Спомените на една бележка


Изгледа ме учудено. По страните и изби руменина. Смут изпълни погледа й. После гняв. После някаква утеха и дори нежност. После злостна насмешка. Премери ме с поглед, разстреля ме с него. Подигра се. Стори и се малко и продължи да ми се надсмива. За миг откри чувството си. Тя ме обичаше. Искаше ме, радваше се, че ме вижда. Радваше се, че и казвах това. Толкова се радваше, че не можеше да го понесе. Толкова се радваше, че искаше да се защити. Дишаше тежко. Имаше сълзи. Долавяше се й миризмата на възбудата. Трепереше като звън. Губеше памет и се ядосваше на
себе си. Излизаше от кожата си и се проклинаше. Връщаше се и се назидаваше със свои мисли, но гласа на една някогашна добра позната която беше отдавна забравила. Преценяваше ме дълго. Зачуди се, защо ми гледа толкова на сериозно, че чак се шегува с мен. После ме смачка. Хвърли ме в кошчето. Направи движението особено артистично. Въздъхна и запали цигара. Опита се да се съсредоточи над нещо друго. Известно време блъска клавишите на компютъра. Запали втора цигара преди да е загасила първата. Обърна пепелника. Изрече нещо вулгарно. Засмя се. Събра пепелта и фасовете и се приближи до коша уж, че трябва да ги изхвърли, а истинската причина беше, че си мислеше за мен. Извади ме. Разгърна ме и ме заглади. Сега сълзите й приличаха на гланц. Покриваха равномерно ретината й и не се стичаха. Защитаваха я под слоя си. Държаха емоцията на едно ниво. Без прилив и отлив. На опасната граница където баланса е най-фин, на равновесието необходимо за преценката. Опитваше се да мисли, изписано беше в израза й, но се четеше също така, че не знае откъде да почне. Че разсъжденията й тръгват от сто различни места, без да се стремят едно към друго, а и не знаят, едно за друго. Хаотично се лутат в себе си, опитват се да опишат с движение мисъл, а не успяват. Накъсват се, хапят се, губят се. Тя не може да намери подходящи думички. Тя не може да се сети за познати предмети които да й предадат основа и чувство за сигурност за да започне да размишлява. Отчая се. Имах чувството, че ще започне да си дърпа косите, но тя само хладно, хладно, хладно се усмихваше. Започна да ме дере с поглед. Раздираше ме и ме болеше. Дълбоко в мен проникваше и продължаваше да ми причинява болката, а болката си беше нейна. Когато й отмина се зачуди какво става с нея. Какво означава всичко това. Какво означава настроението й?
Какво означавам аз? Какво означава, че ме има? Казвам ли нещо? Припирам ли се? Ако ли не, какво тогава? Започна да се чувства глупаво, а аз още по-глупаво…
Изхвърли ме под масата. Говори с мъжа с който скоро щеше да мине под венчилото. Засмя се на няколко пъти. Наричаше го с едни глупави имена. Очакваше го. Преди да дойде реши да ме хвърли, но само ме скри под килима. От дете си криеше там омачкани банкноти. Част от разговорите й въздишките им чух. После заспах, но не сънувах. На сутринта тя ме извади. Беше рошава и приятно отнесена. Усмихваше се като в унес, но изведнъж се разгневи и се пробуди. Накъса ме на малки парченца. Ругаеше, ругаеше, ругаеше и беснееше. Хвърли парченцата на земята. Заскача по тях. Закиска се и заплака. Събра ги, изсипа ги в пепелника. Поля ме със спирт и ме запали. После изхвърли пепелта в тоалетната и пусна водата…
Тогава се разтворих в капките. Разпилях се. Загубих същност и се натъжих. И си мислех за нея. Целта на създаването ми беше тя. И тя ме водеше и колкото и да се разтварях и далече да отивах пак се стремях към нея. Безсъзнателно и противоречиво се стремях. Преминавах от форма във форма. От химическа съставка в следваща и овладях със съзнанието си всички останали капки. Те поеха моята памет, всяка от тях започна да мисли като мен и аз станах всички тях.
И тогава започнах да й шумя с тръбите за обратната вода.
Дръпнеше ли някой синджирчето на казанчето в тоалетната, засвиреше ли остро износен, запушен с варовик сифон, стечеше ли се тежко нечистотата покрита с белите стени, тъй както порочните ни мисли се стичат под невинните ни изражения, тя се сещаше за мен.
Как ме е сложила в пепелника, поляла със спирт, запалила и изхвърлила угарката в тоалетната.
Пак си спомняше написаното. Все едно ме държеше в ръцете си, четеше ме и аз четях нея, а тя разбираше по-малко отколкото я разбирах.
Смени си квартирата. Напусна пренаселеният блок. Не искаше да чува шум от отточни води и си намери самостоятелна къщичка.
Тогава започнаха дъждовете. Те имаха различен глас, но като всички капки носеха моята памет. Звъняха й по перилата, пляскаха по стъклата, стичаха се и с траектории рисуваха еротични абстракции. Не й даваха мира, не й давах мира. Такава ми беше целта. За това бях се появила на този свят. За това той ме създаде по свой образ и подобие с творческото си слово. И ме прати при нея.
Бяха скъсали. Много се обичаха. Последните месеци им идеше да се избият. Хрумна им и да се самоубият заедно. После се кискаха, а тя малко и плака. Той се наливаше до безобразие, а тя искаше да го отрови за да му съкрати мъките. След туй го презря. Не си заслужаваше. Утихнаха. Глупаво беше да ме праща при нея. Вече не го обичаше. Ама никак не го обичаше.
Капките биеха по стъклата и тя си спомняше…
Как ме е сложила в пепелника, поляла със спирт, запалила и изхвърлила угарката в тоалетната.
Просълзяваше се и й замирисваше на изгоряло. Не, че нещо гореше, но винаги като заплачеше ставаше така. Все й миришеше на изгоряло. Някаква особеност на рецепторите. Това допълнително я дразнеше. Миришеше на кексовете й. Никога не ги улучваше. Все ги прегаряше. А той се мръщеше, ама вътрешно. Отгоре наслагваше волево изкуствени физиономии и се усмихваше, но така си личеше, че тя не издържаше и прихваше да се смее…Много сладък беше като се преструваше. За разлика от кекса й, който горчеше като връзката им.
„Прегоряхме и това е. Дадохме на късо. Еднакви електрически полюси бяхме. Плюс с плюс…Бам…Не става…Твърде еднакви, твърде объркани и интуитивни. И сънуващи наяве…И двамата се спъвахме като вървим…”
Кризата се задълбочи. Затвори се във вътрешна стая където не се чуваше дъжда. Не пускаше чешмата, а си купуваше бутилирана вода от близкото магазинче, но започна да и призлява изобщо при мисълта за вода.
Мазето на къщата беше дълбоко.
Заключи се в него и глътна без вода ключа.
Сигурно годеникът и я търсеше, но нямаше да я намери. Нямаше да се досети.
Опитах се да й кажа да не постъпва като безумна, но с това повече я разстройвах. Какво толкова можеше да пише в мен. Нямах представа. Като човек не се познавах, а можех да се опозная чрез другият, но тя не ме прочете на глас, както на глас не му каза много истини някога.
Не исках да умира от жажда, но само при мисълта за течности вече й се повдигаше.
Съсухри се като мумия. Сви се като папирус, започна да се разнася като прах, но още беше жива.
Накрая я намериха…удавена…
От гърдите й изтече цяло море. Пресолено море. В него имаше и бутилка с бележка. Оказа се съвсем кратка:
„Ще ми липсва кекса ти.”



диаболо и приказна фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...