вторник, 8 мая 2012 г.

Безсрамници


От шега на шега...
Това трябваше да е шега, наистина трябваше, но изглежда имаше нещо във въздуха, навярно изпуснато от военна лаборатория и в малка концентрация, но достатъчна да направи двама луди млади още по-луди, тъй че да предизвикат скандала.
Дълго след това приказките за тях не замлъкнаха, имаше колонки за инцидента и във вестникарски страници от срещуположната страна на земното кълбо, но на малкото им градче, бивше голямо село, му дойде множко, от според мен, съвсем невинната им и нелишена от естественост проява. Вярно, малко прекалиха защото беше шестнадесети септември, топъл като еротична мисъл. В този ден нямаше порой и площадът беше тъпкан до уши от люде. Часовникът на църквата показваше деветнадесет и тридесет и две, а те се натискаха. Натискаха се на никога не работилият фонтан под форма на чаша, а фонтана се намираше върху въздигнатите край централната алея стъпаловидни каскади. Нищо необичайно, дотук. Хлапашка работа. Животът тече, светът остарява, а хлапаците се натискат. Кога преминаха границата, не забелязах и аз, а ги наблюдавах от няма и петдесет метра. Очите ми са като дигитален бинокъл, а ръката ми като обладана от бяс започна да пише сама в разтвореният бележник и спря едва след двадесет и първото четиристишие на "Величието на Вавилон" което нямаше нищо общо с това което се случваше. Хлапаците се любеха, правеха здрав секс, яко се чукаха, сношаваха, отдаваха един на друг, това вече е според ценностната система на всеки един от очевидците, а те бяха стотици.
Зад тях беше църквата.
Пред тях многолюдното.
Идеше ми да ги убия, за да са все така прекрасни, но аз все така си убивам, не ми обръщайте внимание.
Имаше ръкопляскания. Псувни. Бой на политическа основа, защото някой си позволи да рече: "това по наше време не ставаше" с което предизвика опонента си, спора се разгоря и достигна до онези граници в които разумните доводи свършват. Имаше и въпроси: "мамо, баткото и каката какво правят". Имаше и истерични крясъци и смях, чуха се и проклятия и поощрения. Чуха се и фрази от рода: "Това и в къщи не го правим, вече..."Ето докъде я докарахме...", "Тези са за лагер..." Насъбраха се хлапаци, нароиха се дъртаци, падаха очила, чуваше се трошене на стъкла, някой изкрещя: "Прегазват ме". "Не, не сега, моля те...Не като тях..."
"Разпръснете се..." "Задушавам се..."
Имаше разбира се и полиция, но не разбрах защо се появи и пожарникарският камион. Нямаше нужда от него. Хората бяха кротки, разпръснаха се, един мой приятел полицай кротко хвана за ушета хлапетата и без да използва специални бойни умения и белезници ги прибра в патрулката.
Сега, не ме разбирайте погрешно. Хлапаците не бяха прави. Разбрах, че бащата на момичето пести пари за пластична операция.
Любовта е хубаво нещо, но ексхибиционизма трябва в някои случаи...
Ще оставя изречението незавършено.
Незавършена е и историята, защото едно събитие е приключило тогава когато престане да се говори за него.
А се говореше. В офисите и в железариите. В ловно - рибарският магазин и фризьорските студия. В кръчми и библиотеки. В общинският съвет и нощем под завивките. По спирките и вестникарските будки. На таксиметровите пиаци и навсякъде другаде където сме свикнали да говорим много и когато няма какво да си кажем.
Говореше се, че са били пияни, дрогирани, прекалили с телевизията, пили вакса, обсебени от демони, извънземни, протестирали срещу изчезването на махайродуса, свързани са с международна терористична мрежа, отглеждали таралежи и тъй, и тъй, и тъй...
Месец след случката запивахме с полицая който ги арестува. Забелязвах, че е настъпила промяна с него. Един папарашки фотоапарат го бе щракнал доста успешно по време на акцията и образа на закрилника на обществения морал бе отпечатан и познат далеч зад пределите на родината ни. Бях чул, че автора на снимката е получил престижно журналистическо отличие, но май е слух.
При всички случаи моят приятел се беше превърнал в символ.
Отразяваше му се добре. Преди мрачен сега сияеше.
Позакачих го за суетата, а той нали беше на три водки взе, че ми призна.
-За онази глупава снимка и за повишението не ми пука.
-И повишение?!
-Повишение, да...Не ми пука. Онази вечер, като ги арестувах, как да ти кажа, преди това имах затруднения в сексуалният живот. Онази вечер за пръв път от месеци...Да не вземеш да го напишеш, ей.
-Не, честна дума.

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email