Ексхибиционизъм

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Когато никой не ме вижда, чезна. Няма ме. Не съм уверена, че съществувам. Мисля си, но то е друго. Как да го обясня? Губи се думата, както се губя сама. Потъвам в неприсъствено. Там няма яснота и равновесие няма. Погълнат си без да има къде да паднеш. Губиш се макар да си еднакво далеч. Там е самотно. Толкова самотно, че дори не буди поетично вдъхновение. Толкова тъмно, че не може да се нарече слепота. Не стъпваш, а не летиш. Жал ми е за ръцете, за острият ми лакът

който предизвиква пръстите, за рамото което привлича устните, за гърдите ми, ми малки и остри, които будят умопомрачение. И трябва пак да ме видят, за да се появя. За да ме има. Тогава съзнанието ми се лее по-собствените ми форми, топло като струи вода, къпя се в себе си, в своята радост, че ме има, че съм харесвана, че будя смут и скришни похотливи усмивки, че ме зазяпват дори жените, че децата ме сочат с пръст, а родителите им отместват погледите им. Запотяват се очила, крадливи зеници надничат през периферията на зрението. Някой се изсмива. Мъчи се смеха да звучи вулгарен, а е изпълнен със смут. Момиче навежда глава. Появява се полицейска кола. Нямам сили да се скрия и как да се скрия като ще изчезна, като ме има единствено като съм видяна. Треса се от ужас, че всичко ще приключи, но полицаите пробягват покрай мен и продължават по алеята. Виждам в края й бягащото момче. Сигурно е наркоман или е дръпнало някоя чанта. Толкова съм щастлива, че не мога дори да въздъхна от облекчение. Бера погледите като рози. Бера ги с колене и с бедра, с пръстите на краката си. С мишниците и лактите ги бера. Вечерта е лятна, опиум е въздуха не е кислород. Те виждат мен, а аз виждам ангели с размер на пеперуди. Прозрачни пърхащи, задъхани. Влизат в ноздри и в уши. Гонят се из кръвоносните системи на разпущащите из парка. Късат грижите им. Събират ги и правят от тях сироп за зимата. Това пият там на небето. Обрани човешки грижи. И лишените от тях, дори не съзнават колко са щастливи в тези часове, а аз го чувствам в погледите им. В погледите които ме галят, благодарение които ме има. Погледите които са скандализирани от поведението ми или възхитени от формите ми. Плъзгат се по гръбначният ми стълб, той тръпне. Надолу се плъзгат по мрачните хребети. По сумрачното ждрело към тайната ми се плъзгат, по хълбоците ми се плъзгат. Има ме! Има ме в стотици очи в този натоварен час. Стъписват се, дръпват се неволно от мен и пак се връщат…
-Няма ли кой да я махне тази!-чувам глас на жена която често я боли главата - Ама, че нрави! Пфу!
И тя иска да се съблече като мен. Чувствам го. И бих и го казала:
„Да потичаме голи! Да се увериш, че те има! Мислиш си, че те няма, нали? Затова дереш очите на хората в службата, пресоляваш супата на мъжа си, ако имаш такъв. За това се блъскаш с лакти и гониш успехи. И защитаваш политически тарикати и каузи които не си заслужават, но благодарение на тях се чувстваш действителна. Струва ти се, че те няма…Съблечи се и очите ще те направят отново реална…”
Нямаше да ме разбере обаче.
-Страхотно гадже!-тийнейджърски глас, ставаше въпрос за мен.
-Аз пък имам по-хубави цици!-момичето май беше прекалило с бирата.
-Че извади, ги де…
-Що пък да не…
-Престанете и двамата, ще ни приберат…Хайде, оставете е тази страда от ексхибиционизъм. Ама дупе и половина…
Децата почти ме докосваха. Бяха толкова близо до мен. Чувствах диханията им, премирах в погледите им. И ме беше интересно дали момичето има наистина по-хубави гърди от моите. Не съм сигурна дали беше действителна под блузката. Не съм сигурна изобщо дали има плът под всичките дрехи около мен.
Има ли природа която може да бъде скрита?
А дрехите все пак крият. Етикети и марки изместват уникалното.
Нима това е природа? Нима още я има. Истински ли сте? Има ли ви?
Познавах едно странно, много странно момиче. То рисуваше и дълбаеше скали. Беше самоуко. Малко мълчаливо. Какво говоря, много мълчаливо. И подобно на мен, не винаги присъстваше в реалността. И тъй като бяхме много, много близки преди тя напълно да изчезне, тя ми сподели всичко. Ходеше известно време на курсове по скулптура. Нямаше много какво да научи. Няколко технически похвата. Останалото й го беше дала природата. Както й беше дала гърдите и устните. Плоският корем и футуристичните хълбоци. Приличаше на мен, умопомрачителна и умопомрачена. Казвах й. Подсказвах й какво трябва да стори, а тя не ме разбираше…
Наобиколиха ме много хора. Вдигна се голяма паника. Дори и тези които не ми обръщаха внимание се зазяпаха за да видят какво става. Имаше много усмивки иронични, цинични, весели, тъжни, тъговно весели, парад от усмивки, паноктикум на усмивки. Всевъзможни гримаси. Любопитни погледи, отегчени погледи, объркани погледи. Не гледаха точно мен, а реакцията която предизвиках и в този момент ми идеше да потъна в земята от срам, защото това което ставаше около мен, наистина беше странно. Лицето, което се представи като служебно и започна да дава заповеди на свои подчинени относно мен, беше хванато за реверите от някакъв едър груб и доста пиян бивш спортист. Краката му бяха отлепени от земята, лицето му – мораво, от устата му хвърчаха слюнки:
-Това е хулиганство! Веднага ме пусни!
-Какво бе, рожбо!-ръмжеше пияният атлет зад гърба на който се появиха тутакси още дузина негови приятели с подобни размери -Това гадже е с мен. Я, некой я е докоснал му късам макарите, ясно!
Тийнейджърите които преди малко приказваха зад гърба ми, сега се кикотеха. Русокоса красавица с голям диоптър и приведено допреди малко лице, несъзнателно изпусна найлоновата кесия с книгите, вдигна юмрук във въздуха и смело произнесе:
-Свобода за красотата!
Някой се изсмя. Момичето се опомни, разбра, че не е на митинг. Бързо вдигна книгите и се скри зад гърбовете на насъбралите се.
-Чухте ли ме! Да ви няма…Вместо да й плащате за стриптийз, ще я прибирате…-властно нареждаше пияният борец. Щеше да си има неприятности. Дори приятелите му които бяха също в настроение го разбираха. А аз за пръв път исках да се скрия от очите и да ме няма. И никога повече да не ме има. Те не гледаха в мен, а в сплетнята и това ме обезсмисляше. По-добре да ме няма отколкото да съм обезсмислена.
Те, те са обезсмислени, затова и обезсмислят.
Думите ми прозвучаха познато. Да, беше ги казвало онова странно момиче което тъй приличаше на мен. Плачеше и си мислеше, че никой не я чува. Не очакваше от мен да я чувам и да я разбирам. Мислеше ме за хладна. Коравосърдечна. Не знам, може и да е права. Аз бях единствената й приятелка, но не можах да я направя по-щастлива. Тя имаше прошарени коси още на осемнадесет и се препъваше като ходи. Никога не спускаше завесите, защото почти не излизаше от дома си, а никой не идваше в дома й. Беше толкова сама, че също като мен, чувстваше, че изчезва и се нуждаеше от очите. Говореше като на хора на своите творби. А после започна да чезне…
Не разбираше какво се случва с нея. Не знаеше, че чезне, защото беше загубила представа, че я има. Не се хранеше. Спеше съвсем малко и честно щеше да уплаши всеки който я види. Имаше някакво заболяване, но дори не си направи прегледи за да научи какво, а да завърши курсовете си не й достигнаха пари. Беше талантлива, но сама не беше сигурна в това. Така и не го разбра. Наскоро погреба и майка си. И когато остана съвсем, съвсем без никого, започна да работи ден и нощ…
Чуха се сирени. Спряха няколко полицейски коли и се изсипа подкреплението. Очаквах да стане масов побой, но се размина само с арестуването на двама от яките мъже които ме защищаваха. Предадоха се без бой. Не го очаквах от тях.
Мислех, че ще ме бранят като Троя. Мъже!
-Вие какво сте! Хора ли сте…Тази красавица е символ…-изкрещя на вид съвсем обикновен даже невзрачен мъж -Какво ще остане на нейно място в парка…
-Тук е незаконно. Общинският съвет…
-Къв общински съвет, къв римски сенат, трънкова ракия, ганджа и фетиши, евро-комисари и космо-емисари. Това е най-красивата статуя…-опита се да ме защити момичето което едва не се разголи преди малко.
-Най-вулгарната.-опонираха я -Безсрамие! Минават деца…Хулиганство!
-Ти пък какви ги плещиш. Всяка вечер си взимаш филми, нали?
-Ама сте и вие. Една статуя, какво пък толкова. Хората се чудят какво…Озоновият слой е изтънял…
А аз, чезнех вече.
Както чезнеше тя. Докато ваеше формите си в камъка, тя стана кожа и кости. Не съзнаваше, че вае от мен себе си. Всички дългове които имаше към тялото си, ми предаде. Всички нецелунати места, недокоснати от слънце милиметри, повехнали преди цъфтежа скрити от живота клетки. Цялата болка и копнеж. Екзалтираност в мъртвешки състояния. Коварните сладостни зони, които познаваше само тя. Забранените територии които само сънят й имаше право да гали. Не го съзнаваше. Пренасяше го върху мен. Понякога ръцете й кървяха. Спря да пие и вода. Трябваше да й са свършили отдавна силите, но нещо по-силно от нея движеше длетото. А то я напущаше.
Почти ме завърши. В очите й проблеснаха искрици живот. Сигурно щеше да се върне в себе си и да се оправи, ако в същата нощ не нахлуха в дома й. Помня само сенки. Очите може и да позная. Виждала съм толкова очи, някои приличат на тях, но онези ще позная. Бяха не на себе си. А на нея крещяха: „откачалка”. Беше напълно беззащитна. Не вика дълго. Нямаше сили.
Мислих я за мъртва.
„Ти няма да кажеш на никого! Защото нищо няма да постигнеш! Такава е истината и трябва да я приемеш! Разбрах от приятелите ми, че имало тук една откачалка и реших да се позабавляваме! Нямала дори телефон, нито пък ще обърне някой внимание, че крещи! Ето това е истината! Гадно, нали! Но е това! И ти няма да кажеш на никого! Защото ще се вдигне една шумотевица! Тя ще ми е малко неприятна, но ще се усмихвам, защото ще си мисля за теб! Ще ми е неприятно да упрекват баща ми, какво е синчето му! Кучетата ще лаят! Нашите кучета също! Ще кажат, че е политическа поръчка! Цел дискредитиране! А човек е невинен до доказване на противното! И няма как да го докажеш! Ти няма да кажеш на никого! И ако се беше отпуснала да си правиш кефа, щях да ти смачкам физиономията! Защото аз разрешавам кой да си прави кефа! А ти няма да казваш на никого! Не всичко е за показ! Има си правила!”
Помня, помня този глас. Преди да си тръгне гамена я ритна, а тя не помръдна.
Дълго чезнех в мрака.
После почувствах длетото по себе си. Видях я. Чертите й бяха загубили остротата си. Изписваха невинното смирение на животинче. Не беше мъртва, но вече не беше и жива. Търсеше утеха в камъка, за да минава времето, докато и последният жив трепет я напусне. Съжалявах я. Исках да грабна длетото от ръцете й и да го забия в гърдите й за да свърши, най-сетне. А тя като, че ли искаше да удължи мъките си. След известно време изглеждаше дори по-жизнена, макар вече да се беше превърнала в един движещ се скелет с длето.
Имаше един ухажор. Той е чувствал, че става нещо нередно. Както и да го гонеше, не успя да го накара да я намрази.
И когато тя вече не можеше да мисли, нито да дълбае повече. И когато изцяло беше пренесла красотата си върху мен. И когато беше твърде късно да върне разума си. Той ….появи се твърде късно. И ме пренесе тук.
И тогава оживях. Изпълних мисията й. Просто ме имаше. Имаше ме и нейната възбуда и красота се изливаха и даряваха.
Но бяха незаконни.
-Не всичко е за показ! – крещеше една прилично облечена дама с яростен патос в очите -Има си правила!
Атина ли бях или Афродита, Диана или Хера, Европа или Йо, никоя или всяка, аз бях тя, тя беше в мен.
Не биваше обаче да ни има.
Не и по закон.
И се почувствах гола.
И уязвима.
Приближават се.
Искат да ме демонтират.
Ще ме докоснат.
Няма да позволя.
Ще пищя.
Ръцете им са груби.
Не искам.
Помощ.
Помогнете ми.
Една жена изпищя. Чуха се и други викове.
-Но тя мърда. Тя е жива.
Пръснах се на парчета. И на прах.
И напълних с прах очите им.

магически реализъм