пятница, 8 июня 2012 г.

Подобно чудото на Кана Галилейска



„Иисус им казва: напълнете делвите с вода. И напълниха ги догоре. Тогава им казва: налейте сега и занесете на старият сват. И занесоха. А когато старият сват кусна от водата, що се бе превърнала на вино…”

Йоана/2: 7-9/

Караше я да спи с друг и онзи другият я измъчваше, и отвращаваше.
Като се напиеше беше друг.
Много хора губят себе си, почти всички не приличат на себе си, но той истински се видоизменяше. Сигурна беше, че и отпечатъците на пръстите му са различни. Косата му ставаше по-дълга и черна. Очите му пламваха. Не, не беше замътен от пиенето поглед. Не. Бяха очи на трезв човек, поглед проникващ дълбоко, късащ плътта, иронизиращ, съзнаващ превъзходството си. Поглед на жестоко
висше същество който си имаше играчка в ръцете. Като котка замаяната мишка в лапите си. Не бърза да я убива, дава и време да се съвземе, да се опита да изпълзи и отново я удря с лапата си. Достатъчно силно да я зашемети, но не толкова силно, че да я убие. Същество което знае повече. Което има неразбираема за човек своя жестока логика.
И смехът му ставаше друг. Като кряскане на хищни птици. Далечни, но зли.
Ръцете му обаче бяха по-нежни. Но така нежни, че я гнусяха. Приятното усещане на докосването им будеше и в нея непозната. Такава каквато не искаше да е. Която пъдеше от себе си. С която се бореше. Искаше й се да го убие. Веднъж приготви кухненският нож. Точи го два часа. Скри го под леглото си. Хиляда пъти във въображението си го направи. Заби го в гърдите му. И в шията му го заби. Струйки кръв я пръскаха, стичаха се по гърдите и по корема й. Той я гледаше глупаво, а тя се кискаше. Не можеше, не можеше да го стори. Дори да можеше, пак нямаше да го стори. Не желаеше смъртта му истински. Сама не знаеше какво желае. От него, от себе си. Има ли какво още? Не е ли пропиляно всичко. Изпито, повърнато, съсипало…
Отрезнее ли той пак ще бъде същият. Отнесен. Беззащитен. Пълен неудачник. Каквито способности има, изгуби ги с времето. Работеше като санитар, но и оттам скоро щяха да го изхвърлят. Гледаше гълъби, но ги изяде. А към нея се отнасяше както към гълъбите си по-рано. Бъркаше дните. Не си завързваше даже обувките добре. Никога единият край на ризата му не беше прибран в панталона. Единият крачол винаги изглеждаше по-дълъг от другият. Пиеше цяла шепа хапчета. Гледаше като напъдено кученце. Нещо й ставаше, целуваше го и даже го утешаваше.
„Нямам достатъчно страст да го убия. Не съм обаче и толкова безстрастна да го напусна.”
Гледаше от прозореца как фигурата му става по малка. Чезне като дух сред останалите на спирката.
На няколко пъти точно в тези часове приготвяше багажа. Сядаше за малко. Опитваше се да си спомни нещо и забравяше какво. После забравяше и защо е подготвила багажа си.
Не я биеше. Погубваше я. Някакъв хлад я обгръщаше, нещо грубо и демонично запълзяваше под кожата й и преди да я прегърне, душевно я беше умъртвил. Чувстваше се като гумена кукла в ръцете му. Имаше случаи когато това й доставяше удоволствие, а после се мразеше.
И когато видеше как рейса потегля и се почувстваше сама се молеше. Молеше се през сълзи да й се размине тази нощ, да не идва другият. Да си бъде той. Нейното глупаво момче. Нещо да стане. Пожар или космически катаклизъм. Да го оберат и набият и да не му е до пиене. Да се влюби в друга и да спре, заради нея да се налива. Само да не пие. Само да не пие.
Толкова бяха говорили. Толкова се беше измъчвала. Безсмислено беше.
Чудо можеше да и помогне.
Да се превърне виното във вода. Щом чудото може да направи от водата вино, защо да не може и обратното.
Само веднъж. За да остане поне за вечер със своят истински, а не ужасяващият му двойник.
Навършваха се три години от брака им. И в тази сутрин го изпрати като много от гореописаните. Почти по нищо не се различаваше от останалите. Той дори не прояви признак, че си е спомнил за празника.
-Да може поне днес, поне днес виното да се превърне във вода. Поне днес. Да е по-различен деня. Малко по-различен. Не искам другият. Не го искам. Искам си моя. Моя. -разрида се.
Дълго след това стоя пред огледалото за да заличи и последните следи от плача.
-Ще съм усмихната. Щастлива ще изглеждам и толкова. И най-хубавото вино ще ме взема. Най-хубавото с което да ме измъчва!
Дълго избира бутилките. Гарантираха й отлично качество. Кимаше и се правеше, че разбира.
„Дано поне той разбере.”
И той разбра. Очите му се насълзиха като видяха етикетите.
-За годишнината ли е?-попита, а гласа му трепереше.
-Спомни си, значи.
Не отговори нищо.
-Това е от парите за коженото яке, нали?
-Има ли значение.-усмихна му се и подаде бутилката да я отвори.
И тогава чудото се случи.
Тресеше се целият. Очакваше да избухне, но той се овладя.
-Знаеш ли? Ти не пиеш. Имам един приятел. Връщал ми е и друг път стока. Ще върна тези бутилки. Утре ще стане, обаче.
Не вярваше на ушите си. Той да откаже пиене. Увери се, че чудото се е случило. Попита го с какво ще празнуват. Каза й, че и водата е вино, когато има любов.
Стана й топло, много приятно. Все едно бяха пили.
Гушна се в него. Прегърна я топло. Говориха дълго. Това беше истинският. Онзи който някога й беше харесвал.
Свещите догаряха когато заспа в прегръдките му.
На сутринта видя как фигурата му чезне сред останалите на спирката. Подготви си багажа.
И този път си отиде.



магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email