събота, 12 май 2012 г.

Усмивка в периферията


Поех си дълбоко дъх и се гмурнах. Талазите ме обгърнаха, погълнаха и смляха. След третата минута започнах да възвръщам паметта си, чувството за посока и обичайната решителност. Все някак щях да премина тези има -няма триста метра, клокочещ и давещ се в своята жива маса площад и да стигна до алеята, която също щеше да е пренаселена, но не чак толкова. После дясната уличка
покрай нея, която щеше да е още по-тиха. След туй у дома. Трябваше само да изостря вътрешното си чувство за посока. Справял съм се и с по-тежки ситуации. Митинги, рок - концерти, бирени фестове, фестивали на книгата, парниковите съоръжения, на гъбарите, ловците и хората с нестандартни носове, базари, панаири, седмици на културата и алкохолните резили, масови стриптийзи на природозащитнички и защитнички на правата на окосмените крака, победи на националния ни отбор по футбол, а и много хубави летни дни, в които явно добре законспирирани извънземни пъплеха из площада. Нямам представа що за събитие беше събрало толкова много хора. Напоследък не поглеждах вестници и телевизия не пущах, на работата си нахлупвах слушалките на уокмена. Не че пусках музика, но демонстрирах нежелание за разговор. Сутрин, като отворех очи, нахлузвах слушалките и ги свалях едва преди лягане. На няколко пъти даже забравих да ги сваля и едва чувах будилника. В Интернет прескачах, без да погледна всякаква информация, която би ми напомнила епохата и нейните страдания. Бързо кликах където трябва. Намирах писмата й, отговарях, без да се замислям. Дълго нямаше значение коя е, достатъчно ми беше, че я има. Мислите ни резонираха, улавяха се, танцуваха, забавляваха се и се тровеха с провокации, асимилираха се, късаха се, хапеха се и се смееха заедно. Не знам връзката между мен и нея ли беше или между стотиците хиляди същества, живеещи в нас, две цивилизации, които наскоро бяха влезли в контакт и взаимоотношения. Ако кажа, че беше луда, няма да излъжа. Останал й беше от детството навик да търси картини с тайнствени послания по стената, освен това пишеше и стихове. Не разбирам от поезия, не ме вълнуваше изобщо преди да се запознаем. Обръщаше внимание и на нещата, които се появяват в периферията на зрението. Твърдеше, че винаги се усмихват, преди да изчезнат. Така беше уверена, че, без да усетя, й се подадох и започнах да се опитвам да уловя усмивката преди да изчезне. В резултат - видях я веднъж и едва не катастрофирах. Понякога не спеше с денонощия. Казваше, че ниже мънистото на огромната броеница. Не разбрах болка или думи имаше предвид, като казваше: мънистото. Понякога изчезваше и се връщаше освежена. Макар да не я бях виждал и не знаех как изглежда, ми се струваше, че в този миг я виждам и че страните й са зачервени. Наричаше хората с животински имена, а животните с човешки. Правеше от восък фигурки и разтопи някои от любимите си творби в нощите, докато ми пишеше. Казах й, че е ненужно, болезнено е, абсурдно е. Тя твърдеше, че е вдъхновяващо.

„Трябва нещо да разтопим от себе си, за да трепти светлината, през която можем да се видим.”

Щураво момиче.

Неусетно започна да мисли в мен, да се чувствам налудничаво, да реагирам понякога нерационално, но усещането беше прекрасно. Липсвала ми е, не в живота ми, не до мен, липсвала е в мен.

Снощи й пратих снимка. Поиска ми, аз не й поисках. В писмата си беше казала достатъчно. Знаех как изглежда дори и без да я видя. Думите й пресъздадоха изображението й по-чисто, отколкото би го направила дигитална камера от последно поколение. Изображението й беше като живо, но тя поиска да види моя снимка. За да ме познае веднага, когато се срещнем.

Не каза кога ще се реши. Чаках с нетърпение. Знаех, че вече съм получил писмото й и бързах през глава към дома си, когато видях Вавилонското стълпотворение.

Изругах. Хвърлих няколко неприлични фрази. Да заобиколя. Щях да изгубя много време. Горях от нетърпение. Чувствах, чувствах, че ми е писала кога ще дойде.

По-бързо ми се стори, че ще стигна до дома, ако премина блъсканицата. Веднъж имах много забавен епизод, блъскайки се в подобна гмеж. Вместо в чантата да намеря обичайните си тетрадки, попаднах на портфейл с доста солидна сума. Не мога да кажа, че не се изкусих, но не исках да си навличам и неприятности. Ако ги нямаше документите на собственика, щях да се замисля. Както и да е, срещнахме се с него, а той си позна документите, но пребледня при вида на парите. Оказа се по-сплашен човечец и от мен. Чантата била негова, документите също, но парите явно някой неволно прибрал вместо в своята чанта в неговата, а е прибрал моята чанта с тетрадките. Лудост, пълна лудост. Неведнъж съм си губил сред тълпата обувките, я лявата, я дясната, а веднъж си загубих и часовника. Сега не носех нито часовник, ни чанта, а за обувките, честно, не ми пукаше. Исках час по-скоро да се прибера у дома. Започнах да броя крачките. Третата беше най-трудна, после вълната ме понесе. Мисля, че в благоприятна посока. В един момент краката ми не стъпваха на земята. Притиснат между чуждите тела, се провирах напред, като че ли пълзях по скали. После загубих опора. Помислих, че това ще е краят, ще падна и ще бъда прегазен като червей. Някак успях да стъпя. После отново вълната ме поде. Не бях сигурен в посоката. Май беше погрешна. Някой ми бръкна в ухото, нещо което приличаше на връх от чадър ме бодна в пищяла. Дъх на чесън ме удари в лицето и ми се прииска отдавна да съм прегазен. Чувах накъсани думи, от които малко разбирах. Хората около мен бяха развълнувани и усетих как започвам да се вълнувам и аз, без да знам защо. Не смеех да попитам какво става, защото щеше да прозвучи глупаво, но макар нямах и най-бегла представа, се почувствах съпричастен на хората. Страхът ме напусна. Изпълни ме топлина, приятно усещане запъпли по цялото ми тяло. Почувствах, че съм голям и ставам все по-голям и по-голям, а накрая изгубих разум. Крещях екзалтиран като всички. По-късно не помнех какво и защо. Приличаше на масов религиозен транс. Трябва да кажа, че в следващите дни пак вървях със слушалките на уокмена и не гледах вестниците, не защото не ме интересуваше в какво съм участвал, а защото би ме досрамяло да разбера.

Периферията на зрението ми улови усмивка и тогава се събудих. Припомних си кой съм и закъде съм тръгнал. За нетърпеливото си очакване и писмото в електронната ми поща. За нея, която не познавах и с която ми предстоеше да се запозная тепърва. Какво търсех тук? Колко време беше минало? Защо го загубих? Какво ме прихвана? Нададох крясък, приведох глава и като таран си пронизвах път. Плувах в произволна посока, късайки дрехи, отнасяйки юмруци и лакти, както и десетки удари на колене в тестикулите. Без дъх, борейки се повече от час, излязох от омагьосаното море и с бърза крачка се запътих към къщи. Единият ми ръкав го нямаше, от носа ми течеше кръв, но се чувствах лек и бодър.

С нетърпение отключих. Светнах лампата. Застанах пред огледалото, за да видя пораженията и тогава щях да изгубя съзнание.

- Но как!

„Станало е както с чантите…”

- Не, не е възможно…

Лицето в огледалото не беше моето. Нямаше нищо общо с моето. В блъсканицата с някой си бяхме сменили лицата.

Преминаха стотици мисли през главата ми. Исках да ги подредя. Седнах на компютъра да се успокоя. Имах писмо от нея. Отворих го. Беше съвсем късо:

„Утре идвам. Няма да кажа кога. Ще се разхождам и ще те търся. Вече те познавам, ще ме познаеш ли…”

Шумът от живото море от площада достигаше до дома ми. Чувах го как кипи, руши и се излива. Страховито и преизпълнено с мощ море от десетки хиляди лица, сред които беше потънало моето.





магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email