Беше тъй
нерешителна и тъй самотна, че ми идеше на я намразя, но повече я обиквах. Мама
отдавна не ме оставяше при нея. Ревнуваше ли, не знам. Имаше защо, но и нямаше.
Различно беше. По един начин обичаш майка си, по друг най-добрата си приятелка.
Е, възрастна ви се струва, да ми е най-добрата приятелка. Аз съм на десет, тя е
на четиридесет. Да, ама понякога е по-малката. Станала е по-малка, защото е
била много голяма. Ето, за това.
Човек не може да расте до космоса. Опита ли се, му се струва, че ще успее.
Колко му е. Само, че с течение на времето измамата изчезва и се чувства все
по-малък и по-малък. Та и с нея така. Тя знае латински и старогръцки, била е
при пирамидите, слизала е и във вулканите, свири на пияно, а някога е била и
много красива. И сега е красива, но няма кой да я забележи. Облечена е със
стаята си, закопчала се е плътно с миризмата й, нафталин и прогизнала мазилка,
кухненски подправки и леко дихание на мушкато. В едното ъгълче личи мишата
дупка която някога е варосала. Също като нещастното мишле е варосала и себе си.
Някога е рисувала и е била много желана жена. Омръзнало й е. Защо, не мога да
разбера защото съм малка, но си мисля, че заради това, че е била тъй много
желана е започнала да расте и да расте дотолкова, че да се опомни малка. Дразнеше ме, че говори сантиментално. Че се бунтува със смирение. Че се смирява, чрез бунта си.
Четеше любовни романи и подсмърчаше.
Хапеше цигарите и кашляше.
Понякога полудяваше. Не че буйстваше, напротив. Не промълвяваше, опиваха се очите й от нещо си. Струваше ми се, че ще се пръснат. Като пъпка на дръвче ще се пръснат и от тях ще разцъфти една кървава роза.
Прегръщах я и плачехме заедно. Тогава заговаряше, че се чувства самотна, че е трябвало да й бъда дъщеря, но тя си няма никого. Казваше, че го желае. Онзи непознатият, онзи който може да я приеме с безбройните лични провали и злият й на моменти характер, обърканите й фрази и ненужните й спомени.
Ядосах й се, тя можеше! Можеше…
Не издържах на болката й. И тогава започнах да пиша писмата й. Странно ще ви се стори. Аз наистина нямам навършени единадесет. Твърде дълго бяхме общували. Често сънувах, че съм по-голямата. Мислех, че зная всичко за нея, а тя за разлика от другите възрастни и не криеше нищо. Вживях се над листа. Тръгнаха думичките самички. Не стана веднага. Нямам представа колко дълго се мъчих. Не мачках листове. Стоях замръзнала и си мислех, че няма да се получи. Защото съм дете, а тя е страдала и преизстрадала жена. Думите й кънтяха в главата ми, превръщаха се в странни същества. Смесваха се в невъзможни комбинации. Не можех да опиша какво чувства и как го вижда, опитвах се да го премълча, а не можех, не можех без него да стигна до същественото което трябваше да изпиша. И дойде мигът в който започнах да пиша така както би писала тя, ако беше по-решителна. И тогава ме изпълни насладата. Аз бях живяла дълго, аз не бях дете. Даже имах много опит. И разбирах много неща, много неща които беше премълчала, но сега като подреждах нейните думи една след друга, те изпълваха празните пространства. Случваше се нещо необикновено. Тя все едно се беше вселила в мен, тлееше и се изповядваше чрез моята мисъл със своите думи. Напластяваше се, спомените които ми беше разказвала придобиха яркост така сякаш бяха мои. Често ги сънувах. Започнах да получавам писма, адресирани до нея. Отговарях без да се замисля, така както би отговорила тя. Стигнах до там, че докато пишех забравях коя съм. После ми беше необходимо време за да си спомня името и възрастта си. В първият момент когато се отделях от листа ми се струваше, че сетивата не са мои, странни електронни уреди са които работят зле и не разбирам добре какво се случва от вън. Бавно съзнанието ми изпълваше тялото, докато придобия яснотата и дойда на себе си. Навярно така възрастните се чувстват като отрезняват. Напомня малко и на събуждане от сън. И на отърсване от мечти. Чувстваш се излъган, съжаляваш, че си се подвел и все пак носиш се по инерцията на отминалото щастливо усещане. Като излизане от киносалон след хубав филм напомняше усещането. Очите още не са свикнали със светлината на реалното. Зениците се свиват с болка, демонични цветни петна танцуват наоколо и отварят като усти тунели към хищни измерения. И може да те блъсне кола и изпитваш чувството, че ще се спънеш. И все пак в гърдите ти е още приятно.
Понякога не ми се искаше да спирам тези писма. Преди да започна да пиша вместо нея си мислех, че тя е една обикновена нещастница. Вярно чувствителна и добра, но отказала се от себе си, защото няма силите да обича достатъчно. Когато започнах да я разбирам чрез думичките й, открих, че тя е вулкан от страсти, че е самотна защото се бои от собствената си стихия. И не за себе си, а за другият. Трагичното чувство се беше наслоило. Свило я беше в себе си, но вътре тя тлееше. С цялата откровеност и голота на която е способна една жена. И тя изтичаше през мен, чрез нейните думи които не успяваше да произнесе. Лееха се по листовете, впечатляваха непознатите мъже с които си кореспондираше. Изпълваше ги с удивление, изкушаваше ги, играеше си понякога с тях, караше да се потят, да се гневят, да желаят, бавно да се рушат и отломките да се събират. Ставаше ми все по-интересно и по-интересно и с все по-голямо нежелание се връщах в детското си тяло, пред уроците и връстниците си които вече ми изглеждаха сополковци. Случи се обаче неизбежното. Как ли не увъртах, как ли не кокетничих, отлагах, призовавах към разум този с когото си кореспондирах, но то не можеше да продължи вечно. Не ми беше целта да продължава вечно. И накрая срещата беше уговорена и ща не ща, трудно ми беше, едва намерих думи да започна, но и разказах всичко. Гледаше ме удивено и не вярваше. Четеше копията на писмата и ту се изчервяваше, ту ме поглеждаше под вежди, ту прегръщаше и плачеше.
-Защо го направи?-попита ме накрая просълзена.-И как!
Направих една от моите муцунки с които се отървавам от наказанията когато сгафя. Почесах се по главата и не казах нищо, защото и без друго думите ми щяха да значат нищо. Нямах отговор на въпроса и. Получи се и толкова.
-Не мога да отида на тази среща. Ти си мислиш, че си ме разбрала. Поразходила си се из душата ми, понадникнала си тук там и си…Направила си нещо лошо, дете. Аз мога и сама да решавам. Разбираш ли?
-Не ми се сърди!
-Душевадка!
-Не ми се сърди!
Разрида се. Прегърнахме се. И тогава тя започна да чезне в прегръдката ми. Ставаше все по-малка и по-малка.
А аз растях.
И си помислих, че тя се превръща в мен, а аз в нея и като отделим тела ще видя себе си през очите й и завинаги ще си остана тя.
Не се случи. Тя отиде на срещата.
А аз заживях без писмата. Като съвсем обикновено дете. Дори в много отношения посредствено. И нищо не разбирах от черновите на писмата. Даже и почерка макар силно напомняше моя не изглеждаше естествен.
След седмица дома й беше обявен за продажба. След месец получих картичка от един световен курорт. На нея тя ми пишеше, че е много, много щастлива. Октомври ми се обади да ми честите рожденият ден. По-нататък не я чух. От време на време ми липсваше. После забравих за нея. Растях и често ми се струваше, че нещо което тепърва ми се случва изживявам повторно. Замислях се и се сещах за нея и нейна сходна грешка. Като че ли всичките й ги повторих.
И сега съм на толкова години на колкото тогава тя.
Също тъй закопчана в стаята. Плътно с миризмата й, нафталин и прогизнала мазилка, кухненски подправки и леко дихание на мушкато. В едното ъгълче личи мишата дупка която съм варосала. Също като нещастното мишле съм варосала и себе си.
И знам много добре какво трябва да направя.
Стоя пред белият лист.
Веднъж го сторих.
И вече не мога.
Няма коментари:
Публикуване на коментар