вторник, 5 юни 2012 г.

Мускулче под езика


Излъгах, че ми е баба, а не я познавах. Сребристата й коса падаше до кръста, лицето й приличаше на дърворезба. Маска на езическо божество изписала десетки противоречиви изрази. Не говореше и не разбираше къде се намира. Някъде я търсеха, но аз нямах намерение да се разделям с нея. Съзнателно отбягвах вестникарските будки. Боях се да не видя снимката й в рубриките за общонационално издирване или снимките на разтревожените й близки. Знаех, че обича чая от билки и десният ъгъл срещу прозореца. Обичаше и радиото да е тихо пуснато. На стола който седи да съм
сложил възглавница. Хранеше се много малко. Избягваше сладкото. Очите й бяха толкова светли, че приличаха на прозрачни, а зад тях се ширеше свободната празнота, откритото пространство, това което вижда вятъра без да е способен да го осмисли. Телевизията я дразнеше. Тоалетната откри сама. Сама изрови и от едно от чекмеджетата тефтерчето. Радваше му се като дете и рисуваше по него завъртулки. Да са йероглифи, не са, но не се и съмнявах, че имаше в тях някакъв скрит смисъл. Ноти? Или стихове? Или си води бележник? Може да не е толкова стара колкото да изглежда, а да е извънземна? Праща ми някакви послания които да се убия не мога да прочета? Откъде се взе пред вратата ми и то в такава вечер, че и кучетата умираха от студ навън. Не изглеждаше премръзнала. Стори ми се даже, че ми се усмихва, но това беше заблуда. Тя се усмихваше през цялото време, и през цялото време плачеше, гневеше се и се радваше, изписваше по лицето си колебание и сигурност, хитрост и наивност, благодушие и респектираща агресия. Всичко на едно и много повече. Разстилаше се като сянка от клони по лицето й всяко човешко чувство. Потрепваше от вятъра, сменяше се конфигурацията, но настроението оставаше същото. Настроение от всички останали настроения и над всичките останали настроения. Нещо като свобода, нещо като мъртвило. Маската от материала на времето. Имах чувството, че може да я свали. Да разхлаби връвчиците с които я е стегнала и да открие под маската истинското си изражение. Сигурно е красива. При всички случаи е приятен събеседник. Освен разбиране в очите й, нищо друго не срещам в отговор. Харесва ми нейното отношение.
Говоря й нощ и ден, ден и нощ. Дистанционното на телевизора ми хвана паяжина, „Тай-пан” остана обърната над нощното ми шкафче на петдесета страница, изключих телефона, не отварям когато на вратата се позвъни. Разказвам й това което не съм казал на приятели на чашка, нито пред някое от гаджетата си, всичко което съм премълчал от родителите си, което не успях да изрека на бившата си съпруга, тези неща които нямах време да наприказвам на сина си и нямах стил за да изпиша в писмо до непозната жена от рубрика за запознанства. Понякога й искам съвет, точно защото не може да говори и знам, че няма да ми даде. Питам я дали не ме упреква, а няма как да ми отговори. Не се опитвам да я измъчвам. Искам да го прочета между изразите й. Или да го открия в очите й. Не съм сигурен дали изобщо ме разбира, дали даже подозира, че има някой друг освен нея. Изглежда така сякаш се чувства сама. Не е дала категоричен признак, че ме забелязва и че ме слуша. Най-малко, че ме разбира макар винаги да има едно разбиране в погледа й.
-Знаеш ли на какво приличаш?-рекох й веднъж-Приличаш на всички нас. На всички до един. Ей, така като теб гледаме живота. Уж го разбираме, а не съзнаваме колко пряка е връзката ни с него. Не го чуваме или ако го чуваме не можем да му отговорим. Не го разбираме, а и да го разбираме не можем да го изразим. Само гледаме с разбиране. Просто навик. Израз. Така сме устроени…
Стори ми се, че виждам усмивка, а после пак започна да драска в бележника. Усмихна ли се наистина? Сторило ми се е.
Развързваше думите ми. Не съм много приказлив. Понякога искам да кажа нещо, но едно мускулче в езика ми се сковава. Докато се съсредоточа да го раздвижа, забравям какво съм искал да кажа. После се питам дали наистина съм искал да го кажа и толкова се разколебавам, че минават години преди да стигна до окончателен отговор и да затворя мисълта като папка в следствен архив. Откакто старицата е тук при мен, се пристрастих към словоизлиянията, сладост по-голяма от алкохолното опиянение и секса, любовният шемет и цветните сънища, от пролетният унес и бързото шофиране и от музиката и смеха. Замайвах се, говорих и се леех, празнех гърдите си и диафрагмата, късах злите възли от изречения които не можех да кажа. Леех се откровен и наивен, разкъсвах ризата си, чупех бронята си, стените зад които криех личното. Откривах се, разбирах сам, че съм друг. Опознавах се и започнах да си ставам симпатичен. Парализираното мускулче на езика се отпущаше. Сладостно играеше, сякаш плуваше и бягаше като дете, летеше като птиче, виеше се като пламъче. Чупеше се бент, отприщваше се язовир и се изливаше мощ, която не подозирах, че е съществувала в мен. Започна да се усмихва. Сигурен съм, че вече се усмихваше. Не си въобразявах. Усмихваше се. Присмиваше ли се или се смееше с мен? Комичен ли бях или й създавах радост? Или и двете заедно. Не знаех, не исках и да знам. Усмивката ме радваше. И вдъхновяваше и все по-леко се движеше мускулчето под езика. Танцуваше и правеше акробатични номера, премяташе се, жонглираше с понятията, държеше се глупаво и мъдро, задаваше детински въпроси и разбиваше представите, спъваше се в някой изникнал тутакси анекдот и се къпеше в смях. Казваше повече отколкото съм способен да си помисля, отколкото имам капацитет да осъзная, отколкото мога да изрека с ясно съзнание и да приема, че е мое размишление. То говореше така както си исках да мисля, а не бях достатъчно решителен, че да повярвам, че мога. Размесвах действителни с недействителни спомени, припомнях си детски мечти и стихове, учебни материали и думи чути преди години във влак или такси, признания по кръчми и кафенета. Давех се, давех се в свежият смисъл които изричах. А лицето й все повече сияеше. Маската ставаше восъчна. Разтапяше се. Времето потичаше. Лъкатушеше по лицето й. Рисуваше мили изрази и чезнеше. И когато минаха десет месеца, тя изглеждаше с десет години по-млада.
Струваше ми се, че ще проговори. Често си взимаше дълбоко дъх. Опитваше се да каже нещо, беше на границата да го произнесе, очите й се просълзяваха и изричаха с крясък който не разбирах. После въздъхваше. И усмивката беше горчива.
Една сутрин когато се събудих, тя беше изчезнала.
Търсих я из квартала. Разпитвах за нея.
Съседка в края на седмицата ми призна, че я е видяла да се качва в градският автобус. Трудно развързах езика на шофьора, но при вида на една банкнота си спомни и каза, че е слязла на централна гара. Разпитвах полицаите. Лудост беше. Как ли щяха да я забележат в подобна навалица.
След месеци дълги издирвания я открих в малко планинско село.
Дъщеря й беше груба жена, сигурен съм, че щеше да свали ръката ми на канадска борба. Грижеше се за пет крави и пет пъти по толкова овце, имаше ловна пушка и пиеше по литър. Въпреки това когато заговорихме се разплака.
И тогава разбрах. Много неща разбрах. На старицата са оставали седмици живот преди да изчезне от дома си. Търсели я известно време, повече изглеждало безсмислено. Рентгеновите снимки показвали по категоричен начин напредналият стадии на болестта й…
Тук ми беше трудно да повярвам.
При завръщането си, изследванията й показали, че е напълно здрава…
-Тя се е срещала и с други хора, а не може да разкаже нищо. Не се знае, но би могло и да сте вие…-жената стискаше ръцете ми и сълзите й се стичаха-Опитайте се да лекувате…Вижте, аз не съм много доверчива…Не се знае, но тя умираше. Умираше!
Беше много развълнувана, а аз тъжен.
Аз ли бях наистина. А ако бях…С други бих ли отново могъл…
-Рядко сме тъй откровени.-гърлото ми пламна от болка и почувствах как мускулчето ми под езика пак се сковава.
Вече завинаги.



магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email