Свито прошарено
врабче, на това приличаше и не смееше да вдигне глава и да го погледне в очите,
а имаха за какво да си кажат.
Имаха.
Боеше се да
започне. Изглежда го спаси, а и изобщо. Струваше му се, че всеки момент, ще се
разридае. Не можеше да разчете емоциите й, толкова бързо се сменяха израженията
й. Знаеше, че тези с подвижните лица и красноречивите черти говорят по-малко, а
и не можеше да очаква от тази
която бе мълчала толкова дълго да заговори първа,
но все пак се боеше. Боеше се да каже каквото и да е. Щеше да се разридае или
да се разсея като дим или да отлети през прозореца. Беше го отворила за да
влезе въздух, винаги го е отваряла.
Това беше лудост.
Абсурд. Пълен абсурд.
Дължеше му
обяснения. Много обяснения.
Той също. Много,
много обяснения и дължеше, но не можеше. Все още не можеше да приеме това което
му се разкриваше.
Осъзнаваше едва
сега, че двадесет години малкото му жилище е било подредено, че нямаше и
трохичка по пода, чешмите и плочките в банята не бяха прежълтели, че никога не
бе прокарвал парцал по бюрото, а прах нямаше. Не беше бърсал стъклата, а бяха
чисти. Изхвърлял беше само кошчето. Това беше единствената му грижа за
бърлогата. И по компютъра нямаше прах, и по стелажите и зад книгите. Не
миришеше на плесен. Сигурен беше, че е сменяла и тапетите. И не беше му
направило впечатление и това. Отново преброди стените с поглед. Сантиметър по
сантиметър. Никъде ни гънка, ни петно. Колко ли пъти ги беше пръскал при
пиянските си оргии. А при другите? Нима го е гледала! Гледала ли го е. И какво
си е мислила? Да се включи или…И къде е спала. В килера или в някое от
чекмеджетата. Нищо чудно, при този ръст. Почти не се е докосвала до храната и й
личи. Сигурно не тежи и четиридесет килограма. Ами, ако не той, а тя се беше
разболяла…
Не искаше и да си
помисли недоразуменията.
Погледна го за
части от секундата, но пак се наведе.
Престаряла е.
Преждевременно. Сигурно беше на около неговата възраст. Четиридесет и няколко,
до петдесет, но бръчките, а и израза. Не се беше грижила за себе си. Витаела е
като домашен дух. Мислела е само как да изглежда всичко наред, без да я
забележи. И защо.
Не издържа.
Попита я.
-Нямаше, какво
друго да направя. Нямаше къде да отида. Теб познавах, но…
-Коя си?
Не му каза.
Наведе още по-ниско глава. Раменете й се разтресоха. Опита се да я прегърне, но
тя го отблъсна. Тъй поривисто, че почувства как го опари. Мразеше го и сигурно
имаше защо. Може да е искала да бъде забелязана. Криела се е, но не достатъчно
добре, трябваше да помисли за ръцете които са се грижили за подредбата. За това
дома му да е винаги подреден, проветрен и чист.
Колко пъти беше
мислил да го освети, но все отлагаше. Може да е довела свещеник. Носиха му
късмет тези стаи. Не успя да ги сподели с никого, да създаде семейство и дори
от години не беше стъпил никой в тях, но все пак не беше недоволен от живота
си. Защо? И той не знаеше, но чувстваше лекота. И никога не се беше почувствал
сам. Нима я беше усещал? Може би помирисвал? Ако я нямаше…
Сигурно щеше да
почувства тревога, че е сам, че има нещо нередно, че нещо не се е получило, че
ако загуби равновесие няма да има на кого да се подпре, но дълбоко в себе си е
знаел, че има.
Невидим. Като
Господа за който не се замисляме като се наслаждаваме на подредбата на морските
камъчета или дърветата в дивата гора, но чувстваме. И се осланяме. Без да
подозираме дори.
Ето така я беше
чувствал.
Глупости.
Въобразявам си и изобщо не ми е до схоластични разсъждения. Делял съм покрив с
една жена без да забележа. Какво е искала от мен? Защо ми е дала толкова?
Нямаше и да
забележа, ако не беше треската.
Бе го втресло в
трамвая. Колата му се развали. Остави я сервиза. После го валя. Много го валя…
„Никога не
свършваха подправките. Как не съм забелязал, че винаги имаше червен и черен
пипер. Та аз не знам и цената им…”
Заблуди се в
дъжда. Влезе в една кръчма за да изчака да утихне, но се усили. Помисли си, че
няма за къде да бърза. Поръча си едно. Докато пиеше поглеждаше припряно навън.
Нямаше логика, но чувстваше, че закъснява. Дори си рече раздразнен, че никой не
го чака, за разлика от повечето пиянки тук.
Изпитваше
тревога. Силна тревога. Може и да е било от температурата, а може би не. Тръгна
през дъжда. Не беше свикнал да се движи пеша и се заблуди. Най-накрая се качи в
трамвая. Съвсем не беше сигурен, че ще го отведе по-близо до дома му, но случи.
И имаше голям късмет, защото в трамвая тъй го втресе, че щяха да излетят
пломбите му. В корема му подскачаше юмрук, блъскаше го в гърдите и не можеше да
си вземе дъх, а очите му витаеха в абстрактни реалности. Едва изчака да слезе
имаше чувството, че ще се задуши в трамвая, но дъжда се беше усилил. На
всичкото отгоре не намери и ключа за вратата към входа. Звъня по всичките
звънци, но докато му отворят мина четвърт час който му се стори четири часа. С
влизането у дома силите му се изчерпаха. Разстоянието до леглото беше
километри, през заснежен участък, а от двете страни се зъбеха Сцила и Харибда
или бяха пропасти. Тръгна към секцията където държеше уискито, после се отказа
и се просна на леглото. Обля го топла и студена вълна. Леглото се обърна и той висна
над тавана, целият свят танцуваше, втечнен, размазан и мъчителен. Искаше му се
да заплаче и да закрещи. Опита се да се обади на Бърза помощ, но точно в този
ден мобилният оператор който използваше беше обявил промоция, разговорите бяха
безплатни и връзката ставаше трудно, почти невъзможно. Направи десетина опита и
се отказа. Не беше и в състояние. Когато пак реши да се обади, не успя да
намери телефона. Някъде го беше изпуснал и имаше чувство, че се намира някъде
под отломките на световният търговски център. Малко по-късно нямаше сили даже
да се преобърне. Огън и жупел излизаха от устата му и ги виждаше. Чувстваше
каньоните по пресъхналите си устни, гърлото му и дробовете му бяха пълни с
нажежени таралежи и не можеше дори да се изкашля. И тогава се появи бялото
сияние. Не приличаше на майка му, а в началото му се стори тя. Сложи първо
компрес на челото му и му зашепна нещо. Даде му да пие някаква горчилка.
Докосвайки го като, че ли изсмукваше температурата. Накрая се отдели измежду
съновиденията. Беше съвсем реална.
-Не, не е
сериозно. Температурата ти спада. Аз ще продължа да правя опити да се свържа с
болницата.
-Коя си ти?
-Късмет съм аз.
Разбра ли? Не говори. Изпий и това. Намокрих се заради теб. Денонощната аптека
не е близо. Колата ли се повреди? След малко чая ще стане. Отпусни се, де. Не
се умира така лесно, а и какво ще правя без теб? Да ти пусна ли телевизора?
-Не ме довършвай!
-Музика?
-Не, нищо не
искам. Нищо.
-Чай искаш. Чай с
лимон и мед. Няма да ти се драйфа от хапчетата.
-Коя си?
Не му отговори.
Глезеше го като малко дете и избягваше да отговори. На зазоряване температурата
спадна и връзките бяха в ред, но вместо в болницата се обади в службата, че
няма да може да дойде на работа.
-Как
влезе?-зададе първият въпрос на който тя отговори.
-Влизам тук от
двадесет години. Тук живея, когато те няма. Нямаше къде да отида тогава.
После…после не стана нищо с работата която очаквах, можех да се върна, но
отложих с няколко дни. Ти тогава много пиеше. В последните дни не разбираше, че
пълних бутилките водка с вода. Когато се пооправи пак трябваше да си тръгна, но
отложих…И все отлагах. Все отлагах…А тук не познавах никого.
-Познавала си ме?
Коя си.
„Кога ли е
сменяла тапетите? Сигурно в летните месеци. Когато съм отивал на курорт.
Сигурно е искала да дойде с мен…Как не съм забелязвал, че са други! И никога не
съм чистил космите от мивката когато се бръсна…”
-Съученици ли
сме?
Кимна ли? Отмести
леко глава. Май кимна.
„Коя ли е? Кое ще
да е било това безлично момиче което не помня и с което съм делял живота си. „
Спомни си
нетърпението в кръчмата. Чувстваше, че закъснява. Чувстваше, че лисва на
някого.
Спала е в другата
стая. Лягала е след него. Може и да го е завивала. Ставала е преди него. Ако е
имала лични вещи е било още когато тук идваха жени и беше възможно да се намери
нещо женско. Защо, защо не си е тръгнала?
Попита я. Не го
разбра правилно. Разрида се. Този път не само се тресяха раменете й, а я
чуваше. Пак направи опит да я прегърне, но още по-яростно го отблъсна. Изписка
му нещо нечленоразделно.
-Моля те,
недей…Исках да ти кажа…
„Искам да
излезем. Да полеем двадесет годишнината си. Да ти кажа, че беше един добър
спътник в живота, че винаги си ми лисвала когато съм закъснявал и съм ти
липсвала, че когато си сменяла сама тапетите не съм бил щастлив, макар и да не
съм съзнавал, защо.”
Премълча. Изчака
я да спре да плаче. Пак я попита дали му е била съученичка. Този път му
отговори ясно. Когато му каза името си я излъга, че си е спомнил коя е. После
пак го втресе.
Лекарствата бяха
свършили. Излезе за да купи. И повече не се върна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар