вторник, 5 юни 2012 г.

Седем липсващи листа


Книгата намерих на тавана между стотици други. Нямаше корица, сам си я подвързах. Вероятно беше на дядо или на прадядо. Родителите ми малко четяха. Имаше хиляда и осемстотин страници. Седем листа липсваха. 111-112 стр. 367-368 стр. 913-914 стр. 1111-1112 стр. 1445-1446 стр. 1661-1662 стр. 1667-1668 стр. Е, който има ум, нека разтълкува защо тези страници ги нямаше. Аз не успях. В тази книга няма нищо произволно. Тези седем листа не нарушаваха повествованието.
Като че ли спокойно можеше да се мине без тях, но можеше да се мине и без още сто страници, без още сто и петдесет дори. В съкратен вариант книгата пак би изглеждала цялостна и завършена. В някои отношения дори и по-хубава, но нямаше да е същата книга. На места беше истински отегчителна, а и стояха като прилепени. Личеше си, че автора е писал пряко волята си. Изреченията тежаха, толкова тежаха, че се разпадаха както разпадат атомната си маса тежките химически елементи. Другаде имаше досадни повторения на събитията, но влизаха в психологическо противоречие с по-ранното им разкриване. Но както ще разберете, за грешката може и да съм допринесъл аз.
Открих книгата месец след като навърших тринадесет години. Беше юли. Баща ми беше в командировка. Според майка при любовница. Каза го така все едно не иска да я чуя, но тя искаше да чуя, че се опитва да го каже така, че да не чуя. Сестра й на която говореше и без друго нямаше да разбере за какво иде реч. Леля беше „спасена”, по цял ден го повтаряше с широка, плашеща усмивка, разтваряше ръце, крещеше го и не разбираше нищо което другите говорят. А аз се боях от слънцето. Ставаше ми тежко. Уморявах се бързо и сънувах страхотии. Боях се и баща ми да не си дойде по-рано. Исках да закъснее, даже да не се върне. Когато майка вдигне скандал, виждам около себе си сърпове. Не разбирам какво крещи, смисъла се превръща в хвърчащи сърпове.
Таванът беше едно от скришните ми места. Стълбата беше проядена и по-тежък от мен, не можеше да се качи по нея. Щеше да си строши врата. Между купищата стари бутилки, кашони и ръждиви части от самолетна картечница от времето на Третият райх, тупалка, много лош пейзаж върху шперплат и още около стотина други книги, открих и книгата. Титулната страница липсваше, на седемнадесета, тридесет и трета и така нататък също не беше изписано заглавието, но още като прочетох първите редове ме грабна. Странно ще ви прозвучи, но не ги помня. Разгръщах книгата, унасях се в приключението и от време на време осъзнавах, че не я разбирам както трябва. Липсваха много думи. В почти всяко изречение имаше наполовина или напълно заличена дума. Реших, че това ми пречи да се съсредоточа. Не чета гладко и за това не мога да вникна пълноценно в смисъла. Липсващите думи ме разсейват. Тогава ми хрумна да запълня празните места. Роден съм с калиграфски способности. На никой не съм се метнал, но мога да имитирам всякакъв шрифт, да комбинирам и да създавам нови. В училище това е много забавно. Извадил съм приличен хонорар от разписване на бележници на съученици. Все още не бяха ме пипнали. Не се и случи, но ако беше се случило, щях да понеса наказанието с чест, дори и с гордост. Моето си е изкуство. Самороден талант съм. Мога и да имитирам печатни букви. Трябва да открия по вътрешната логика на изречението думичката, да я сложа между останалите и когато запълня книгата…Хиляда и осемстотин страници…Май съм полудял…Когато книгата бъде готова, да си я прочета както се чете…Хиляда и осемстотин страници и почти във всяко изречение има празно бяло место…Е, закъде бързам.
Намерих химикалки с почти идентичен на печатарското мастило, цвят. Пробвах много докато се спра на този който напълно ме задоволи. И започнах. Първата думичка която попълних беше: „трябва”. Започнах от средата на книгата. Не исках да си развалям удоволствието от гладкият прочит след това. Така беше по-трудно и съдържаше по-голяма вероятност за грешка, защото логиката на едно изречение е загатната от предходните. Звучи дори невъзможно да се намери правилната дума без да се познава целият текст, но не исках и не исках да ми бъде познат, преди да го прочета целият, гладък и в подходящ за възприемане вид. Първо изписвах изречението на отделен лист, понякога мислих с часове над липсващата дума, прочитах няколко страници напред и още няколко напред, но и те съдържаха празни места и вместо да добия яснота все повече се губех в смисъла и губех смисъла. Имаше случаи когато с дни не смеех да нанеса думата. Друг път вървяха гладко. Попълвах десетки страници, а веднъж ми се случи да възстановя шестдесет и четири. След това бях пълен парцал и седмица не доближих книгата. В последствие работата ми тръгна бавно. Думичка – две. С часове се чудех дали това е най-правилната дума. Дали не е напълно погрешна? Колебаех се, през главата ми минаваха и черни мисли. Възможно беше всичко да съм сгрешил, да съм орезилил едно старо скъпоценно издание, без да си давам сметка какво съм извършил. С подобно мастило щеше да е далеч по-трудно да бъде реставрирана отколкото в началото. Май, щях да постъпя най-добре, ако я бях показал на някой антиквар. Допускам грешки. В онзи ден когато я открих си мислех, че е по-добре баща ми да не се върне. И така се и случи. Не, че имам вина, но ми е тъжно. Крясъците на майка вече не са сърпове, но сега и тя е много тъжна. Различна е, като загубила вяра. Цели три години не съм я чувал да вика. Толкова минаха, а книгата е доникъде. Няма да броя колко страници съм попълнил, но едва ли са и половината, имаше и дни в които забравях за нея, но сега съвсем бавно се движа. Имам си и приятелка. Не мога да отделям на някаква си прашасала книга с неясно съдържание толкова много време. Някои от посланията й са интересни, чудати и парадоксални или дори абсурдни. Привличат с неяснотата си. Приличат на мъгла в която витае желание на което не може да се устои. Почти сексуално, демонично, истинско. Желание от плът, а не от слово и смисъл. Но е обсебващо и не води до никъде. Не по-мъдър, затъпял се чувствам от тази твърде тежка за мен книга. Ще я затворя за винаги или ще се сетя за нея след години. Трудно ще ми е, но някои отказват цигарите, други алкохола. Има такива които успяват да откажат дори наркотиците. Вредна ми е тази книга и толкова. И какво значи това, например:
„Всеки ден е скално стъпало, на едно има лед, на друго птиче яйце, на друго тревичка, на друго отпечатък от чужда стъпка, но този отпечатък е твоя от времето преди да се родиш…”
Или това:
„По-лесно време ще поникне в блато, нежели тръстика да разбере себе си…”
Или това:
„Не черепа пази мислите, а мислите черепа…”
Някой се опитва да ме поучава, но си имам приятелка и не мога да стоя затворен в тавана.
Иначе й харесва, че съм загадъчен.
„….нежели тръстика да разбере себе си…”
Подпитва ме и няма какво да и отговоря. По-добре да си мисли, че в сърцето ми има конкурентка.
Казват, че когато е за първи път и за двамата, не се получавало нищо. При нас беше разкошно. Струваше ми се, че го изживявам повторно, че вече ми е познато, че от дълги години ни се случва. Светлинките от камината които играеха по кожата й, снежинките навън, унеса. Мързелив драматизъм. Трепетна сянка в паметта. Някога се беше случвало…
Тя не се облече три дни. Камината бумтеше. А пътят ни беше отрязан от преспи. Седмица по-късно осъзнахме риска на който сме се изложили.
Покрив на подобна вила в района беше рухнал от тежестта на снега. Казваше ми, че ме обича, а в главата ми, натрапчиво кънтяха думите:
„…нежели тръстика да разбере себе си…”
Знаех, че скоро ще се разделим. Случката във вилата беше описана в книгата.
„Каквото е писано, туй ще е, моето момче…”
Бабини деветини. Ако има такъв епизод в книгата, той донякъде е и мое творение. Би могло да сложа други думички и смисъла изцяло да се промени. Усещал съм от почти привършените изречения какво може да се случи, но съм избрал аз какво точно да се случи. И съм го направил без да осъзная дори. Защото съм очаквал, защото съм желал. Донякъде книгата е въздействала на проявата, но аз съм написал книгата.
„Книгата е въздействала на проявата, но аз съм написал книгата!”
Вътре в мен се изляха студени струйки. Това изречение го бях прочел. Имаше го вътре в книгата. За епизода с вилата не съм сигурен, но за това странен афоризъм.
Не я бях разгръщал седем месеца. Нямаше ден в който да не си помисля за нея, но гонех мисълта и се чувствах освободен. По-близо до живота. По-реален. Книгата е моят порок. Моят зъл порок. Колкото и да ме е страх от нея, трябва да набера смелост и да открия онези страници в които са описани любовни сцени в къщурка сред снеговете.
Ръцете ми трепереха силно. Страх ме беше да не откъснат страница. Заповядвах им да се успокоят, но не можеха. Така и не открих сцената. Разгръщах я назад и напред. Търсих изцяло запълнени страници.
А такива не видях!
Не можех да си го обясня. Възстанових почти половината текст, а сега изглеждаше почти толкова празна колкото в началото. Познах много мои думи. Колкото й сполучливо да имитирах шрифта, сам можех да позная кое е написано от мен.
Думите ми висяха сред недовършени изречения. Нуждаеха се от мен. Искаха си смисъла. Като живи същества го искаха. Късаха ми сърцето, самите те приличаха на откъснати от него. На стонове, на цветя, на чувстващи парцали…
Лудост. Трябва да хвърля тази книга…
Не знам как химикалката се озова в ръката ми и започнах да добавям думите. Не мислих изобщо. Не четях изреченията. Първата дума която ми хрумваше слагах на празното място, независимо дали имаше логика или не. Слагах, слагах, слагах…Изопачавах текста, унищожавах го по-жестоко, отколкото ако бях разкъсал книгата. Исках, исках да видя книгата без бели петна…Никакво бяло петно…Всички това искаме, нали? Да видим живота си без бели петна. Пълен, плътен, запълнен. Празнотата може да ни глътне. Може да се накараме да се замислим какво е там…В празнотата… Уплътняваме си като прозорци душите. За да не влезе северен ветрец и да простинем….
Побъркал съм се и драскам. Драскам глупости. Просто искам да видя книгата завършена. Плаши ме. Но ще я запълня. Твърде време ми изгуби. Няма да се предам.
До седмица ще я запълня. Все ми е едно дали след това ще я прочета. Иначе ще ме изсмуче:
„Защо се боим от бездната като ни привлича…”-чета в нея или си го мисля….
И добавям, добавям думички.
Не ми стигна седмица. И месеци не ми бяха достатъчни. От книгата ме откъсна задължителната военна служба.
Вече имах друго момиче. Първото ме остави. Както пишеше в книгата, въпреки, че такова място не намерих. Последното изречение което възстанових преди да я оставя за няколко години беше:
„До осемнадесет градим пясъчните кули, за да има какво да стъпчим след това. Иначе живота би бил безинтересен…”
Оставаха стотина страници преди да я затворя. Трябваше отдавна да е пълна, но чезнеха и мои думи, а от оригиналните почти не бяха останали.
Интересно ми беше, ако се получи книга само от моите думи, това моя книга ли ще бъде.
Случая е доста объркващ. Преди моите имаше други. Може да съм улучвал същите които са били изписани преди мен, а и дори да не са същите…
„Всеки ден е скално стъпало, на едно има лед, на друго птиче яйце, на друго тревичка, на друго отпечатък на чужда стъпка, но този отпечатък е твоя от времето преди да се родиш…”
Май сега започвам да разбирам за какво е идело реч.
Непосредствено след казармата емигрирах. Забърках се в едни мътни истории и ме депортираха. Отървах се без присъда, но здраво се изложих. Минали бяха пет години. Съвсем бях забравил за книгата, но ми беше много тъжно за децата. Едва ли щях да ги видя повече. Съпругата ми ме мразеше, а тя беше истински шампион със златен медал по мразене във всички категории. Не бях без вина, това ме убиваше, а на нея й даваше материал за злорадстване.
За да не се сещам за близнаците си спомних за книгата.
Не е времето да воювам за тях, но то ще дойде. Трябва само да го изчакам. В това е умението. Разгърнах книгата точно на спасителното за мен изречение:
„Стъпките ни с времето рисуват истинското ни лице.”
Това аз ли го бях написал? Или беше оригинала? Вече не можех да позная моята имитация. Много време беше минало. Много повече в действителност от календарните пет години и няколко си месеца. Тогава тежах шейсет, сега деветдесет, половината ми коса липсваше, имах проблеми със стомаха и двама сина които скоро няма да видя. Нямаше как да помня какво съм писал някога си.
И за да забравя себе си, започнах отново да допълвам книгата си.
„Коледна мъгла е любовта. Някой е откраднал капака на шахтата пред носа ти…”
Иска ми се тази книга да е наистина промисъла. Да съм го отгатнал. Без да се замислям, да съм добивал думи от мълчанието. Като миньор да съм дълбал в него, а не като поет да съм го импровизирал. Иска ми се в тази книга да съм намерил подредбата, тази подредба която не съм успял да намеря, дори да потърся в живота си. Възможно ли е? Като се замисля: да. Аз не съм следвал своята логика. Думите са ми били зададени. Търсил съм тяхната. Някъде може и да съм се заблуждавал, но те услужливо чезнат. Редактират се сами. Не знам защо съм им необходим…
Изобщо необходими ли сме на думите си?
Полудявам. Това не е написано в книгата.
Често чувствах победата си и близкият край. Най-често преди края на зимите книгата оставаше почти без празни страници. Веднъж едва-едва преброих четири. Случи се същият ден да катастрофирам. Шофирах боклукчийски камион вече петнадесет години. Докато оправя неприятностите, не успях да пипна книгата седмица и когато я отворих видях в очите рухналият си живот. Отново белите места бяха колкото в началото. Искаше ми се да умра. Но изглежда повече отколкото трябва на един самоубиец. И тогава започнах да попълвам местата с такава скорост каквато до този момент и не съм подозирал, че мога. Имало е случаи да стигам до припадък…
Естествено, книгата напълно ме изолира от света.
Не общувах, почти не говорих. Излизах до най-близките магазини да напазарувам и избирах такива часове в които знаех, че няма да има стълкновение от хора. Мръщих се когато ме запитаха и нещо съвсем незначително. Не гледах телевизия, не разгръщах вестници. Не бях съвсем сигурен и коя година е.
Отдавна не празнувах и рождените си дни, нито се бръснех. Дори нямах огледало. Исках й да съм нечистоплътен за да отблъсквам досадниците, а досадник беше цялото човечество, но бях твърде гнуслив за да не се къпя.
Когато се разболеех нямаше кой да ме погледне и виех като вълк от болки.
През кошмарните си видения виждах порасналите близнаци да споменават с омерзение нещо свързано с баща си.
Прекрачих ли прага навън хлапетата се разбягваха с писъци и смехове.
Родителите им ме гледаха на криво.
И трябва да призная. Харесваше ми.
Една сутрин се събудих с по-различно настроение. Разгърнах книгата както винаги. Струваше ми се, че работя мързеливо, но до обяд бях попълнил повече от триста страници.
Тананиках си нещо. Витаех в облаците. Пушех и се разхождах из стаята. От време на време сядах и попълвах книгата.
Преди да е станало четири я привърших.
Планини се търкаляха от гърдите ми.
Някъде отекваха залпове.
Някой ми се усмихваше. Всичко се усмихваше.
Беше се случило невъзможното. И пак всичко изглеждаше същото.
Книгата беше завършена.
Започнах да я чета и нищичко, нищичко не разбирах от нея.
Вътре в книгата беше живота ми, но в нея не ставаше дума за него.



диаболо и приказна фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email