Дойде ми като гръм от ясно небе.
-Друг ли има?
-Защо трябва да има? Но да. С матово лице е, не по-скоро сиво…Изобщо не го познавам, но той е причината. Някъде е. А може и да си въобразявам. Кой го знае…
-Мислих…
-Няма да стане, не! Семейството не подхожда на цветът на очите ти. Оженим ли се, ще си пълен кич. Не те мразя, не. Нито връзката ни е изчерпана. Да съм изгубила доверие в теб, не…Моля те, не търси причина. Просто така искам.
Не беше своенравен човек. Не можех да я позная и сигурно с изражение съм продължил да задавам въпроси, а и навън времето се разваляше. Не можех да тръгна, не можехме и да останем заедно и да мълчим, защото тогава нямаше да издържим и щяхме да се любим. За това и не млъкваше. Не, че казваше нещо, но не млъкваше:
-Не, не търся друго. Нито си ми омръзнал. Чувствам и уважение. То е по-различно от тръпката и…не я убива, подсилва я. Рядко се случва. Хората които уважавам, обикновено не приемам като сексуален обект. Не ме разбирай погрешно. Всъщност все ми е едно как ще ме разбереш и аз не се разбирам. Харесваш когато ти приготвя нещо, а съм отвратителна готвачка. Почти си повярва, че можеш да обикнеш семейният живот. Това, че си подстрига косата миналият месец, не ми хареса. Късата ти отива повече, но нещо загуби с нея. Спря и да пътуваш. Обичах да ме оставяш сама. Знаеш ли, много го обичах. Никого не съм приютявала в леглото си. И през ум не ми е минало. Гледах снимките ти, а ти спря да пътуваш. Повярва, че съм тази с която ще живееш. Но, не…Няма да стане. Реших, че не искам. Сигурно не схващаш. Просто не искам…
Поглеждаше към прозореца, а навън се лееше като из ведро. Нямах чадър, знам, че и тя нямаше.
Молеше се, молеше се дъжда по-скоро да престане.
-Гади ми се!-кресна-Не искам да превръщаме живота си в сладникав роман. Няма да е истинският ни живот. Аз бях дриадата. Ще изсъхна, превърна ли се в майката. И това, че четем едни и същи книги и обичахме една и съща музика преди да се запознаем е отвратително. Струва ти се хармонично, ли? Не, лъжеш се. Знаеш, че се лъжеш. И харесвам усмивката ти, а ти смеха ми. Няма да ни разберат, но така реших. Не те искам. Ще се съсипем. И да знаеш хубаво беше когато се изтърколихме в копривата…-усмихна се-Смешно беше как подскачаме, а после не можем да намерим дрехите си. И когато колата боксуваше в снега, а после изключи и ни засипа преспата. Хубаво беше. Мислих си, че ще умрем ей така. Хванати за ръце заедно. Хубаво…Толкова хубаво, че чак противно. Ще те помоля само, да намалиш пиенето. Страх ме е за теб. Не си алкохолик, но си рушиш здравето. Недей ме полива, чу ли ме. Намери си друга. Ти си чаровен. Ако не ти се ще веднага след раздялата ни, проститутка си вземи, но недей пий…
Дъждът още се усилваше. Вече и на мен ми се искаше да си тръгвам. Парадоксалното й мислене винаги ми е харесвало, но не и сега. Дори не знае, че съм уволнен. Нито за онова малкото нещо което се развива в гърдите ми и скоро ще стане много, много голямо и болезнено, докато ме убие. О, да…Прекрасен ден и какъв проливен дъжд…Сестра ми тресна телефона. Дори не изслуша и не разбра, че наистина нямам възможност да й помогна.
Дъждът като, че ли възпираше, а ми ставаше все по-мрачно и по-мрачно, докато накрая всичко ми се стори комедия.
-Не ми се смей.-усмихна се объркано-Като си помисля можеше да бъде различно…
Прекрасна беше. Импулсивна. И косата й огнена и като че ли пръскаше искри в ретините й. Имаше не мускули, а заплетено в топла паяжина гнездо змии. Прегърнеше ли, полазваше с тях, а те се виеха, беснееха, бореха се със своят плен и подлудяваха. После се усмихваше и гушваше като малко животинче под мишницата. Познавах по равномерното й дишане кога спи и кога сънува. Понякога сънувахме близки неща.
Пак заваля силно, но трябваше да тръгвам. Не можех да издържа още дълго с нея. С нещо я разстройвах. Нямах представа с какво, но я разстройвах. Чувствах го.
-Добре. Ще ти кажа…Ще ти кажа какво си мисля. Ти си човек без късмет. Нямаш вина. То кой ли има? Ти по-малко от всеки. Но нямаш и късмет.
-Ще си тръгвам.
Попита ме кога ще мина да си взема багажа. Казах й, че ще си помисля.
По стълбите ми се замай свят. Имах чувството, че на раменете си нося не кръст, а кръстовище, заедно със светофарите му и тротоарите му.
Колената ми се свиха…
Не помня какво си помислих, но отведнъж ми стана много, много леко.
Весели цветове изпълниха съзнанието ми, топло чувство дробовете ми и едва сдържах смеха си.
Навън вече не валеше, но имаше кал до ушите.
Засмях се и тръгнах към автобусната спирка. Свирках си и имах чувството, че летя.
С ясно съзнание бях. Спомнях си добре всичко което ми се е случило, но имах чувството, че летя и ми е по-леко от всякога.
Рейсът спря тъкмо на време, но не се качих. Продължих пеша. Вече не валеше и ми беше прекрасно.
Без работа съм и без средства.
С неизличима болест, мразен от най-близките си и зарязан от приятелката си.
Вървя и си подсвирквам.
Вървя, но чувствам, че летя.
Когато се прибрах ме тресеше. Хвърлих мокрият шлифер върху електрическият радиатор и когато седнах на шкафчето да събуя обувките си бях поразен.
Нямаше по тях и капчица кал.
А подметките им – напълно сухи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар