Какавидата

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

-Аз съм Какавида, а ти си женен. Не бива. Не кокетнича или кокетнича, не знам. Объркваш ме…
Дишаше тежко. Опитваше се да отстъпи и сигурен съм, не беше будна, а сънуваше това което се случваше действително между нас. Неизбежно изглеждаше. Не можеше да се предотврати. Да не мисли, че на мен ми е леко.

През по-голямата част от деня сме заедно. Служебните ангажименти ни срещат, а и тя се оказа точно същата Какавида с която известно време си чатихме. Скука ли ме мъчеше, тя ли ме омагьосваше, но се задържах в кибер-пространството все по-дълго и по-дълго. Спрях дори да се бръсна, забравих да се оглеждам, имах странното усещане, че току що се запознавам със себе си, а тя – непознатата ми е посредника между това което мисля и това което съм. Не съзнаваше, че го прави, причиняваше го неволно. В действителност, боях се да я видя, за да не ме разочарова и в същото време знаех, че както и да изглежда и която да е не може да ме разочарова. Говореше накъсано, преминаваше от една тема към друга, много рязко. Без видима връзка. Почти шизофренично, но имаше някаква логика която не можех да осъзная. Мислих си, че не съм много откровен и й разказвам неща за себе си които не са съвсем верни, но постепенно се уверих, че те са по-истински и в действителност и досега със себе си не съм бил откровен. Претопявах се, губих връзка между реалност и измислица.
„Човек е своите самоограниченията си, но всеки е повече от човека си. Аз, например съм своята осакатеност. Тя ми е крилата?”
Нещо й се беше случило. Разказваше, че няма минало. Родила се е на тридесет и е Какавида.
„Не мога да прегърна желанията си. Те са шир и лудост. Някой ден ще ми се пръсне сърцето от желания.”
Като гръм от ясно небе ми подейства, че работим заедно. А после се налагаше и често да пътуваме. Правихме топографски измервания и често оставахме само двамата, с непознатото, далечното от дома, другият живот в който можехме да си позволим да сме различни. Нищо не ни възпираше. Тя нямаше минало, но и аз забравях своето. Често по селата ни мислеха за съпрузи. Смеехме се, а не ни беше смешно когато кажеха: „жена ти” или „мъжа ти”. Понякога задаваха и недискретни въпроси: „Женени ли сте или още не…”
„Много неща ти наговорих. Моля те, да ги забравиш. Не съм предполагала, толкова е малка вероятността да се окажем един екип.”
Какво толкова ми беше казала. Само, че е Какавида. Че обича ласките. Че толкова ги обича, че и е вредно. Губила зрение, губила разум, превръщала се във витаене на аромати. Обичала да стои до прозореца загърната само в прозрачното перде. Не четяла, защото имала чувството, че някога е стояла зад рамото на автора, който и да е бил той и всичко било вече прочетено. Четяла по очите и живота. Нямала семейство. Сменяла много често местожителства. Винаги е била на тридесет.
Нищо съществено. Само поезия. Красиво, изящно, лунатично. Звучеше като мелодия. От какво толкова се смущаваше. От това, че се загръщала в прозрачното перде…
Само като си го представях пламвах.
Минах на няколко пъти пред прозореца и като разбрах коя е и къде живее. Сигурно ме е гледала и си е умирала от смях.
„Исках да те видя.”-казах й веднъж.
Зяпна, леко се изчерви, после се засмя.
„Така ли? Щях да застана.”-щипна ме по бузката.
След малко ме погледна виновно.
„Забрави. Ей, моля те. Забрави. Не знаех, че ще те срещна. Толкова невероятно е.”
„Сигурно има промисъл.”
„О, я стига! Ти обичаш семейството си.”
Права беше. Обичах живота си, но тя се явяваше като видението. Свръхестественото което възбужда въображението. Провокира усещането за реалност. Проектира алтернативите. Разтърсва основите. Избива стените. Разхвърля. Блъска стъклата. Когато се приближихме един до друг, виждах кожата ми настръхваше, виждаше се как и нейната настръхва. Усмивката й замръзваше. Ставаше многозначителна. Дърпаше се и не можеше да стаи диханието което се изплъзваше от устните й. А вече знаеше много за мен, твърде много. За всичките жени които съм имал преди съпругата си и за онази която имах за кратко и след това. Познаваше ме и имах чувството, че се забавлява. Привличаше ме съзнателно, за да може след това да ме отблъсне.
И продължи месеци. Мъчителни. Възбудени. Месеци с вдигнат адриналин и опасни завои. Върховно напрежение. Приятни по-скоро, но препълнени с мисли които ме плашиха.
Този път се случи така, че старицата която ни отстъпи стая от къщата си за пренощуване, изобщо не ни попита какви са отношенията ни. Закъсняхме много, а и времето се разваляше. На повече от тридесет километра беше града, а не беше сигурно дали ще се намери хотел. Хвърчаха снежинки. Видимо се смрачаваше, вятъра изостряше, а колата не беше много читава.
Пихме най-хубавото вино което съм опитвал. Навън вече виеше виелица. Токът спря и се виждахме само на светлината на бумтящата старинна печка.
Нямахме вече какво да си говорим. Всичко си бяхме казали. Прегърнах я. А тя дори не ме отблъсна. Само рече:
-Аз съм Какавида, а ти си женен. Не бива. Не кокетнича или кокетнича, не знам. Объркваш ме…
-Снегът променя всичко!
-Не ме разбираш, не. Аз не съм това което изглеждам. А искам да остана това което изглеждам. Няма да успея, ако…
-Мислиш, че те мамя.
-Не. Мисля, че мамиш себе си, а аз не искам да ти го причинявам. Утре като се върнеш при нея, ще съжаляваш.
-Не говори…
-Аз съм Какавида…
-Не говори…
И бавно я повлякох. Изрече нещо на непознат език, а после думите й привършиха. Преминаха във възклицание. И се случи което и двамата очаквахме толкова дълго. Но после то премина в друго. Тялото й започна да се изменя. Стана така бързо, че нямах време дори да се озадача. Разтвори се. Превърна се във влажна мантия, а от нея се разпръснаха цветни светлини. Видях нещо…
Няма думи с които може да се пресъздаде. Беше отвор в пространството и пропаст, калейдоскоп и криле, много криле и нещо което мога да нарека макар и не много точно: „тяло на мисълта”.
И с него тя ме прегърна.
Чух от далече гласа й.
-Нали те предупреждавах. Това е пеперудата…
Някои губят съзнание при вида на нещо ужасно, аз изгубих съзнание при вида на нещо неописуемо красиво.
На другата сутрин, тя нищо не помнеше. Личеше си, че не се преструва. Според спомените й, заспала бързо. Виното й дошло тежко. Попита ме на няколко пъти какво ми е.
Запалих колата. Тя ме предупреждаваше..
„Аз съм Какавида. А ти се женен. Когато се върнеш при нея ще съжаляваш…Аз не съм това което изглеждам. А искам да съм това което изглеждам…”
Предупреждаваше ме.
„…ще съжаляваш…”
-Какво ти е? Да не те боли глава?
Превърна се в пеперуда и ми показа що за червей съм.

магически реализъм

еротична фантастика