четвъртък, 7 юни 2012 г.

Феникс


Откакто станах ветеринар в тази община по седем часа на ден обстрелвах без разрешение всякакъв дивеч. Щипех по бузките момите. Моите щипеха студовете, но пък ракията беше седемдесет градусова. В останалото време се наслаждавах на величието си и съзерцавах панорамата. Шепнех си с ветровете, а бившата ми съпруга и кредиторите ми бяха на две хиляди метра надморска височина по-ниско и най-важното не знаеха къде да ме открият. Хората тук мога да нарека само: мили деца на природата. Станех ли от една маса, веднага сядах на друга. Докато имах витамини инжектирах
добичетата им с тях, а ми плащаха за антибиотик. Когато свърших и витамините подкарах с дестилирана вода, но накрая ми дожаля. И без друго си нямаха нищо освен телевизорите които се оказаха дарение. Според мен с цел да се контролира съзнанието им. Чистотата на нрава им изглежда обиждаше цялото човечество. Не, че триста и петдесет човека заплашваха с нещо глобалната икономика, но пък от друга страна беше опасен прецедент да съществуват хора които живеят сред облаците и не знаят нищо за великата си мисия, да бъдат съвестни потребители. Още разказваха приказки за самодиви и ориади. Говореха си за призраци и проклятия. Забавляваха ме, а ракията и сиренето им в комбинация се превръщаха в наркотика на щастието.
Когато пламна истерията от птичият грип се пръснах по шевовете от плюскане. Наивните сърчица вярваха и умърлушеше ли се кокошка веднага при мен, а аз разбира се, давах най-тежката констатация. Слагах си „скафандъра” който сам си направих от стари чували и за да изглежда по-страховит на мястото на устата сложих отчупена част от стара решетъчна лъжица. Грабвах птицата и ме чакаше пир. Напълнях с петнадесет килограма, консервирах си петстотин и четири буркана, сложих стръв на четиридесет вълчи капана. Тринайсетте ми котки станаха по-големи от кучета и по-мързеливи от мен. Нощем дузина бели мишки с вид на будистки монаси сядаха наоколо ми и размишляваха над човешката глупост. Накрая не щях ни да чуя, ни да видя птичка и стрелях по врабчетата и гургулиците които се присмиваха рано сутрин на мъченическият ми стомах. А хората продължиха да ме известяват за още и още болни птици. Намразих ги. Истински ги намразих. Разбира се, не можеше да им обясня, че това са тинтири-минтири и птиците просто си боледуват. Ако знаех какво ще последва изобщо нямаше да се забавлявам с лековерието им. Грях не грях, трябваше да изгарям птичето месо. Иначе щях да умра от преяждане.
Всяка вечер с нетърпение чаках по новините да кажат нещо обнадеждаващо или да не засегнат темата, но тревожните послания и хората с по-съмнителни и от моят скафандър продължаваха да се явяват ли, явяват. Явно както аз се възползвах от наивността на селяните някой с по-голям и от моят апетит се възползваше от глупостта на всички останали.
Слава Богу, пред пролетта, селяните бяха налегнати от други грижи, от други болежки, вируси и неотложни задачи освен да ме известяват за болни птици, но се появи Извънземното. То има синьо и черно око, голяма плешива глава и се говори, че е на сто години. Идиотът на селото. Не може да говори, но пее много добре. Гласът му извайва думите като мелодия. Не знам откъде пък и то е разбрало за птичият грип като не разбираше човешка реч, но мъкнеше неизвестна ми шарена птица с големина на пуйка. Почерпих го с бонбони и си го отпратих по живо, по здраво.
Въздъхнах. Трябваше да се работи и днес. Мислех да се отдам на активно съзерцание, бутилка ракия и хайку.
Натрупах дърва, залях ги с бензин и хвърлих птицата. Пламна като факел. Почувствах се благодатно уморен и напълно заслужил отдиха си. Толкова изтощен обаче бях след тежкият физически труд, че останах докато птицата догори.
Каква беше изненадата ми когато пламъците затихнаха, а в тях видях тялото й цяло. Разтърках очи, тогава птицата плесна с крила. Изправи се на крака и ме изгледа глупаво и въпросително. Четеше се агресия в погледа й. Изглеждаше недоспала и много сърдита.
-Чакай. Чакай, ти беше мъртва. Не е честно. Аз не пия много…
Птицата изграчи и се опита да ме клъвне. Размаха криле, вдигна се на няколко педи и тупна тежко в пепелта. Напълни ми очите.
-Добре, добре. Сигурно си гладна. Идвай с мен, ще ти дам зрънца. Що за чудовище си ти.
Изглежда разбираше човешки, защото ме последва. С една походка, на мисирка. Горда и непохватна.
Мислех си обаче за експеримент. Още щом влязохме в къщи, грабнах пушката, обърнах се и я направих на перушина. Събрах остатъците, занесох ги отново на кладата и я подпалих. Преди да е угаснал огъня птицата отново беше цяла. И изглеждаше още по-гладна.
-Значи феникс, а? И какво да те правя сега?
Злобно ми кресна. Реших този път да я нахраня. Изяде няколко кочана царевица, после заедно хапнахме пуканки пред телевизора. Не отговаряше на дълбокомислените ми разсъждения докато пиех ракията, но ме гледаше умно и кимаше. О, как ми се искаше и жена ми някога да ме гледа по този начин. На сутринта ме събуди с полифонична мелодия. Такава каквато не бях чувал, нито бях предполагал, че птици могат да пеят. Перата й се бяха оцветили. Приличаше на палитра и създаваше настроение. В този ден имах много прасета за кастриране, но за пръв път не се чувствах уморен. Вечерта с моята нова приятелка похапнахме заедно свински тестикули, но не пожела да опита от ракията. Говорих и дълго, говорих и нежно. От време навреме ми отговаряше с песен и ме гледаше като благоверна в очите. И ми ставаше все по-тежко и по-тежко…
Тя обичаше да гледа телевизия и главно заради нея я пусках, но прозрях много, много неща. Виждах пламъци от които нямаше да се преродят феникси. Бомбардировки. Котировки. Хилядни митинги и плакати. Опънати от бяс лица и скандиращи тълпи. Всичко с което бях свикнал сега ми изглеждаше по-различно.
Какво ще стане, ако се разбере, че си имам феникс. При тази паника от птича пандемия!
Та това е заплаха за човечеството! За мира и глобалната икономика!
Ще се вземат мерки…
Ще има вътрешни сблъсъци.
Отвън ще бъде наложено ембарго, а може да се стигне и до война.
„Въобразяваш си, мили…Въобразяваш си…”-струваше ми се, че чувам в песента на птицата.
Дали от алкохола не съм станал параноик.
Защо ми трябваше феникс.
Пуканките се пръскаха във фурната.
Птицата ми гукаше. Едновременно като гълъб, гугутка, гургулица, приятел и любима.
Не четях на какъв език с плакатите. Виждах само гневно стълпотворение. Бях изключил звука. Гледах и не разбирах. Слушах моята птица.
-Прости ми!-изрекох.
Не виждах от сълзи. Рязко грабнах пушката. Изстрелът проглуши ушите ми, но и когато върнех слух нямаше да чуя песента на своята птица.
Събрах остатъците. Цяла нощ копах. Близо два метра стана трапа. В него хвърлих птицата си и я затрупах.
На сутринта се появи Извънземното.
Носеше мъртва оранжева птица.
Въздъхнах, но когато се опитах да я взема се опарих и подскочих.
Погледнах го злобно:
-Сега пък и Жар-птица. Това вече е прекалено!






хумористична фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email