четвъртък, 7 юни 2012 г.

От кал

                                                     Колаж: Стефан Кръстев

Сестра ми беше за присмех в селото. Не си показваше и носа вън от дома и кръчмата ни. Нацупената й физиономия предизвикваше, ненадейните й сълзи стъписваха, а понякога будеха и гняв. Нямаше приятелки, никого не бе имала. Хората й викаха „призрака на кръчмата”. Късаше ми се сърцето като го чуя, но ако не ми беше единственият близък човек, аз щях да й го измисля. При ръста си от близо метър и седемдесет тежеше едва четиридесет килограма. Около очите й толкова синьо, толкова тъмно синьо, чак черно, че все едно бе бита. Не помня някога да се е усмихвала.
Говореше само с мен, но и аз не я слушах. Не я разбирах. Знам, че не се разбираше и сама. Приказването й беше защитна реакция, за да не хванат ръжда гласните й струни и да не забрави как се произнасят думите. Ако имахме време щях да я заведа на специалисти, да разберат какво и е, да ни посъветват нещо. Това нейното не беше живот. Парите сигурно щяха да ни стигнат, но как да оставим толкова дълго затворена кръчмата. Тя беше на шестнадесет, аз навършил деветнадесет когато всичко остана на нас. В последните години баща ни твърде дълго се засядаше с клиентите. Не съм го видял пиян, никой не го е видял. Огромен човек близо два метра и над сто. Носеше. Изглеждаше жизнен. Имах чувството, че ще ме надживее небето. Но все по-дълго и по-дълго оставаше на масата на някой от топ-алкохолиците ни, а една вечер просто не стана. Тя помисли, че е пиян и не искаше да го буди, а не можехме и да преместим огромното му туловище. Хвърлихме му одеяло както си беше подпрял глава на масата. Затворихме кръчмата. Тя както винаги мърмореше колко кал са донесли.
-Ти какво искаш! - сопнах й се. - Камили ли да донесат с обувките си. Мълчи и оправи.
-Толкова кал! Толкова кал…Ще ги накарам да се събуват. Ще ми затрупат душата в кал. Техните са си затрупали…
Оставих я да си мърмори. Не е добре момичето. Защо мрази толкова света не ми е ясно. То и телевизия не гледа. Всичко което показвали било голяма селяндурия. Кой го казва? Та тя почти не беше излизала от село. Като малка учеше в едно училище за бавно развиващи се. После й направиха някакви тестове и решиха, че не е за там. Оттогава носа й не се е подавал извън табелата. Разправяше, че пътува със сърце и душа. Имаше много книги. Четеше по осем девет на веднъж. Препрочиташе си ги, водеше си записки. Криеше си ги в „бункера”, така наричах стаята до избите в която нямаше право да влиза дори данъчен. Там и слънце не влизаше и котки, сигурно и мишките нямат кураж да припарят.
-Толкова кал! Нарочно ми го правят. Знаят, че се ядосвам. Откъде я намират! Животът им е такъв. Пияници. Не могат ли да направят нещо от живота си. Пияни прасета.
-Какво да направят! - креснах й, рядко го правят - Какво искаш да направят, принцесо. Къде живеят? И благодари на тези пияници, че живееш, при това не зле!
Пулсът ми се ускори от гняв. Сериозно ме обиди. Животът ли мразеше, мен ли, що ли?
Не ми отговори. Замърмори на някакъв си свой език ядосано. После забеляза нещо което напоследък и на мен ми правеше впечатление. Че баща ни много е започнал да пие.
На сутринта си стоеше така както го бяхме оставили. Помислихме си, че ще се събуди по-късно. Не отворихме. Към пладне разбрахме, че е мъртъв.
Аз не плаках. Тя също. Поне пред мен. Имахме толкова неща да свършим, че някак забравихме, че ни е мъчно.
На третата вечер след погребението му ми рече спокойно в неин си засукан стил нещо което отдавна разбирах:
-Животът е материал от който трябва да създадем преживяванията си. Не можем да изхвърлим всичко което цапа, защото тогава няма да имаме нищо. Трябва да използваме това което не ни харесва, за да направим от него това което ни харесва. И да не сме много гнусливи и злояди. Искам утре да отворим кръчмата. Баща ни, сигурно се ядосва отгоре.
Прегърнах я.
След седмица хубаво ме разсмя.
Постави пред вратата табела с изрисувани готически буквички:
„Кръчмарката обявява награда за този който донесе най-много кал с обувките си. По избор: пиене на вересия месец и половина или почерпка за вечерта.”
Първоначално си помислиха, че е моя работа, но аз най-малко не мога да рисувам, а тя има самородни художествени способности. Като обясних на неколцина, че шегата е нейна, всички започнаха да си чистят обувките преди да влязат. Не вървеше селският идиот да ги прави за посмешище.
Реакцията й обаче ме учуди.
-Защо ми правят на инат. Малка ли им беше наградата.
-Стига извънземно. Нали това искаше?
-Исках, ама вече не. Като си изчистят калта от обувките ще изчистят ли калта от душите си? Чудя се. Не мога нищо да направя…А и кал пак има. Малко, но се събира…
Малко по-малко ще я събера. Много ще стане. Много…Не можем да почистим калта, можем само да я приемем. Животът е материал от който можем да изработим преживяванията си. Но ти си тъпак като останалите и не ме разбираш…
Оплези ми се.
Свикнал бях с постоянните й обиди, а с течение на времето ги обикнах. Ставаше все по-мълчалива. Годините се нижеха. Семейство не създадох, а тя нямаше и да създаде. Подобрих много стандарта в къщи. Купих сателитна чиния, на нея компютър, ремонтирах всички стаи, без бункера в който не можех да припаря. Взех си приличен джип и доста скъп ловен полуавтомат. Не ми позволи да променям интериора в кръчмата и беше права. Губеше се автентичност, клиентите щяха да се чувстват сковани на нещо което прилича на коктейл бар дори цените да са същите. Не сложих даже и стереоуредбата. Кръчмата винаги е била музицирана от заваляните гласове, бурните дискусии за спорт, политика, разсад, метафизика, трактори, етични откровения, героични изстъпления, мезета, телета, психология, настоящата война, последното шокирало цялото общество престъпление, глобализацията и извънземните, рухналата тоалетна на комшията и генетичните експерименти, религия, бизнес и реклама, кучета и пушки, музика и разбира се: уважение. Всеобща какофония, в която никой не чува никого, а всеки е чут.
Все по-рядко чувах от нея някой упрек. Мълчеше. Очите й ставаха огромни. Нещо искаха, но не го казваше. Нещо я болеше, а не можеше да го изрече. И сякаш често не ме забелязваше. И исках, исках пак да изрече някоя от обидите си, а тя не изричаше нищо понякога и с дни.
-Бавно, бавно се събира калта. Но се натрупва -изричаше понякога.
Не знаех какво да й отговоря. Да намерих време щях да я отведа на специалист. Взех и фитнес уреди и стимулатори. Направих й схема за упражненията и й носих куп модни списания. Понякога това я трогваше и се опитваше да ми угоди. Към нищо не проявяваше интерес. Разстройваше ме. Накрая се уморих да се тревожа с нея. Имах достатъчно работа. А тя, макар да минаваше за идиот, повече ум от мен.
-Събра се калта…-рече ми една вечер. Забелязах, че се усмихва. - Ако не бяхме в кръчма, щях да те почерпя. Изваях от живота изживяване. Дълго събирах живот, за да изживея.
Изчерви се, обърна гръб и изчезна в някоя от стаите.
Твърде развълнувана беше. Не знаех как да започна разговора за да я попитам какво искаше да ми каже.
На другата сутрин я нямаше. И не се появи. Мина цяла седмица докато се престраша и отворя „бункера”.
Стъписах се. Дъхът ми секна. В средата на стаята имаше голи мъж и жена. В цял ръст човешки размери. Толкова реалистични, че приличаха на истински. Жената беше с гръб към него, хвърляйки му поглед през рамо го водеше на някъде.
Нямаше нужда да държи ябълката за да се досетя кои са.
И бяха от кал.
Беше ги изработила от калта от обувките в кръчмата.
Ето какво е искала да ми каже.
Защо? Къде изчезна и защо…
Знаех, че е способна, но не подозирах, че е толкова способна. Изглеждаше щастлива вечерта преди да избяга. А и къде ще отиде?
Още четири дни се обаждах час по час за да питам как вървят нещата с издирването й.
После я намериха.
Била се скрила в овчарска колиба.
Няколко вечери валеше много. Над колибата станало свлачище.
Беше затрупана от кал.




любовна и еротична психо - драма

3 коментара:

Follow by Email