пятница, 8 июня 2012 г.

Пръстът на дриадата


Щом коренчетата пробиеха върховете на пръстите й, извиеха се като вретена и започнаха да растат, настръхвах. Силите ме напускаха, мислите ми пламваха, исках да бягам. Ужас ме гризеше, но и възбуда.
Тя ме убиваше.
Гледаше ме виновно. Питаше ме, питаше ме, а знаеше отговора. Вече изглеждаше на близо четиридесет, а преди по-малко от седмица приличаше на дванадесетгодишна. Корените растяха. Изглеждаха ужасяващо, но след кратката болка от убождането щеше да ме изпълни сладостта. Несравнима е. Съзнанието престава да се съпротивлява. Тялото се излива във всеобщото. Чувството е загуба на форма, лекота, полет. Време и пространство няма. Само съприкосновение на сили. И загубата, до настъпващият пълен покой. После идвах на себе си. Толкова изтощен, че не можех да мръдна пръстче, а мислите ми лудееха. Девет по девет бала вдъхновение, преливаше в светли съновидения. Тялото ми бе напълно безсилно, а душата екзалтирана. Имах усещането, че ще се отлепя от себе си, ще размахам крила и ще прибера слънцето в шепи. Тя лежеше гола и още по-прекрасна от предишният път и косата й обливаше гърдите ми, но не можех да я докосна. Не можех да се усмихна дори, а толкова ми се искаше. След няколко часа идвах на себе си. Чувствах се по-жизнен и енергичен. Сякаш новороден. И по-силен от всякога. По-обнадежден и лек. Тя обаче винаги горчиво ми напомняше:
„Знай, тези сили ще си възвърнеш, но не напълно. Заведи ме…”
Трябваше да го направя.
Надхитрили ме бяха и толкова.
А и какво загубих?
Изпитах неземното тук на земята. И през най-умопомрачителната наркоза преминах без да съм взимал наркотици. Умирах без да умра. Прераждах се без да загубя себе си. Един междузвезден оргазъм. Празнене до край. До загуба на самоличност. До загуба на живот, до сетни трепети. До липса на страх и грях и всякаква мисъл. Имах цялата земя, с всяка нейна форма и прашинка, с идеята заложена преди тях. Преминавах през прага на всички притежания за да се лиша и от последното и да бъда по-богат от когато и да е било. Нирвана. Без да съм бил свят аскет. Докосване от божественото без да съм бил избран. Заслужаваше си. Заслужаваше си.
Сега трябва да я върна. Трябва да е върна преди един от двамата да е загинал.
Купих я в края на ваканцията от едни цигани. Съвсем честна циганска ми дадоха, че е дриада. Не можех да оставя това дете в ръцете им. Може и да ми е минала някоя порочна мисъл в главата ми. Не знам, такива не допускам. Нямам сексуално влечение към непълнолетни. В нея се влюбих без да съзнавам. И иначе, както никога до сега. Не приличаше на циганка. Кожата й имаше някакъв особен тен, но различен. Долавяше се съвсем лек нюанс на зеленото, а очите й бяха като листа след току-що взривили се пъпки. На пъпки които всеки миг ще се взривят приличаха зърната й. Прозираха под тънката ризка. Имаше плътни устни. И коса тънка като паяжина. Отпуската ми свършваше. Трябваше да шофирам по моя груба преценка още близо двеста километра, а бях пил. Разбира се никой нямаше да спре кола с дипломатически номер, но дано да не катастрофирам с нея. Нямаше да им я оставя обаче. Можех разбира се да вдигна телефона и да се обадя където трябва, че там където се намирам се продават деца. Толкова близко беше до ума, но изобщо не си го помислих. Заприлича ми на птиче. И се четеше в очите й, че иска да я купя. Молеше ме с поглед:
„Купи ме! Купи ме! Няма да съжаляваш, ще видиш…”
Очаквах всеки миг да полети и да се засмее от някое клонче. Изобщо имаше ли физическа маса? Беше ли истинска? Не трябваше да пия докато карам. Изобщо не трябваше да пия, а и само това се чака навсякъде. Да се разбере, че такъв като мен, с моя ранг и служба си купува деца. Голям скандал, голяма играчка в устите на хора и хорица. Но като че ли не бях аз, а друг. Или по-скоро причината беше в нея. Притежаваше и други способности освен тези които ми демонстрира още същата нощ. Унасях се на волана и избрах по-малкият риск. Реших да пренощуваме в един мотел по пътя. Щяха да ме видят с нея. Ясно е, че не ми е дъщеря. Надявах се обаче собственика бързо да забрави. Все пак дължи ми много за това китно местенце. Почувствах се неловко само защото се притискаше твърде любовно към мен. Трябва да й обясня много неща, че така не бива. Трябва да е по-скришна. Какво ще я правя? На първо място ще потърся хора на които да гласувам доверие и ще им плащам да се грижат за нея. Ни косъмче да не падне от главата й и ни дума да излезе от устата им. Колебаех се дали да е от затънтено село или напротив, да е в гъмжището където хората по-малко любопитстват един за друг. Трябва първо да отрезнея и да събера мислите си, а тя се притиска като голяма жена…
Какво е това? Самият дявол ли?
-Аз съм дриада.-рече ми още щом останахме сами в стаята.-Направиха ти номер.
Отрезнях за секунда и още по-бързо осмислих. Все още не съм се дискредитирал. Не съм докоснал малолетната. Спасил съм я. Защо не съм потърсил друг начин? Ще измисля, ще измисля…
-Аз, ако не се върна, ще умра…Ще започна да остарявам бързо. Ще видиш. И трябва да забия корени за да смуча живот. Не разбираш, ти не разбираш. Ти не знаеш какво е да смучеш живот. Ти си роден с живот. Хората сте така….
Тропна се на едното кресло. Защрака с дистанционното. Спря се на порноканала и разшири усмивка. Издърпах щепсела и се опитах да говоря строго:
-Кажи ми, какъв номер са ми направили?
-Стига. Гледах.
-Не е за деца.
-Аз съм на сто и осемнадесет години. Според вашите. Ама вие преживявате по-бързо всичко. В гората е различно. Можеш да бъдеш млад и стотици години. Времето там е мързелив охлюв. Наблюдавала съм в продължение на двадесет години охлювите около дървото-майка.
Коленичих пред нея, хванах я за косата. Не грубо, но достатъчно властно за да разбере, че не се шегувам.
-Какъв номер сте ми направили?
-Хайде стига! Ти сам си виновен. Аз пускам еротични ухания и подвеждам, но ако имаш разум…
-Какво сте замислили!-повиших вече тон.
-Плашиш ме. Моля те.
Очите й се насълзиха. Изглеждаше на петнадесет. Не можех още да го повярвам, но тя беше пораснала пред очите ми. И ме възбуждаше. Колкото и да не го желаех, го постигаше. За миг побеснях. Притъмня ми, щях да извърша нещо лошо, много лошо. Дишах тежко, загубих представа къде се намирам, кой съм и какво правя.
-Какво сте замислили!-повторих още по-твърдо.
-Нали…нищо няма да ми направиш…Плашиш ме.
Усмихнах се. Щях да се справя. В каквото и да се опитали да ме въвлекат няма да успеят. Не могат да докажат, че съм им платил. Едва ли е имало видеокамери зад каруцата им. Ако са ме записали с диктофон, това нищо не означава.
-Вие сте абсолютни глупаци!-рекох й-Кой глупак ви плати да го направите!
Засмя се.
-Ами нали ти плати…
Нещо не разбирах. Нещо ми се губеше.
-Какъв номер ми направихте, казваш?
-Аз съм дриада. Не мога да живея дълго без да забия корени и да смуча живот. Ти или трябва да ме върнеш или…Другото няма да ти се иска. Върнеш ли ме, аз ще смуча от пръстта, докато онези отново дойдат изтръгнат ме и ме продадат на друг. Продали са ме досега четиридесет пъти.
-И това е цялата история?-засмях се.
-Ами да.
Значи продаваха я, тя бягаше и се връщаше и пак я продаваха. Забавно. Нямали са представа кой съм. Не е политическа поръчка. Въздъхнах. Тя загали ръка в главата ми.
Стана ми весело и топло. След като разбрах, че реална опасност е нямало и тревогата ми ме напусна не бях на себе си. Бях далеч по-опиянен отколкото преди часове.
Доближи лице и се целунахме.
-Ти имаш нужда да ме имаш. Подтиснат си и ще полудееш. Затворил си нещо което не изпуснеш ли ще стане зло. Пуска зъби вече. Виждам, че е в теб и е достатъчно голямо за да разкъса някого или да те разкъса…Ти имаш нужда да ме имаш. Не ми вярваш и не го съзнаваш, но нещо страшно е станало с теб. Зависим си от нещо което не ти принадлежи далеч повече обаче си зависим от това което си забравил, че ти принадлежи. Губиш се и ме искаш. Искаш и останалите жени. Всичко искаш, но се объркваш, защото така не се иска. Омагьосан си. От истина си омагьосан. Аз съм глупава, но съм живяла дълго. Бедно, но дълго. Върни си това което си изгубил…Защо ми изключи телевизора. Аз много обичам да гледам секс. В гората близо до мен има едно място където правят, но там е различно…Ти, ти имаш нужда да ме имаш…Защо мълчиш…Мислиш, не мисли…Аз не мисля, аз се разлиствам когато ми стане тясно в гърдите. Теб ти е тясно. Просто се разлисти, аз ще те науча…Ето така…
Разкопчаваше ме и ме галеше. И се оставих в ръцете й. Оказа се девствена, а после ми каза, че винаги е така. Следващият път отново ще е девствена. И вече й вярвах, защото на зазоряване изглеждаше двадесет годишна. И нямаше пулс. Вкусът и аромата й не бяха човешки. Слюнката и беше сок, потта нектар с леко наркотично действие. Докато правеше любов по гърба и поникнаха листа после се скриха.
-Значи дриада? Мислех, че е легенда.
Засмя се тихичко.
-Ти живееш в легенда. Не го съзнаваш, но това не е истина което приемаш за истина. Аз съм живяла по-дълго. Та ти си ми внуче.
Не издържах и избухнах в смях.
-Ама си ми сладка. Кажи сега, какво ще правя с теб?
Не ми отговори. Главата й беше върху гърдите ми. Не дишаше, но не се разтревожих. Все пак тя няма и пулс. Сигурно дишането не е необходимост, а украшение. Твърде дълго обаче не отговаряше и вдигнах главата й. Съзрях мъртвешки бледо лице. На места синееше, а усмивката ме ужасяваше. Приличаше на гримаса на смъртник.
-Какво ти е!-разтърсих я.-Хей, малката, какво ти е.
-Аз…живота…нямам живот…Трябва да смуча.
-Кажи ми!-закрещях й-Кажи ми, какво трябва да сторим.
-Трябва гора…С чиста пръст…
Огледах се. Наоколо беше гора. Когато започнах да я обличам се оказа, че не е лесна работа. Беше се вдървила цялата. Не можех да мушна ръцете и в ръкавите.
-Трябва сега…
-Не мога да те изведа гола.
-От теб…
Едва произнасяше думите. Затова и не питах повече.
-Добре. Давай от мен.
Тогава за пръв път видях как пръстите й се деформират. Краищата им се удължават, после кожата се пука и излиза корен подобен винт с остър край и расте и се вие ли, вие.
Затворих очи преди да се забие в голата ми гърда. Призля ми от отвращение. Беше хладно и докосването му приличаше на докосване на червей. Проникваше дълбоко, дълбоко в мен. Едва сподавих вика си, имах чувството, че ще припадна. Малко след това приятен хлад започна да изпълва тялото ми. Клепачите ми натежаха, лепяха, три или четири езика се плъзгаха по устните ми. Пръсти нежно пъплеха по гърба ми, пръсти на шест ръце, на дванадесет ръце. После стана тъмно, много тъмно. Опитах се да извикам, а се засмях. Падах надолу. В гроб, но беше приятно. Смешно. Побъркано весело. Затрупваха ме, а аз без да дишам се смеех. Без глас се смеех, разтварях се и ставах голям. Разгръщах се. И бях в гората, в плен на сладострастни дриади. Не една, а безброй. Подхвана ме вълна и ме хвърли над видимото небе. И тогава изпразних всички спомени, всички болки, цялата мърсотия която бях натрупвал с годините си, цялата си боязън и всички комплекси, чувството си за добро и зло, вярата и съмненията си, кошмарните си нощи и необходимостта да приемам за приятни отвратителни ми неща. Загубих памет. Помислих си, че съм мъртъв. Събудих се след часове. По-свеж откогато и да е било, макар и лишен от сили.
Беше си върнала руменината и усмивката. Облякла се и гримирана, сега вече беше жена. Легна до мен и прокара пръст по лицето ми:
-След малко ще върнеш част от силите си. Ще ти се стори, че си по-добре от преди, но имай предвид, че силите никога не се връщат в пълнота. Ти ми даде част от себе си. Помисли си, ще ме вземеш ли с теб или ще ме оставиш в гората.
-Защо задаваш въпроса така?Не може ли да те оставям докато се заредиш, а после да те вземам?
Тъжно поклати глава.
-Няма да стане, приятелю. Няма. Ще се превърна в дърво като всички останали, а ти не знаеш как да ме изтръгваш от земята, а и аз не мога да ти обясня.
-А циганите как го правят?
-С тях е друго. Те имат договор с дървото – майка. Изсичаха гората, когато тя се замоли. Заплака. Много плака и им каза, че ще им дава в замяна свои дъщери, но да не секат останалите деца.
-Приятно ми е когато смучеш от мен.
-Знам. То е любов. Висша форма на любов е. Повече от секс. Но убива. Доста бързо убива. Е?
-Засега идваш с мен.
Прегърна ме. Това и искаше да чуе. Помислих си, че всичко е изпит, че магията й не е толкова вредна колкото твърди.
Това беше катарзис. Уверих се и в следващите дни. Смучеше при крайно изтощение, затова и толкова бързо остаря. Повече няма да и позволя. По-скоро ще умра аз. Намерих и квартира. Набързо свърших най-належащото което се беше натрупало във ваканцията. Взех си болничен и изключих телефона си. Не ми се стори достатъчно. Ударих го в земята и дълго скачах върху него. Вече ми беше все едно дали ще загубя службата си. И без друго на следващ мандат не можех и да се надявам. Все едно ми беше и дали ще се разбере, че имам любовница. Не, че не обичах семейството си, но и обичта ми към семейството беше част от служебните задължения. И задължението превърна обичта в омраза. Дори не разбрах кога е станало. Кога любовта е била изтръгната с корени от моята природа. Навярно е ставало постепенно. Бавно. Неусетно.
Изсмукван съм бил както тя сега изсмуква живота ми. Но не защото го желая, а защото е било неизбежно.
Време беше да я връщам. Прекрасно е, но не може да продължи. Но още веднъж, само още веднъж.
Коренчето се допря до настръхналата ми кожа, когато тя рече:
-Този път няма да го понесеш. Върни ме. Имаш време. Не съм толкова изтощена.
Кимнах и я прегърнах, а коренчето се прибра.
Стояхме прегърнати дълго, много дълго. Докато накрая разбрах, че не мога, не мога да я откъсна от себе си.
Разкопчах ризата и поставих пръста й върху гърдите си.





магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email