-Ще те скрия в сърцето си-кискаше се като умопобъркана.
Мъжът и отключваше вратата. И ме очакваше мъчителна смърт. Изобщо не ми беше забавно, а тя не можеше да си вземе дъх и чак порцелановите чаши звъняха от кикотенето й.
-Ама и ти си ми един герой. Той не е чак толкова страшен човек. Не обръщай внимание на това което пише в пресата. Нищо не е доказано в съда. Свидетелите не се явяват, не че се боят от него, а защото ги е страх да не бъдат уличени в лъжа. Той изобщо не е арогантен престъпник, а един голям чувствителен мечок и много ме обича.
Не ми харесваше чувството й за хумор.
-Не се безпокой плашльо, мой. Ще те скрия в сърцето си.
И щом вратата се отвори тя го направи. Скри ме в сърцето си. Не знам по какъв начин, но се озовах вътре. Свито беше, тясно, тъмно и много душно. И тук се смееше, но различно, много различно.
-Ама и ти си ми един герой. Нищо, сега не е опасно за теб. Да си призная, не съм съвсем убедена, че е един голям чувствителен мечок. Ти обаче сега си в безопасност. В пълна безопасност. Тук няма да те открие. Той не знае за това място. Както и ти не знаеше, нали. Признай си…-засмя се горчиво.
Много, много тясно ми беше тук. Разправят, че в сърцето на една жена има място за цял свят, но се оказа тясно и за един малък по размери мъж.
-Какво да не би да скучаеш. Преди малко не ти беше скучно. От години нищо не е влизало тук. Все така тясно е, все така свито е. Сигурно не можеш да изправиш глава и ти се струва задушно. Е, отвори прозорец. Потърси го. Имам много прозорци, но всички съм затворила. Може да е така и по-добре за теб, така никой не може да те види.
-А ако много ти е тясната килия, да те извадя? Какво ще кажеш?-изсмя се сардонично. –
Може да си поговорите с него като мъже. Да те извадя ли от сърцето навън? Кажи? Или свикни с теснотата. Или направи тъй, че отново сърцето ми да стане голямо. Само се излъжи, че е голямо и току виж станало. Е, пия и транквилизатори вземам. И психоаналитик, и фитнес, и масажистка, и маникюристка, и пластичен хирург и екстрасенска посещавам. Отдавна не съм прочела книга, защото не мога да се съсредоточа. Филмите ме дразнят. И музиката ме дразни. Не мога да търпя и приятелите му. И спотаеният му гняв. Различавам го колкото и умело да го крие. Той е като взривен механизъм. Самоходен взривен механизъм който не би трябвало да избухне, но е възможно. Твърде възможно е. Знаеш ли какво е страх? Не този който ти изпита за няколко минути. Не този, мили мой. Не. Дългият страх е различен. От него не се вдига адреналина, а пада духа. Не води до лудост, а до затъпяване. Не боли от него, напротив това е обезболяващ страх. Започва да те боли все по-малко, по-малко и по-малко. Чезне всякаква чувствителност. Свива се пространството. Става мъничко, толкова мъничко колкото ти е необходимо. Много ли ми трябва, как мислиш? А на теб защо ти трябваше? Не, не искам да те съдя. Ти беше забавен мил сополанко. Млад, интелигентен, изпълнен с амбиция, одухотворен. Красавец. Оказа се и изключително потентен, но всичко това изчезна при едно потропване на вратата. И ето, че стана толкова мъничък, че дори в моето свито сърце успях да те скрия…Защо ти трябваше да се погубваш с мен? Кажи ми…Не, можеш. Мълчиш. Е, ще замълча и аз.
Стягаше ме. Не можех да мръдна. Задушавах се в сърцето й и така продължи седмици, докато накрая открих свои пространства в нейното сърце, за които дори тя не подозираше. Все още беше мрачно и неуютно. Необитаемо и сурово. Мъгла се стелеше, а аз витаех като дух. Губих се понякога и паметта ми чезнеше. Опомнях се отново и се скитах. Продължи вечности докато изляза на сумрачната улица. Беше мокра от валелия допреди малко дъжд. Видях за пръв път живо същество. Приведено джудже стоеше до една локва и се опитваше да хване риба. Приближих се и видях, че в локвата плуват само отражения. Опитах се да му кажа, че чака напразно, но то не ме разбра. Отминах го и продължих докато стигнах до мраморно стълбище, а под него се ширеше овален площад с накацали гълъби. Перата им от високо напомняха прошарени коси. Заслизах, а с всяко стъпало надолу площадът губеше цвят, избледняваше, докато накрая се разсея като дим.
Мраморното стълбище зад гърба ми го нямаше.
На негово място стоеше входа на блока в който живееше любовницата ми. Изглеждаше такъв какъвто е бил винаги. Но не можеше да е. Не можеше да е същият, защото вече бях в сърцето й.
Тръгнах си към дома. Вървях пеш и улиците не откриваха нищо различно, ни нещо познато липсваше. Просто бяха тъмни и влажни, но същите, същите каквито ги познавах. И домът ми не ме изненада, нито пък живота ми по-нататък. Продължи да е този с който бях свикнал. Бавно се развиваше и изменяше. Без резки обрати и тласъци. Тя не се оказа единствена в своето сърце. Имаше много сестрички, двойници, клонинги. Напомнящи за нея по-различни жени. Някои по-красиви, други по-луди и от нея, по-потайни, по-естествени, по-разрушени и затворени от нея, по-очарователни и не чак толкова очарователни. Имаше такива с които живеех седмица, други с които живеех по две. Все имах чувството, че тя е край нас, че ни наблюдава. Понякога се смущавах, по-често ме възбуждаше. Рядко истински злорадствах. В сърцето на друга не можах да вляза. И как ще вляза, като това не беше истинският свят, а света в нейното сърце и живеех сред сенките на действителността и самият аз бях сянка на действителността. Трябва да си призная, че в тази реалност не липсваше нищо. Имаше и книги и пътешествия, имаше и уиски и надпревари с коли и катастрофи, имаше и смях и други ревниви съпрузи, имаше и любов и страдания, изложби и счупени кости, фалити, депресии, изправяне на крака и много албуми изпълнени със снимките ми. Имаше и деца които носеха моята фамилия и две жени които получаваха от мен издръжката им. Все още имаше много, много веселба и още много време за веселба.
По едно нещо този свят се различаваше от действителният.
Тук вече нямаше щастие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар