Този човек беше ял лук, имаше много тлъстини и раздаваше заповеди. Какво търсеше съзнанието ми в неговото тяло, нямах представа, но цялата тази история започна много да ме дразни. Хареса ми само колата му, но пък си имаше неприятности със стомаха. И имаше такова шкембе, че не можех да видя какво е мъжкото му достойнство. Потеше се и имаше подпухнала кожа. Дръпнах го за носа, даже го извих. Аз почувствах болката, но това не беше мое тяло, така че и болката не беше моя.
Обадих се на всичките запаметени телефони и го освободих лаконично от всякакви ангажименти. На хората, които разбрах, че са му близки, хубаво се накрещях и възрадвах сърцето му. Сигурно след това щеше да си има неприятности, но какво по-забавно от това. Представих си го как се черви, как се чуди къде да се завре, слага хапче под езика си и си мисли за самоубийство, за пластична операция и живот под чужда самоличност като при програма за защита на свидетелите. Не се и съмнявах, че цялото недоразумение ще се оправи и скоро ще се озова на велосипеда си…
Какво ли става с моето тяло?
Пресичах кръстовището. Да не би да ме е блъснала кола?
Не ми се мисли. Трудно се мисли в такова туловище, а и телефонът пак звъни. Трябва да беше негова любовница. Твърде арогантно се държеше и й дадох да се разбере. Повече няма да го погледне. Направих едно добро дело в живота си. Или ако не добро, то поне весело. Този човек е пълна скука и отвън, и отвътре. Самоходно клише. Никаква оригиналност. Ох, приспива ми се в тялото му. Ама, че досада. Дано скоро да се върна в своето. Тази мазна физиономия ме дразни, а и погледът - блато. Потъвам в него, ставам патологично мързелив, чувствам се затворен в чекмедже на грозен, тежък като жаба, прояден с дървеници скрин. Сетивата му са лишени от дълбочина, гледа почти черно-бяло и слуша почти моно. Нищо чудно, че и музикалните му слухове са отвратителни. Направих още едно добро дело за него. Изхвърлих му всичките дискове. Наслаждавах се как летят от прозорците на колата като мънички НЛО, профучават покрай къси полички, над детски колички и под цигарата на благославящ ме буйно след това някой си. Пресякох неправилно, едно ченге му надупчи талона и външно приех наказанието стоически, но вътрешно тържествувах. Какво да му направя още? Ще види той как се краде съзнание, а и кой го знае как кощунства с тялото ми.
Проблесна мълния в главата ми.
Ще го убия!
Не ми беше ясно. Неговото тяло ли да убия или моето, но ако е докоснал моето момиче…
Не знам! Вбесих се. Завъртях волана. Чух яростни клаксони. Изкрещях с гърлото му зловещо и направих няколко маневри като за Холивуд.
Тресях се целият. Горях. Не знаех какво да сторя.
Свих в една тиха уличка и спрях. Заудрях волана. Изревах няколко пъти.
Ако той…Ако аз…
Какво ще стане, ако сега отида при тях и ги видя заедно.
Как ще постъпя?
Той в момента за нея е аз, а аз съм някакъв непознат дебелак. Дано да е почтен човек. Съмнявам се, но дано да е. Аз как не се възползвах от любовницата му…
Ще ида…
Все пак ще ида да я видя.
Не, няма да мога. Той сигурно е при нея. Няма да посмея да се видя отстрани. Моят нос, моята усмивка и очи. Моят белег на ръката. От изгоряло е. В детството. Прималя ми при мисълта.
Момичето ми може да има друг, но белегът си е само мой. Само мой и е доживотен. И все пак сега той го носи. И може би тя го гали точно на това място върху ръката. И си мисли, че гали мен. И го гледа така, както гледа мен. Дали не забелязва нещо? Тя е толкова чувствителна.
Въздъхнах, даже се засмях. Нямаше какво да сторя.
Дали да не напия този идиот и утре да го боли главата. Или да се сбия. Такава категория е, че сигурно ще мачка като танк. Е, не е много подвижен, но доста удари ще инкасира, докато падне.
Интересно ми е, колко бири може да изпие. И защо да не се обадя до любовницата му. Ще намеря начин да замажа поведението си преди малко.
Не е много честно, но сега ми се е паднало.
Подпрях глава във волана. Възможности много. Утре, като се озове в тялото си, ще види живота различен. Доста главоболия ще си има, но дано това внесе някакъв цвят в забързаното му сиво съществуване.
Не знам защо го направих, но тръгнах към заведението, където работеше моето момиче.
Той не беше там. Поръчах си уиски. Пих го много бавно.
Заговорих я. Стана въпрос за мен. Отбягваше го, но каза, че си имала гадже и го обичала.
Докато говореше за мен в трето лице, я пожелах.
Силно я пожелах.
Ревнувах я от себе си и сам исках да си я отнема и да ми изневери със самия мен.
Колкото по-нежно говореше за него/мен толкова по-възбуждащо беше.
И вече не бях на себе си. От една страна не можех да си помисля как ще я докосвам с това тяло, от друга, тъй я желаех, че се разкъсвах…
А тя се поддаваше.
Познавах усмивката й. Скованата на границата на сериозността усмивка. Голямата въпросителна. Лекото колебание и безкрайно желание. Изразът, когато волята я напуска, когато иска и не иска. Когато духът й играе, а тялото й тлее. Когато очаква и не е сигурна. Люлее се на трапец и се е оставила на хрумването на следващия миг.
Трябваше да спра. Аз да спра да я ухажвам, за да ми остане вярна, но още повече я исках.
В един момент си мислех, че ще се размине. Част от мен се радваше, друга беше разочарована.
Работното й време изтече и отидохме в друго заведение.
После отбих колата. Всичко стана от самосебе си. Толкова естествено и леко, че сякаш не се случваше нищо нередно. Когато започна да стене, да изрича познатите ми разкъсани фрази, да го нарича със същите имена, с които и мен, си припомних, че не съм в своето тяло. Стана ми противно и това ме възбуди повече. Засипах я с обиди, а тя се кискаше демонично и се любеше така, както не помня. За кратки мигове напусках това тяло и се връщах в истинското, а то беше в критично състояние. На командно дишане…
-Знаеш ли - изричах й с чуждото тяло. - Днес изпокъсах с всичко в стария си живот. Имам средства. Можем да заживеем другаде. Кажи ми, искаш ли?
-Да. - отвърна ми тихо. - Искам.
Отново се озовавах в тялото си. То умираше, но живееше. Още беше живо, а аз исках да избягам с нея от него.
-А приятелят ти?
-Не те питам за семейството ти, нали. Ти пожела.
-Да, аз.
Винаги, винаги бях мечтал двамата да избягаме. И се случваше. Тя ме обичаше и в другото ми тяло. В началото си мислех, че е просто приключение. Така изглеждаше. И тя се държеше така, но до мига, в който я попитах за бягството. Знаех кога е сериозна. Познавах я.
Провиснах ниско над тялото си. Приличаше на дишаща пихтия. Тежки страдания го чакаха.
Тя ме прегръщаше по-различно от някога, дори с по-голямо доверие.
То лежеше заблудено, все още вярващо, че е единствено за нея. Но това вече беше за него все едно и щеше да му е най-малкият проблем за в бъдеще. Виждаше се, че няма да може да ходи, дори беше възможно да не може да се храни със своите ръце…
Тя ме галеше и повтаряше колко ме желае.
И аз я желаех. Дори с чуждото тяло я желаех повече…
Повече, но не и така, като това, което умираше.
И което избрах.
Няма коментари:
Публикуване на коментар