Припомни си своя призрак

                                                     Колаж: Стефан Кръстев
                                                   

„Няма непознати жени”-твърдеше един негов приятел поет, после заваляше-„Има жени които трябва да си припомним и такива които е най-добре да забравим, но няма непознати жени.”-след като обърнеше още чашка – две, добавяше-„Аз пък трябва да забравя всичките…Ти си припомни своя призрак.”

После пийваше още едно две и ставаше толкова неприятен, че където и да се намираха го изхвърляха.

Призрак, може би. Тогава и той пи. Изпи много. Стана му просто кисело, съвсем слаб кисел вкус пълзеше по него. Бавно влачеше десетки мънички, слузести, гъвкави коремчета по цялото му тяло, забързваше, пак забавяше и коремчетата се размножаваха, ставаха стотици, повече, докато накрая се превърнаха във вълна която го погълна в себе си и съзнанието му помръкна.

Това което реши после беше ужасно, но почувства облекчение.

Въпреки ранният час си поръча коняк в едно открито бистро. Чашката стана чашки. Увеличиха се.

Всичко което последва има някакво логично обяснение, но не съвсем. Само донякъде е.

Само донякъде.

Коняците бяха пет или шест.

Достатъчно количество за да ти се привиди, не безлична красавица, а тримата влъхви с униформи на китайски пехотинци.

Езикът му беше претръпнал, мисълта. Виденията на истини които плуваха в една чужда му реалност около него и се усмихваха пластмасово, а погледите им приличаха на топчета зелен пластилин, не стъпваха на земята и имаха уши с остри върхове, съвсем вече не приличаха на света в който до преди часове, все още беше живял. Нямаше общо с тях, не делеше пространство и време. Слаби смущения в честотите на мислите му, съновидение което скоро щеше да залее със студена вода. Завинаги.

Как се появи не можеше да си спомни.

Не би трябвало да я има. С очите си видя доказателството, но тогава я видя. Стоеше на съседната маса. Съвършената повлекана и невинност. Опустошителна тъга с усмивка. Лъхаше на тъга. Миришеше на отчаяние през две маси. Оставила беше тялото си с усмихната физиономия в бара, а тя витаеше сред тютюневия дим, но така беше още по-секси. И по-беззащитна. Толкова беззащитна, че му се струваше, че вибрациите от музиката ще я строшат. Ще я пръснат като чаша. Опита се да я разбере. Чувстваше се гадно, чувстваше се като нея.

Върза си телепатичен разговор с нея и тя му разкри много неща, че се е скарала с приятелката си, че не искала да опитва повече с мъже, че в нея се е вселил духа на вълчицата откърмила Ромул и Рем, но обичала повече плодовете, а плодовете напоследък били отровни като всичко в живота. Решиха да отидат на кино или да се изчукат здраво, но да не го вземат много на сериозно, а после да се самоубият заедно което също си е адски несериозно. Каза й да се успокои и да се откаже от жените. Тя настояваше да го направят заедно. Разговорът им стана шеговит. И му се прииска наистина да я заговори. После се отказа. Забрави за нея. Погълна го пак киселият кошмар и марковият коняк не беше способен да прогони неприятният вкус.

„На осемнадесет ли е, или на тридесет, или на повече…Май съм пиян…”

Сети се за момент, а после пак забрави за нея.

И тогава нахлуха стрелците.

Сърцето му подскочи. Първата му мисъл беше да препъне единият от тях. Сега му се беше паднало да си направи купона. Видя дуло, точно срещу носа си. Имаше време да си помисли много неща. Писъците и изстрелите последваха след векове. Достатъчно време за да вземе най-неочакваното за самият себе си, решение.

До масата на непознатата с тъжната усмивка имаше около три метра.

Макар в този миг не гледаше в нея, сега я видя най-ясно.

Толкова крехка и беззащитна, че дори вибрациите на музиката я рониха.

Съвършената повлекана и наивност, на осемнадесет, тридесет или повече години.

Отрезня напълно по време на плонжа който направи към нея. Тя изпищя преди стола й да се преобърне, чу просвирващият куршум точно на сантиметри над ухото си, претърколи се и се пльосна като огромен космически жабок в локвата кръв на простреляният мутренски бос.

Картината и звуковите ефекти след това бяха като при пожар в джунгла. Изпод земята, по земята в небесата, бягаха, пълзяха и прилитаха същества обхванати от дива паника.

Токчета и кубинки преминаха по гърба му. Някакъв бастун го тресна по главата. Обръщаха се маси. Чупеха се чаши и бутилки. После се чуха сирени, а последвалите няколко минути в които се озова на тиха уличка недалече от местопроизшествието прегърнат през кръста от непознатата, се губеха. Ръкава на сакото му беше позорно скъсан, ризата в кръв и хрускаше нещо в устата му. Счупен зъб или стъкло. Щеше да се разбере. Затърси липсващ зъб с език, но не откри.

Настроението което почувства беше напълно противоположно на онова с което седна да пие преди часове. Вдигнат адреналин, ефирен аромат на парфюм, отчаяние и желание и усмивката която по – късно години наред срещаше само в съня си.

Плътно притискаше тялото си в неговото сякаш се опитваше да го задържи да не избяга. Част от разговора не помнеше. Другата не си заслужаваше да помни.

Увери го, че не си пада по жени, а по мъже.

Какви?!

Каквито знаели какво искат.

Каза й, че не е от тях.

Не желаеш ли мен?

Така прямо, както някога жена му. Сега си припомни кога и защо му стана кисело. Говореха преди това по телефона. Попита я от банята ли е излязла, а тя от своя страна, откъде му хрумнало.

Да, но вече познаваше гласа й. Отвратително добре познаваше гласа й. Толкова добре, че чак понякога му се гадеше, че не може да го излъже, а и не умира от желание да го лъже както някога. Този път каза една гнусна, почти колкото гозбите и музикалните й вкусове лъжа. Можеше да я преглътне и тогава нямаше да се досети и за останалото. Какво пък, влязла да си направи душ. Да, но тя излъга. Познаваше предателското й гласче. Винаги беше напрегната. Събуждаше се напрегната, правеше чертежите си напрегната, държеше дистанционното и телефона напрегната и единствено след добър секс или душ заговаряше с онзи глас който някога обичаше. Чучулигата му отдавна се беше превърнала в квачка, но тази сутрин по телефона звучеше почти нежно. Не я ревнуваше. Гадеше му се от лъжата. И от нейната, и от неговата. Натежала, напластена с годините, попикана от мишките ненужна мебел в килера, на това приличаше отдавна всичко което си казваха. И го знаеше, но обичаше да лъже и обичаше да му се драйфа.

Непознатата го попита къде отлетя.

Каза й, че не е от мъжете които харесва.

„Освен, ако не преминават под куршуми да ме спасят.”

И такива ли неща са се случвали?! Е, в тази страна всичко е възможно. Ама всичко.

Дори за разнообразие да се престориш на герой, особено ако си на пет коняка и ти е писнало да живееш.

Помисли си, да й го каже, но премълча.

Тя се притискаше още по-силно. Струваше му се, че се разтапя като восък по него, че восъка има вкус на мед и тече по фибрите му, но не надолу, а се стича рисувайки кръгове около тези места които са способни да влудят всеки мъж и да го направят способен да влезе под куршумите дори и да не е пиян и решен на самоубийство.

Квартирата й се оказа близо, но мястото на където го заведе не. То не беше на земята, а там дето еротичните фантазии и най-недопустимите ходят, пълзят, летят и цъфтят по дърветата. Стори му се, че е с няколко жени с различни черти и темпераменти едновременно, че сам той е цял взвод войници, че са космонавти които за пръв път го правят в състояние на безтегловност, но в действителност единственият начин по който не го правиха беше в състояние на безтегловност.

Преди часове му се стори, че ще я разрони дима, но той се почувства наронен в прегръдките му.

После летяха в облаците, мечтаха и си говореха глезотии, а в един момент дори почувства ледени тръпки при спомена за просвирващите над ушите си куршуми.

Представи си за миг какво щеше да загуби, ако все пак заблуден куршум го беше улучил. Върна се малко преди това и без да си спомня чувството което го беше обсебило си спомни, че е искал сам да сложи край на живота си и изпита страх от себе си. По-голям от страха от разюздалите се килъри които вече стреляха навсякъде.

„Мамка му.”

„Какво?”-измърка.

„Нищо.”

Какво щях да изгубя. Вече не си мислеше само за нея. Топлината й го обливаше беше прекрасно, но го обливаше и нещо друго. Сутрешният хлад от отвореният прозорец който беше също толкова приятен. И тропота на влаковете които чуваше и шума от по-ранобудните автомобили.

„Обичаш живота.”-рече му тя, лъкатушейки с пръстче по гърдите му, като че ли четеше мислите му и го иронизираше.

Да, обичаше го и не знаеше що за демон беше онзи който предишната сутрин го бе обладал.

Не искаше да го почувства повече и не го почувства.

Няколко часа по-късно се разделиха и повече не се видяха.

Не успя да отиде до работата си накъдето се беше запътил. Прилоша му в автобуса. Опомни се в болницата. Оказа се, че има мозъчно сътресение.

Стори му се нелепо. Доста бурна нощ бе изкарал след ударите в мелето при стрелбата, но не беше чувал това да е причинило някому мозъчно сътресение. Скъсване на някой мускул или защипан нерв може, но мозъчно сътресение…

Примири се, нямаше как. Остана в болницата, а мислеше постоянно за нея. Дори под въздействието на лекарствата му се стори, че говори с нея докато приказваше с жена си.

После я сънуваше и започна да забравя как изглежда.

Още при изписването я потърси. Лута се дълго, но не успя да намери точният адрес. Нищо чудно, зле си беше с ориентацията.

Чудно беше, че забрави дори цвета на косите й, но най-голямата изненада настъпи когато успя да се добере до запис от една от охранителните камери от отсрещният магазин на който ясно се виждаше цялото произшествие.

Какво му костваше да се добере до записа, знаеше само той, но разбра, че не е невъзможно човек да надникне и в материали представляващи следствена тайна.

Изгледа го няколко пъти.

Видя се, как става рязко от мястото си и прави плонж към близката маса…А там няма никой. Никой. Преобръща масата и се търкаля настрани. Няма никой! Никаква жена! Ни на тридесет, ни на осемнадесет! Ни жена, ни мъж! Ни дете, ни животинка! Масата е празна, докато той се стоварва над нея....

Щеше да повярва.

Беше пил.

Беше полудял.

От ревност или изобщо.

Имал беше късмет. Просто и обяснимо. Да, но когато връщаха дрехите му при изписване от болницата още личаха следите от червило. Санитарката му смигна, рече му че са скрили от жена му в какъв вид е бил доведен, но повечето от драскотините не би могло да са получени по време на паниката в бистрото. Нарече ги: „интимни драскотини” и му хвърли такава усмивка, че беше ясно, че разбира какви ги говори.

Но и да я нямаше ризата, и онези драскотини, пак не би се доверил напълно, на записа който представлява достоверно доказателство във всяко съдилище в света.

Беше забравил чертите й. Висока ли е или ниска, каква е приблизителната й възраст, косите й.

Помнеше обаче аромата й, и гласа.

Най-вече докосванията й.

И я търси. Още я търси.

Изглеждаше като измислица, но беше, беше истинска.

магически реализъм

еротична фантастика