понеделник, 7 май 2012 г.

В слабините



Сега или никога! Две врати се затваряха, в главата ми нахлуваше сив талаз, помиташе и давеше всичко по пътя си, което съм преживял, което съм постигнал, което съм мечтал, поставил съм за цел, превъзмогнал, имал, желал, желая, наджелал, трансформирал в по-трезва и по-близка, по-опиянителна и далечна цел.
Помиташе милите ми спомени, детството ми с взора към звездите и женските прелести през оградата на евиният плаж, първата ми целувка, абитуриентският бал, името ми на стената на плача, сред приетите. После…Всичко отиваше. Трябваше да победя, трябваше да се науча да побеждавам. Плюшка все ми говори така. Не знам защо още я наричам така нежно. Преди се галеше като плюшено мече, сега ръмжи като тигър, при това с развалени зъби, неврастеничка е, но я обичам, освен това има прекрасни крака. Не мога да си позволя да ме напусне, но тя ме мисли за неудачник, нищо, че спечелих достатъчно за да си имаме собствено жилище, нищо, че съм вече на доста високо место в служебната йерархия, че имаме сред приятелите си поети, писатели, художници и мафиоти, че сме канени на всички големи коктейли, че пробива благодарение на мен и в политиката. Обичам я, макар не ме цени и не цени това, че ме обича. Онзи ден съвсем открито флиртуваше с една височайша мутра, мой не особено добър приятел. Проклетият главорез ме гледаше с неудобство, смигна ми и вдигна рамене. Показа, че е съпричастен и няма да се възползва. Намери време и да ми подшушне. Класика. В тоалетната:
-Това са жените. Трябва да изглеждаш победител, в махленски мач или в събирането на банани, чувал съм сред хипопотамите султаните са тези които разхвърлят с опашката си най-много лайна. Самките припадат по миризмата на лайна. Изглеждай победител. Никой не е такъв, таланта е да изглеждаш…Тези златни ланци не са истински. Не, че не мога да си сложа истински, но така кефа ми ще е по-малък.
Този говореше с енигми. Сигурно го е гледал в гангстерски филм или говореше закодирано. Предлагаше ми нещо за което не бях в час. Така и не разбрах, а Плюшенка продължи в неговият ред.
-Не ми пука какво пише в служебната ти карта и колко дипломи имаш като си такъв мишок. Какви амбиции имаш, аз не съм се родила да бърша сълзи. Намери си друга глупачка.
-Какво не е на ред?
-Свиваш се, ей това. Погледни на къде върви света. Погледни…
Това беше обобщение което не мога да коментирам. Не съм от хората които лесно се разстройват. Защо си мислеше, че съм и от тези които лесно се предават. Винаги съм воювал за предна позиция. В юридическият кандидатствахме деветдесет и седем човека за едно място. Врязах се напред. Като водач на конен авангард, врязах се като таран, като пиратски кораб. Врязах се така и в душата на този проклет комбинатор шефа ми, готов е да ме ожени и за собствената си щерка, но тя е на шест години, а наскоро разбрах, че не е и съвсем негова. Може и да са клюки, това не е важно. Важното е, че побеждавам. Побеждавам и съм винаги напред. По време на кризите винаги съм намирал дефицитното, сигурен съм, че и бойно поле да беше, пак щях да и напълня ваната с уханни шампоани и ако иска черен хайвер да и го поднеса. И не само за нея, просто съм си такъв. Не може да ме убеди, че нямам рамене. Ето и сега го доказвам. Като видях тълпата от блъскащи се хора разбрах, че е за нещо важно. В началото бях много назад, почти последен, но по някаква тайна формула, подсъзнателна, която сам не разбирам изпълзях и съм сред първите. Още не знам за какво става въпрос, но чувствам, че от това зависи живота ми, че всичко ще отиде по дяволите не успея ли да се домогна до това за което се блъскат хората. Ще ме удави сивият талаз. Няма да бъда аз. Плюшенка ще се окаже права, че съм некадърник. Отвориха се вратите и сивият талаз взе да се оттегля. Започнах да осъзнавам, че съм пред автобус и се боря да се кача. Но защо ми е? Аз имам кола, при това хубава. Заради наводненията има проблеми с предвижването на хората. Железните пътища са разбити, автобусите недостатъчно. Значи за това е било. Нямало е смисъл да се блъскам, но вече се бях набъркал в тълпата и заразен от страстта й не можех да отстъпя когато съм толкова близо до целта и победата. Не е важно в какво си победител. Важно е да си победител. Нямах намерение да се предавам. Пред вратата шофьорът се опита да ме блъсне, но като му се озъбих омекна и каза, че може да качи още един. Човекът зад мен захленчи, че трябва да се прибира, непременно трябва да се прибира. Дори не знаех къде, но не мога да проявя точно сега мекосърдечие, то не е за победителите. Победителите не са малодушници и за това са победители. От друга страна човечецът изглеждаше толкова измъчен. Загорчаха ми сълзи. Честно, разбирах го, той е на крачка от победата, а и не само това. Може би в дома му го чакат съпруга и деца. Коленете ми омекнаха, а след туй го ритнах в слабините и влязох в автобуса.
Физиономията му ми беше от някъде много позната. Много, много позната коварна и жалка физиономия. Добре го ритнах, но трябваше по-силно. С жалкият си вид се опитваше да ме сломи и лиши от победата. Къде ли отивахме? Сигурно ще е интересно място, щом има такава блъсканица. Не, че не можех да се кача на колата, но онова нямаше да е никаква победа. Порових дълго из чантата. В блъсканицата се беше случило. Свили ми бяха мобилният телефон. Имах пари обаче за връщане и да пия бира две докато чакам рейса за обратно.
Градът се оказа много скучен. Повечето хора се прибираха от столицата. Имаше само една чернокоса вакханка която се качи малко преди мен, тя отиваше при гаджето си. Цели пет автобуса изпуснала, но сега изглеждаха щастливи. Това е вкуса на победата, но я ревнувах от онзи мухльо с който се целуваше. Както и да е. Сега трябва да се връщам.
Не можах да се кача в следващият автобус. Толкова скоро беше след предишният турнир, че сега мускулите ми бяха уморени, психическата сила спаднала, изгубила се част от волята ми за власт.
Не успях да се кача и в следващият. Спах на пейките и нямах сили да се блъскам на другият ден. Дори по-слаби ме изтикаха назад.
Само един единствен път стигнах до вратата и се замолих на човека пред мен да ми отстъпи.
-Моля ви, трябва да се върна у дома. На всяка цена трябва да се върна у дома.
Видях как изражението на човека омекна, а после с все сили ме ритна в слабините.




Хорър, трилър, социална драма

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email