воскресенье, 10 июня 2012 г.

Проблемно дете

                                                                Колаж: Маичка

Тя може да говори, но не иска. А косите й са по-красиви отколкото бяха на майка й.
Казва съвсем малко. Толкова колкото се налага. Думичка повече не изпуска.
Електронните игри не я влекат.
Телевизия не гледа.
Не ме моли и не плаче за играчки. Никога не ми е искала. Дори с поглед, а очите й са много изразителни. С тях казва повече отколкото с език.

Големите лунапаркове, детските градове, всичко за което примират останалите й връстници й харесват, но не представляват особена ценност за нея.
Спретната е, но никога не е приискала дреха, като на тази приятелка или онази какичка, като на момичето от списанието.
Гушва се в мен като малко маймунка. Милозливо и подкупващо изрича: „Обичам те, тати!”, но крие много от мен. Често имам чувството, че живея с едно малко чудовище. Нещо напълно непознато. Прилича на човек, а не е.
Майка й изглеждаше иначе съвсем нормална, но често повтаряше: „Не съм оттук и съм за малко.” Мислих, че ми е сърдита за нещо. Жените трябва да са сърдити. В реда на нещата е. Така е при всички.
Тя обаче изчезна. Месец след като роди. Още я издирват, поизтупват прахта от папките за издирването й. Съвсем рутинно. Вече не се надявам да я открият ни жива, ни мъртва.
Сънувам понякога, че пак ми изрича: „Не съм оттук и съм за малко…”
Събуждам се и не мога да разбера дъщеря й.
Във фирмата ни има традиция да се събираме от време на време. Работим много, редно е да изглеждаме едно задружно голямо семейство. Децата ни се познават. Повечето вързаха приятелства. Тя обаче се изолираше от останалите. Колегите ми забелязаха, че имам проблемно дете. Не исках да си го признавам, но беше точно така.
Като порасне още малко ще минава за задръстена или надменна. Ще търпи подигравки, а и отмъщения. Ще бъде самотница, а самотниците рано или късно стигат до тинята. Както е казал поета: „Човек не е самотен остров…” Как му беше името на този поет? Няма значение. Не ми е работата да помня. Имам си свое място в обществото каквото няма да има тя.
Не разглежда дори комикси. Пада си по приказките, но е единственото дете във вселената или поне на планетата което не си пада по комикси и по телевизията.
Нима утре няма да се интересува и от мода и спортове! От пазаруване! От начини по които можеш да прелъстиш и изоставиш или да се изкачиш нагоре по социалната стълбица! От начини за разкрасяване! От стил на живот!
Толкова е красива. Та косата й пламти. И стига до кръста. Духне ли вятър, прилича на огнени криле. Падне ли по лицето, на воал от паяжина.
Красотата й е даже в повече, но същата тази красота ще направи самотността й още по-тежка. Защото никой не обръща внимание на безличните самотници, а красивите предизвикват омраза.
Психоаналитикът само ми взе парите.
Не откри сериозна причина за безпокойство. Затрупа ме с термини и примери. Каза, че е в нормалното. На самата му граница, но все пак в нормалното.
Показвах й витрини. Със скъпи играчки и бляскави дрехи. Купувах и списания с прекрасни манекенки и хубави мъже. Обещавах й екскурзии до екзотични кътчета и тук постигнах известен успех. Очите й изразиха желание, но аз не можех да изпълня обещанията си веднага, а и да можех нямаше да го сторя, защото исках очакването да възбуди още повече интереса й. Но напук на очакванията ми, тя бързо го изгуби.
Пак се гушваше в мен. Като малка маймунка и изричаше: „Обичам те, тати!”
Плашеше ме. Забравила ли беше, че я лъгах за пътешествията.
Пееше много хубаво, но когато й заговорих за световните подиуми, тя придоби отегчен вид. После ми каза, че си пее защото е щастлива.
„А защо не искаш да споделиш щастието си с останалите?”
„Искам, но ще е с нещо повече от песен.”
„С какво?”
Вдигна рамене. С това разговора приключи.
Виждах я след време. Погрозняла. С изкапали от лекарствата зъби в някоя лудница. Пушеща цигара след цигара. Нервна. Зависима от съмнителен религиозен водач или от наркотици.
Не можеше седем годишно момиче да не се блазни от мисълта за световна слава, да изрича: „искам, но ще е с нещо повече от песен”, да отминава с безразличие витрините.
И какво я правеше толкова щастлива.
Трябва да кажа, че тези мисли не ме тревожеха постоянно. Напротив, идваха рядко. В останалото време бях щастлив, че я имам, че изглежда радостна, че колкото и да е различна все пак е като останалите деца.
Смях, наивни въпроси, кокетничене, тичане, разтуптяно сърце, ожулени колене, нацапани дрехи, счупен часовник, изгубен телефон…
Тревогите ми се връщаха когато кажеше нещо нетипично за възрастта си. Като в онази вечер. Даваха по телевизията „Междузвездни войни”, целуна ме и каза, че ще си ляга.
-Няма ли да го гледаш? Ще видиш битки в космоса.
-Аз имам в себе си космос. И космическите битки се водят в мен. Ето, тук…-тупна се по пилешките си гърди.
Сякаш ме заля с леген студена вода.
Защо говори така.
Чела ли го е?
Къде го е чула?
Не заслужавам това.
Не заслужава така.
Защо иска да е нещастна? А какво я прави да изглежда щастлива.
Късно същата нощ разбрах. Въпреки, че спя дълбоко онази нощ се събудих и чух мелодия откъм стаята й. Стори ми се, че сънувам. Но наистина нещо свиреше. Нещо много, много приятно.
Бавно се изправих от леглото и усетих, че ме изпълва щастие и чувство за свобода. Стените изчезнаха и около мен се ширеше непозната панорама. Бликаха тържествени залпове, цветни кърпи се вееха, замайваше ми се свят. Бях и с ясно съзнание и не на себе си. Тихо се изкачих по стълбите към стаята й и я видях през полуотворената врата. Тя свиреше…на косата си.
Прокарваше гребен по косата си и от нея излизаше мелодия. Прекрасна омагьосваща мелодия. Никога не съм чувал подобна полифония. Тя разтваряше други сетива и други реалности. Това беше щастието.
Откога свиреше?
Това ли криеше?
Краката ми омекнаха. Устните ми се разтвориха.
Тя беше замижала. Изглеждаше далеч по-възрастна и по лицето й беше изписано най-приятното усещане което може да изпита една жена.
Слушах я дълго. До края на концерта й.
После я изчаках докато се уверя, че е заспала.
И защото я обичах…
Отрязах косите й.



магически реализъм

1 комментарий:

Follow by Email