вторник, 5 июня 2012 г.

Престани!


Наричаше го човека – коте.
Мелодията му приличаше на жално мяучене.
Не беше сигурна, че можеше да говори и изглеждаше голям колкото юмрук. Такава илюзия създаваше сгърбената му фигура и падналите рамене.
Понякога обикаляше улицата. Не искаше да го вижда, но разкъсващата мелодия я настигаше. Знаеше, че си въобразява. Не можеше да я чуе от близо двеста метра, по оживена улица и заведение с мощни тонколони пред блока.

Хармониката му можеше да се чуе на няколко крачки при цялата тази шумотевица.
„Да. Въобразявам си.”-щракаше с пръсти като че ли да изгони дух, а после тръгваше там където се намираше Човека-коте. Минаваше покрай него и хвърляше някоя монета в поставената обувка пред него.
Струваше й се познат. Опитваше се да си спомни откъде, но напразно се измъчваше. Помнеше всичките си съученици, колеги и дори случайните лица които беше срещала в купета и кафенета, в редакции и учреждения, в автобуси и магазини и навсякъде другаде където се срещат лица които не оставят следи в паметта, помнеше достатъчно добре за да се досети, ако някъде някога го е срещала.
След дълга игра и ровичкане в спомените се увери напълно, че никога преди не го е виждала и все пак й изглеждаше познат.
„Да съм го сънувала е по-възможно. Не, че вярвам в пророчески сънища и че ако ги има ще се яви в тях един нещастник с хармоника, но е единствено по-приемливо обяснение.”
На няколко пъти се опита да го подмине, но се връщаше.
Мелодията я караше да се спре. Да пожелае да я послуша.
„Не, него. Мелодията ми е позната. Вероятно импровизира нещо много популярно, но го прави така, че…разкъсва сърцето.”
Имаше чувството, че рисува със звуци по съзнанието й. Многомерна картина с ширнала се камениста пустош, тежки облаци и пулсиращи подобни кръвоносни съдове светкавици. Съзираха се в периферията на зрението прозрачни напомнящи фигури вихрени образования. Имаше и нещо зад гърба на зрителното. Нещо като зеници, нещо като пропаст, като страдания и път. За миг изникваха цветя и се разтопяваха, а на призрачен хълм пушеше изгоряло стебло. Не се виждаше само котето което някъде сред апокалиптичната картина плачеше.
„Това ще е, не него, а мелодията познавам, но той превръща един явно сантиментален рефрен в истински саундрак на филм на ужаса. Добър импровизатор е, но ме побиват тръпки от това което е в него. Демон. Този, ако има власт ще бъде по-страшен от Нерон. Превръща болката в злоба…Да, за него е добре така. Да стиска зъби вместо да плаче. Да, ръмжи вместо да хленчи. Да се усмихва иронично когато иска да целуне. И да мрази, мрази, мрази…И самолетите и пасажерите им, и детските колички и пънкарските гребени, и онзи там…дето е спрял непозволено, говори като идиот и тресе шкебмето си, мрази. Всичко мрази. И мен и себе си, дори. Така и трябва. Така може да се понесе дори подобен живот. Но знаеш ли, маестро. С омраза не се свири. Искаш да ръмжиш и крещиш, а излиза хленч. Не това е целта на изкуството ти, нали? И приличаш на болно котенце.
В някои дни наистина я разстройваше. Рефренът й се натрапваше. Изпълваше съзнанието й. Картината която виждаше ставаше все по-мрачна. Светкавиците заслепяваха, видимото изчезваше и се превръщаше в тежест. Изпълваше дробовете, мачкаше ги. Не можеше да си поеме дъх. Мракът преминаваше в сивота, ужаса в чувство за самотност, натрапчивостта на мелодията в усещане за безизходица. Диаболичният пейзаж беше изчезнал и по - свойствена за мелодията изглеждаше реалността. С телефонът който се боеше да иззвъни и беше разочарована, че не звъни. Със стълбището, повреденият асансьор, входната врата която се заключва и пияният тийнейджър от съседната кооперация. С пощенската кутия с рекламни диплянки и миризмата на борова гора и кецове в таксито. Всичко познато й се струваше като образа на мелодията и ако тя престанеше, той щеше да изчезне. Засмиваше се, изпитваше невероятно усещане. Страховито, но все пак прекрасно. Изчезваше чувството за равновесие, комплекса за обреченост, сигурността в настоящето. Пристъпяше сякаш по въжен мост, над пропаст и тръпнеше. Рационалното изглеждаше тънко като паяжина. Всеки момент можеше да се пръсне и зад нея да се разкрие нещо напълно непознато.
Засмиваше се и нелепите мисли изчезваха. Пускаше си силно друга музика и се опитваше да се съсредоточи, но в такива дни не успяваше.
„Просто съм много уморена, а мръсното коте изобщо не ми е виновно.”
И пак минаваше на следващият ден покрай него и хвърляше някоя дребна монета.
-Това е за реалността!-засмиваше се, а той естествено се чудеше за какво иде реч-Нямаше без теб да го има този свят. Той си е точно по нотите ти. Толкова му трябва на твореца да създаде реалността, повече е за тези които я опошляват.
Усмихваше се горчиво и отминаваше.
Доста я учудваше факта, че никой друг не се спираше покрай него. Отминаваха го, все едно изобщо не съществуваше. Като че ли го виждаше и чуваше само тя. Веднъж истински се разтърси когато се спря, а приятелката й която вървеше с нея, продължи напред.
-Не го ли видя?-попита я тя по-късно.
Жената се озадачи. Помисли си и после се усмихна неуверено.
-Май се спря край някой…Да, да видях го…Не запомних само как изглежда.
-Той беше одърпан като просяк…
-Да, да…Точно така…
-И свиреше.
-Мисля, че да. Мисля, че свиреше. Точно така. Свиреше.
Не пожела да разпитва повече. Боеше се. Ако е полудяла не искаше да го научава. Защо и трябваше изобщо да разпитва. Човекът – коте беше тъй жалък, тъй невидим, а с такива като него е тъпкано. А и навяват неприятни мисли. Нормалните свикнаха да не ги забелязват. Няма да облекчиш болката на другият като страдаш и ти. По-лошо ще сториш, по-добро не. И тя не трябваше да го забелязва, но свикна с мелодията.
И ден след ден минаваше покрай него, а тъгата в нотите се наслагваше ли наслагваше. Понякога се превръщаше в живо същество със зверски вид, но кротко сърце което стоеше като Цербер на прага й. Друг път сънуваше разплакано дете с прошарени коси или горите в които се беше изгубило бяха прошарени. Често стълбището до апартамента й ставаше няколко пъти по-голямо. Книгите на рафта й приличаха на уморени старици седнали на клюка. Колите които я задминаваха имаха характер на хора и то не характера на тези които ги управляват, а на други съвсем непознати личности със своя собствен нрав. Смееха се ехидно, подмятаха нещо което не чуваше добре, но и не искаше да чуе. Отскоро забеляза, че прозорците са прозиращи картини.
„Може би, светове в които времето тече толкова бавно, че ни приличат на фотографски изображения стоят между нас и действителността когато я гледаме през стъклата си.”
Побърза да си го запише, но докато намери бележника си, забеляза че стените са се изприщили. Изглежда са се простудили при тези резки температурни амплитуди.
„Разумът ми се е изприщил…”-опита се да се засмее, а рефренът пак се повтаряше натрапчиво в съзнанието й.
„А ако наистина тази реалност не е нищо повече от образ на мелодията! Въображаема картина която предизвикват звуците! И изчезне…щом мелодията спре!”
Настръхна. Ужаси се. След туй почувства екзалтация.
Вечерта харчеше по-смело. На сутринта не й тежеше всичко което от години адски я отегчаваше. Струваше й се забавление. Можеше всеки момент да престане да го има. И опашките, и острите миризми, и шума и захаросаните усмивки.
Всичко можеше да се окаже мигновена мечта на осъден на смърт затворник или изгубен сред ледени глетчери пътешественик, болно неспособно да се изправи от количката си момиче или стегнат с каиши към леглото психично болен.
„Ако изчезне…Може да се окаже, че реалността ми е мечта по-трудно осъществима и от най-смелите мечти които съм имала…Ако е илюзия, какво ще се окаже зад нея…Искам си я…Този глупак ме накара да се боя…И защо никой друг не го забелязва? И що за музика свири…”
Трепереше.
„Откачила съм. Какво ми става!”
Вечерта пи повече, а на сутринта я боля глава.
Следобед мина покрай него и му рече това което беше решила:
-Престани!
Той се усмихна виновно. Изправи се и си тръгна.
Тя изпусна въздух ядосано и продължи към дома си.
-Ето, видя ли! Всичко си остана същото…
Засмя се.
-Не. Няма да пия. Категорично, не.
Като се прибра си пусна тиха музика. Подбрани от нейна приятелка класически пиеси. Усмихна се и се унесе. Но не можа да заспи. Въртя се почти до сутринта. Често се стряскаше полазена от ледени мисли.
-Добре. Ще му се извиня…Все пак той…Той ми показа колко обичам живота си…
Преди зазоряване й се присъни, че е другаде. Стресна се.
Всичко си беше на мястото. Пастата за зъби само дето беше свършила. И се помъчи докато изцеди достатъчно да освежи дъха си.
Излезе усмихната, но тогава мелодията…Зазвуча по листата на дърветата, от тонколоните на двете близки заведения, изпод гумите на колите, от двигателите им, от пляскащите криле на изплашените гълъби, от стичащият по водосточните тръби разтопен сняг, от ръмженето и тропането на боклукчийският камион, от хлопането на касетите бира които разтоварваха в денонощният магазин, от пляскането на подметки на пробягващи деца, от пъшкането на спиращият в този момент на близката спирка автобус…

любовна и еротична психо - драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email