понеделник, 4 юни 2012 г.

Един Свети Зарезан


Нагоре започваха чукарите, зъбати, ронливи, със зверски облик и много змии. Той не се боеше от тях. Даже им се усмихваше и ги наричаше: „моите домашни животинки”. Смоците пиеха млеко когато им сипеше в чинийка пред вратата си. Лош знак за него беше когато чинийката останеше пълна, а млекото потъмнееше. Предвиждаше да се случи нещо ужасно, очакваше го, сънуваше кошмари. Стряскаше се често и грабваше старата двуцевка, но по-страшно от враг и крадец беше самотата.

Нямаше никого. Боеше се да не загуби и змиите си.
Знаеше, че са глухи и че независимо какви качества им преписват митологиите са глупави същества, а и змиите не са най-добрият приятел на човека, но нямаше, нямаше другиго. Понякога откачаше. Рисуваше си по прахта на прозореца лице и му говореше. Сипваше му от виното си и му се сърдеше, че и то като всички останали не ще да вкуси вино от неговата асма. Заради виното го отбягваха. Каквото и да стореше, с каквото и да напръскаше асмата, както и да я подрежеше, както и да засееше около нея гроздето, то, а след туй и виното, киселееха. Силно киселееха, чак режеха.
Навремето го закачаха, че виното му е същото като нрава му. Не се биеше, рядко се напиваше дотам, че да нагруби. Избягваше да говори за да не отреже, вършеше услуги когато някой се нуждаеше от тях, но все идваше момента в който проявяваше непредпазливост. Казваше повече или млъкваше когато трябваше да се каже съвсем малко за да се разсея тежко предположение. Правеше неволна гримаса или се засмиваше не на място. Смехът му беше по-кисел и от виното, а и от ироничните думи които си позволяваше да изрече. Мед да ядеш ще ти се стори, че оцет си вкусил. В костите проникваше. Диафрагмата преобръщаше. В сърцето и в жлъчката се впиваше. Засрамяваше се след това, но засрамен изглеждаше още по-вкиснат. Приказваше се, че лицето му жълтеело и зеленеело. В действителност беше дори червендалест, но никой не забелязваше това. А освен всичко не обичаше да му се нагрубява виното.
-Смени тази лоза. – не веднъж му бяха изричали -Някакво проклятие има. Нещо останало от чукарите. Кой знае какви неща са се случвали нагоре из тях през вековете. Мълчат камъните, мълчат. Ала виното не мълчи. Тази лоза ти носи лошият късмет. Кисела е, и нрава ти е кисел. Не вино е това, а оцет…
Казаното с добро желание будеше зла реакция. Отвръщаше с такава ирония, че и отровата на домашните му любимци беше в сравнение с нея еликсир. Чак можеше да разплаче човек със злъчта си. После му ставаше тъжно, съжаляваше гостенина си, идеше му да каже нещо благо, но никак не умееше да казва благи неща. Дръпваше се сам след това из пътеките, вдигаше бинокъла, гледаше ли, гледаше. Не за бракониер, защото и бракониери нямаше, а приятел подсъзнателно търсеше, но приятел не се открива с бинокъл, а с вино или приказка която няма да киселее, ни на стомах, ни на душа. Знаеше го, но лозата нямаше да изтръгне.
„Опърничав съм, но такъв съм си. Защо трябва да харесвам човек който не харесва мен и виното ми. Да, кисели са някога плодовете на живота и кисели са думите. Кисели години раждат кисели мисли. Кисели са, ала искрени. Няма да изменя на себе си със сладост която ми е чужда. Сам ще остана, сам със змиите си, но ще знам, че съм аз.”
И му накиселяваше в очите. Дори сълзите му не горчаха, а киселееха.
Прибираше бинокъла връщаше се и сам пиеше киселото си вино.
Когато случайно чу за една жена която нямала вкус, реши да се запознае с нея. Тя всъщност имаше странни предпочитания към всичко. Не боядисваше косата си, не слагаше мазила върху лицето си, не се парфюмираше и не обръщаше внимание на това дали дрехите и отиват или не. За сметка на това много четеше, малко говореше, вярваше, че е какавида която някой ден ще се разтвори и от нея ще излезе пеперуда.
Помисли си, че е точно като за него и двамата много си приличат. И тя си помисли така. След пет години мълчание обаче, каза за лозата. Не обичала тази лоза. Раждала лоши плодове. И постави условието: или тя, или лозата.
Избра лозата и цял месец след това не стана от леглото. Проклина се, мрази се, ненавижда се. Реши да намери жена си и да й се извини. И да изтръгне пред очите й проклетата лоза. Търси я къде ли не, докато я открие в една лудница. Не го позна. Едва говореше и говореше глупости. Едно изречение само, имаше, що годе, някакъв смисъл:
-Това е обвивката. Ако търсиш пеперудата, то тя отлетя.
Тръгна си, той. И за пръв път не му киселееше, а болеше.
Пи сам виното си и вече вкусът, не му харесваше.
Зимата се срещна за кратко с друга. Беше се изгубила. Сутринта едва прехвърчаха снежинки, а вече вятъра навяваше преспи. Хвана я за ръката и я поведе към дома си. Не се съпротивяваше, но и не приемаше това за спасение. Изобщо не знаеше какво се случва с нея. Бълнуваше дълго. Говореше за някакви „несподелени скали”, за неща които приемаме стъпало нагоре в себе си, а те са онова с което се примиряваме. Като самотата, например. Изглеждаше по-луда от съпругата му. Оказа се поетеса. Сипа й от виното, а тя се намръщи, разсърди се и направо си рече:
-Предпочитам да замръзна отколкото да пие киселото ти вино!
Нарани го. Тъй изтънчено говори преди малко, а тъй грубо постъпи. Не се и опита да я възпре когато тя отвори вратата и излезе навън сред преспите. Боеше се от нея.
Месеци по-късно когато вдигна пушката към един вълк, прашинки влязоха в очите му. Не успя да натисне спусъка. Разтърка окото си, вълка беше изчезнал. На негово място се беше появила странница по-учудваща и от другите две. Облечена беше в дълъг бял шлифер. Въпреки пролетната кал нямаше и петънце по нея. Имаше дълги крака, а погледа й режеше. Проникваше навътре в съзнанието. Промъкваше се из дебрите му, дебнеше нещо, а от друго бе нащрек. В сексапилът й имаше нещо хищно и по всичко личеше, че се крие от закона или от някого. Не научи нищо за нея. Седмица я кри при себе си, а тя не продума ни веднъж колко е кисело виното му. Четеше се в очите й. Накрая преди да си тръгне му рече:
-Знаеш ли, какво казала лисицата като видяла, че гроздето е високо…Дивите зверове, знаем…Всичко високо е кисело…Сбогом, приятелю, ти не си лош човек…
Не я последва. Не видя в калта следи от токчета й. Само вълчи лапи.
„Ни хора, ни зверове харесват виното ми. Повече на никой няма да дам да го опита…”
И купуваше виното с което гостеше гостите си, но сред тях така и не намери приятел. Ако можеше да скрие киселата си лоза, не можеше да скрие киселите си мисли.
Минаваха годините и само змиите, киселата лоза и малкото дни му оставаха. Дори и спомен вече нямаше, ни вкус за да разбере колко са му кисели и виното и мислите. И въздухът в стаята беше кисел, а най-кисело беше, че нямаше с кого да сподели чашката си на празника.
Знаеше, че ще е последният му Св. Трифон. Натрупали се бяха годините и чувстваше. Вече и пушката едва вдигаше и съвсем беше забравил хубавите лица от младостта си. Костите го боляха и спеше от дълго, по-дълго. Привиждаха му се странни неща и често приказваше с внуци, каквито разбира се, нямаше. Веднъж дори грабна метлата, зареди я като пушка и тръгна да гони мафиозите дето отвлекли внучката му, за да му искат откуп. Като се опомни, взе истинската пушка и гръмна телевизора. Миналата седмица пък наливаше млеко за смоците и му беше тъжно, че не пият, а какви смоци в най-лютите зимни дни. Прояснеше ли се съзнанието му, разбираше, че няма да я кара още дълго.
И когато се разсъни, малко преди пладне, се засмя без злъч и рече:
-С теб или без теб, ще празнувам все едно, че си до мен.
Изглади дрехите си. Изчисти стаята си. Слезе надолу за да купи свещи, пита, мед и аромати.
Прибра се премръзнал, а не беше толкова студен ден. Запали печката. Само с борови дърва за да мирише по-приятно. Напръска стаята с благовонията. Нарисува на прозореца, не лице, а сърца.
Изчака да се смрачи и запали свещите.
Бързо му се приспа, но очакваше някого.
-Но това е...как се казваше…абсурдно.
Клепачите му тежаха, видения се лепяха по очите му. Напълни си бавно чашата. Някъде долу зазвъня камбана и тогава вратата се отвори.
-Значи дойде!-не вярваше на очите си. Позна я, тази която срещна някога и толкова му липсваше. Осъзна, че я е чакал през всичките тези години. Но защо е толкова млада. И коя е?
Тя имаше едно лице, но и лицата на трите. И много повече лица в очите, а походката й напомняше играещото пламъче на свещите. Усмихваше се и усмивката й имаше вкуса на виното, но не беше кисела. По-скоро загадъчна.
-Няма ли да ми сипеш, приятелю?
-Да разбира се, но…
Тя се засмя.
-Не, няма да ми е кисело. Това вино е от мен. Ти толкова дълго ме пази. Аз съм лозата. Твоята кисела лоза. Спомняш ли си какво ти каза една от жените която малко прилича на мен: „Ние хищниците знаем, че всичко високо е кисело…”-завърши с буен смях думите си.
-За нас!-рече и чашите им иззвъняха.
-Ти ми се привиждаш, нали?
-Познай!-засмя се пак.
-Няма значение. Ще изчезнеш ли?
-Да.-вече не се смееше - Като всичко, а с него и най-киселото което имаше силите да изпиташ. И не знаеш колко, колко благо ще ти е след това…Ще ме прегърнеш ли?
-Аз съм стар.
-Не и днес.
Прегърна я. Люби ли я, не помни. Блъска си на сутринта главата да си спомни, а не можеше. Скубеше си косата и се наричаше изперкал старец. Как може да забрави подобно нещо.
Отвори вратата и видя, че лозата е изчезнала.
После изчезна всичко.





магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email