота, но съм й казал нещо весело и тя се смее много сладко. Кога е започнал разговора, ми се губи.

След два часа съм свеж като кукуряк. В устата ми вони на недоизгорели вещици.

Колата нещо не пали. Виждам жена си подпряла лице в стъклото. Все тъй забулена с перде.

Спомних си, че трябваше да се разведем.

Запалих и закъснях с цели две минути за работа. Телефонът вече звънеше. Дано не изпускам клиент…

Слава Богу. Точно навреме.

До вечерта имах седем успешни сделки. Правил съм и по повече, но само два пъти.

Смятах да почина, но Фюрера ме чакаше у дома. Топ-полицаи с космически пълномощия. Амбициозен, според познати и непознати – зъл. Моите впечатления бяха съвсем различни. Колекционираше марки, а заедно ходехме на лов.

Полюбопитства за гостите ми от снощи и за среднощните ни огнестрелни изстъпления. Тъй като обаче не можа да изкопчи нищо се заговорихме за кучета и почти се напихме. Закарах го до дома му, защото пиян не шофирал. Той от своя страна се обади на патрула и ми взеха книжката за шофиране в нетрезво състояние. Мил човек, не му се разсърдих изобщо. Въздъхнах съжалявайки го. Професионални изкривявания. Нищо лично. Тръгнах си пеша, заговорих се с две приятелки проститутки. Не се възползвам от услугите им. Дадох им пари ей така. Защото имам ден. Защото водката се пие на малки глътки, а живота на големи. Наруших принципа си и обърнах една водка на екс. На крак, да си спомня славните години. Когато бях още по-млад и още по-неразумен.

Когато се прибрах у дома, не я намерих.

Стори ми се, че е оставила лицето си. Но, не то се беше отпечатало в пердето.

Мястото се беше втвърдило, от сълзите или дългите часове. И едва така виждах колко е красива.

Зад прозрачните й черти беше останалото. Съсредоточах ли се върху тях, то чезнеше. Исках ли да го видя, чезнеха те.

А ми бяха толкова скъпи.

И никой, никой не можеше да ме разбере, сега.

И не исках, не исках да виждам никого.

И нищо!

магически реализъм