четверг, 7 июня 2012 г.

Гримасата

                                                                    колаж: cefules

Случайно се огледа. Погледът му попадна в дясно, в страни, във витрината на един хипермаркет. Изпита неприятното усещане, че образът му се е залепил и ще си остане там и когато си тръгне. Отражението му се включваше в рекламната експозиция, правеше я завършена. Без него не би изглеждала цяла, а отделено от нея, то не би имало смисъл. Чертите му изглеждаха на мястото си между нарисувани ангели с лого на крилете, кръшните снаги на силиконови самодиви, алените залези над екзотични острови, рог на изобилието от който се лееха кредитни карти, слънца - стриптизьори, тибетски лами – монтьори, карамелени пера от паун, киборг хванал се за слабините, тигър с мрежа за пеперуди…
Скулесто лице, но не волево. Някак объркано. Издаващо тревоги. Напрегнато, но не агресивно. Меланхолични очи. Леко набола брада. Изписало страх от нещо неопределено. Стори му се съвсем чуждо собственото му лице. Не се връзваше с мислите му, с киселините в стомаха, с няколкото телефонни разговора, с чувството за разсеяност и апатичните часове които го очакваха. То сякаш не му принадлежеше, а принадлежеше на витрината. С нея чертите му имаха някаква близост. Нещо общо. Необяснимо, но невъзможно да не бъде забелязано.
Направи гримаса и продължи. Очите му се засякоха с обектив на охранителна камера. За кратка част от секундата си въобрази, че е рентгенов апарат. Не, не рентгенов апарат, а нещо което чете мислите му. Прониква навътре в тях и ги сече, подстригва, подрязва като рози. Стана му смешно. Обърна се и направи същата гримаса като на витрината. Разтегна устата си като усмивка, но много широка, много изкуствена и измъчена усмивка. Намръщи нос и събра очи:
-Ето ви на вас!
Спря го разносен търговец. Не го изслуша. Направи му гримасата. Момчето отскочи уплашено назад, а после смутено се усмихна.
„А трябва да е свикнал на луди.”-помисли си и спря изобщо да мисли. Правеше гримасата на минувачите. Наслаждаваше се как ги стряска или ги разсмива. Две деца побегнаха с писъци. Група тинейджъри започнаха да го имитират. Видя плакат за кастинг за нови рекламни лица и реши да се яви, но се отказа. Един полицай реши да го арестува, но другият беше в добро настроение и само го разкара. Преброи сто осемдесет и четири охранителни камери и на всички отдаде своят поздрав. На здрачаване намери една усамотена пейка. Сви се на нея и поплака. Влезе в кварталната кръчма. Пи сто грама водка. Не успя да събере пари за втора, но един от редовните посетители му допълни парите. После го черпи друг. Отнякъде се появиха още водки. Говореха си много неща, а той често, често правеше гримасата. Тук не я забелязваха. Те всички си бяха гримаси.
Не помнеше кога и как се е прибрал. На сутринта го събуди настойчивото звънене на телефона.
Не вярваше на ушите си. Наистина не вярваше. Викаха го отново. При това службата беше още по-добра. Щеше да се справи. Щеше. Но вече дори и не го мечтаеше. Чакаше разговора да свърши, за да се захили. Да се захили като луд. Да отвори прозорците и да изкрещи. Главата му се пръскаше от махмурлук, а мислите му пееха. Едва не изпусна телефона тъй трепереха ръцете му.
Когато връзката прекъсна обаче изпадна в ужас, че е сънувал, че си е въобразил, че такива неща не се случват и ако се случват, не се случват на такива като него.
Пое си дълбоко дъх. Запали с треперещи ръце цигарата и се засмя.
„Трябва да се обръсна, да изгладя дрехите си и ни една прашинка да няма по мен. Големите ми шефове са големи сноби. Трябва да съм като модел. Е, ще бъда и ако се наложи на всички задниците ще целуна…И ще изглеждам страхотно!”
В огледалото обаче видя гримасата.
Дълго опитва, но лицевите му мускули се бяха парализирали.


Хорър, трилър, социална драма 

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email