Пламенна


По-късно му рече:
„Забавление съм, нали? Играчка, но аз съм опасна играчка.”
„Ти си мила играчка.”
Мургава ли беше. Не можеше да разбере. Изглежда имаше нещо циганско в кръвта, но очите й. Златисто и синьо, играеха и се гониха, преливаха. Сменяха се десетки лъчезарни нюанси. Виждаше
гребена на вълна, а по нея спущащ се сърфист. Чуваше трясъка на водната маса и веселите смехове на брега. Това не бяха очи на циганка.
Дълго гледаше в тях и се забавляваше. Плуваше и прелиташе. Пиеше си поредното питие и бягаше хванат с нея за ръка по плажовете край вълните, вътре в очите й.
Когато се целунаха го опари. Буквално. Като, че ли допря устни във врял чай. Подскочи, а тя се засмя.
„Извинявай.”
„Не, какво има. Какво правим?”
„Излязохме навън и се целуваме. Забрави ли?”
Точно така, забравил беше. Платиха ли изобщо. Сигурно. Прегърна я през кръста и продължиха към къщи.
Прелиташе сняг, а вятърът беше насрещен. Режеше като с бръснач дясното му ухо, а лявото и изобщо лявата страна, в която се допираше тя, горяха. Толкова топла прегръдка. Имаше чувство, че двамата стоят пред камината, все още голи, облекчени. Стоят твърде близо и трябва да им е горещо, но им е приятно. Стичащите се капки пот приличат на коняк. Пламъчетата подскачат. Твърде топло е, за това са отворили прозореца и му е студено от дясната страна. Както я беше прегърнал и вървяха започна да сънува. Унасяше го. Носеше го нанякъде. Към топлите страни, сигурно. Носеше го нанякъде, а вървеше сам. Събуди го пред вратата. Целуна го бързо и се опита да си тръгне, но я хвана за ръце. Настояваше да остане с него. Забеляза в очите й сълзи.
Какво и ставаше? Защо беше всичко.
„Не мога. Моля те, пусни ме. Не мога.”
„Не ме ли харесваш.”
„Аз…При мен е друго…Аз те обичам…Аз винаги обичам…Не харесвам, а обичам…После забравям, но моля те, пусни ме…”
„Не те разбирам.”
„Никой не ме разбира, а и не трябва. Трябва само да ме има, но сега не бива да ме имаш. Чакат ме. Студено им е.”
„Имаш семейство?”
„Те са мои деца.”
„Те?”
Учудващо беше. Не изглеждаше на повече от осемнадесет.
„Пусни ме, чуваш ли?” - съпротивата й отслабваше. Тя не искаше да си тръгва. Измисли си децата. Ако я пуснеше, щеше да стане по-лошо. Можеше дори да го намрази, но това нямаше значение, защото едва ли щяха да се срещнат повече. Вероятно изобщо не беше от града. Пътуваше, избягала беше или се връщаше, или се бе загубила, или търсеше приключение или…или…или. Сигурно беше, че не трябва сега да спира да е настоятелен. Тя беше толкова топла. И объркана. Не можеше даже да кокетничи. Харесваше й и не искаше да изглежда твърде лесна, но не умееше да играе.
„Много ми се иска да остана.” - шептеше, вибрациите на шепота се плъзгаха под кожата му като десетки игриви пръстчета - „Те ме чакат…”
„Няма да останеш до сутринта. Просто влез за малко. Имаш температура.”
Погледна го дяволито. Позасмя се.
„За кратко, ли?”
„За кратко.”
„Няма да е за кратко. Не може да е за кратко. Никога не е за кратко. И най-краткото е твърде дълго…Те ме чакат, разбираш ли…Чакат ме и им е студено…Много им е студено.”
„Само ще изпием по чай.”
Повярва му, повярва си и той. Повярва и на нея, че не иска да остане, но това, което последва не решиха те, а някаква стаена дива сила в телата им. Нещо повече от сексуално привличане. По-скоро сексуален бяс или демон. Часовниците спряха. Всичките. Часовникът на етажерката. Часовникът на стената. На ръката му. Нямаше да ги погледне и без друго. Чай не пиха. Последното, от което имаше нужда и тя и той беше чай. Наложи се да отворят прозореца. Екваториална вълна изпълни стаята. Мазилката по стената се напука. Свещите се разтопиха преди да бъдат запалени. Отвориха широко всички прозорци. Вън прехвърчаше ледено просо. Силният вятър рисуваше с него сърпове. Течението енергично ги размяташе из стаята. Прелитаха над косите им, над ушите им. Забиваха се в раменете, в гърбовете им, по бедрата и по прасците им, но на тях им беше топло.
Клетките им се разтапяха една в друга, преливаха се. Всяка с всяка. Горяха. Дим се носеше и ставаше все по-горещо.
В един момент тя дойде на себе си. Осъзна, че закъснява. Заговори пак за тях. Почувства се студа.
- Стори ми се, че си измисляш за децата.
- Те са три.
- А съпруг?
- От трима различни са. Аз не харесвам, аз обичам. Винаги обичам. И винаги забравям. Слушай, най-добре да си отивам веднага.
- Не могат ли една нощ да останат без теб.
-Ти не знаеш, не знаеш и няма да ми повярваш. Преди три зими. Едва останахме живи до пролетта. Свършиха още януари и дърва и въглища. Изгорихме мебелите, те и без друго бяха…такива…събирахме ги. От онези дето изхвърлят оставят пред домовете…Не стигнаха и те…Казвам ти, едва останахме живи. На следващата зима се появи и най-малката. Нямаше да оцелеем. Поне тя, нямаше, ако аз не започнах да се превръщам в топлина…
-Как да се превръщаш в топлина?
-Не мога да ти кажа. Мога да горя. Нещо в мен изгаря и след това го няма. Сигурно са спомените. Толкова бързо забравям. Или нещо в тялото, много навътре в него. То изгаря. На пролет съм много изтощена. Чувствам се на сто и двадесет. После обаче се подмладявам…Ти не ми вярваш…
Не я слушаше дори. Прегръщаше една невероятна жена. Докосваше с пръсти влажният извор и шепота й променяше интонацията си.
- Моля те, трябва да тръгвам. Хубави картини…Ти ли си ги рисувал?
- Не. Ти си ги рисувала.
Засмя се.
- Аз не мога да рисувам.
- В мен си ги рисувала, преди да ги пресъздаде ръката ми.
- Не съм виждала тези върхове и тези цветя…А старата къща…Тя е като моята…Тъжна е, нямаше да я нарисувам.
Целуваше врата и ухото й. Тя се засмя.
-Моля те, трябва да тръгвам.
-До утре вечер ще ме забравиш.
- Ще се опитам да не те забравям. Трябва да тръгвам…
Каза го, но както спряха часовниците така спря и времето в нея. Повтори го още веднъж и пламна. Тръгна си чак след зазоряване.
Малко след това той почувства режещият студ. Затвори прозорците. Направи си чай, сложи коняк. Изпи няколко аспирина, зави се с цял куп одеяла. Стана му топло и я сънува.

* * *

Таксиметровият трудно намери адреса. Бе доста отдалечено място от града. Прозорците на съборетината бяха натрошени. Няколко стъкла едва се държаха. По нищо не личеше тук да живее някой. Когато влезе ги видя сгушени на земята и замръзнали.
Дълго се опитва да ги събуди. Ридаеше и ги целуваше. Нададе див вой и съборетината пламна.

* * *

Пламна картината с порутената къща. Тъкмо бе отворил очи и си помисли, че още сънува, но не сънуваше. Скочи на крака, но тогава пламнаха картините с цветята, след това и нарисуваните върхове. Втурна се към банята за кофа, но антрето вече гореше. Разкашля се. Обърна се назад, а в този миг пламна килима, пламна леглото, черчеветата на прозорците.
Стори му се, че я вижда в пламъците. Тя разтвори тяло в тях и го прегърна.





хорър и трилър фантастика

2 коментара:

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...