Поех си дълбоко
дъх и се гмурнах. Талазите ме обгърнаха, погълнаха и смляха. След третата
минута започнах да възвръщам паметта си, чувството за посока и обичайната
решителност. Все някак щях да премина тези има -няма триста метра, клокочещ и
давещ се в своята жива маса площад и да стигна до алеята, която също щеше да е
пренаселена, но не чак толкова. После дясната уличка
покрай нея, която щеше да
е още по-тиха. След туй у дома. Трябваше само да изостря вътрешното си чувство
за посока. Справял съм се и с по-тежки ситуации. Митинги, рок - концерти,
бирени фестове, фестивали на книгата, парниковите съоръжения, на гъбарите,
ловците и хората с нестандартни носове, базари, панаири, седмици на културата и
алкохолните резили, масови стриптийзи на природозащитнички и защитнички на
правата на окосмените крака, победи на националния ни отбор по футбол, а и
много хубави летни дни, в които явно добре законспирирани извънземни пъплеха из
площада. Нямам представа що за събитие беше събрало толкова много хора.
Напоследък не поглеждах вестници и телевизия не пущах, на работата си нахлупвах
слушалките на уокмена. Не че пусках музика, но демонстрирах нежелание за
разговор. Сутрин, като отворех очи, нахлузвах слушалките и ги свалях едва преди
лягане. На няколко пъти даже забравих да ги сваля и едва чувах будилника. В
Интернет прескачах, без да погледна всякаква информация, която би ми напомнила
епохата и нейните страдания. Бързо кликах където трябва. Намирах писмата й,
отговарях, без да се замислям. Дълго нямаше значение коя е, достатъчно ми беше,
че я има. Мислите ни резонираха, улавяха се, танцуваха, забавляваха се и се
тровеха с провокации, асимилираха се, късаха се, хапеха се и се смееха заедно.
Не знам връзката между мен и нея ли беше или между стотиците хиляди същества,
живеещи в нас, две цивилизации, които наскоро бяха влезли в контакт и
взаимоотношения. Ако кажа, че беше луда, няма да излъжа. Останал й беше от
детството навик да търси картини с тайнствени послания по стената, освен това
пишеше и стихове. Не разбирам от поезия, не ме вълнуваше изобщо преди да се
запознаем. Обръщаше внимание и на нещата, които се появяват в периферията на
зрението. Твърдеше, че винаги се усмихват, преди да изчезнат. Така беше
уверена, че, без да усетя, й се подадох и започнах да се опитвам да уловя
усмивката преди да изчезне. В резултат - видях я веднъж и едва не
катастрофирах. Понякога не спеше с денонощия. Казваше, че ниже мънистото на
огромната броеница. Не разбрах болка или думи имаше предвид, като казваше:
мънистото. Понякога изчезваше и се връщаше освежена. Макар да не я бях виждал и
не знаех как изглежда, ми се струваше, че в този миг я виждам и че страните й
са зачервени. Наричаше хората с животински имена, а животните с човешки.
Правеше от восък фигурки и разтопи някои от любимите си творби в нощите, докато
ми пишеше. Казах й, че е ненужно, болезнено е, абсурдно е. Тя твърдеше, че е
вдъхновяващо.
„Трябва нещо да
разтопим от себе си, за да трепти светлината, през която можем да се видим.”
Щураво момиче.
Неусетно започна
да мисли в мен, да се чувствам налудничаво, да реагирам понякога нерационално,
но усещането беше прекрасно. Липсвала ми е, не в живота ми, не до мен, липсвала
е в мен.
Снощи й пратих
снимка. Поиска ми, аз не й поисках. В писмата си беше казала достатъчно. Знаех
как изглежда дори и без да я видя. Думите й пресъздадоха изображението й
по-чисто, отколкото би го направила дигитална камера от последно поколение.
Изображението й беше като живо, но тя поиска да види моя снимка. За да ме
познае веднага, когато се срещнем.
Не каза кога ще
се реши. Чаках с нетърпение. Знаех, че вече съм получил писмото й и бързах през
глава към дома си, когато видях Вавилонското стълпотворение.
Изругах. Хвърлих
няколко неприлични фрази. Да заобиколя. Щях да изгубя много време. Горях от
нетърпение. Чувствах, чувствах, че ми е писала кога ще дойде.
По-бързо ми се
стори, че ще стигна до дома, ако премина блъсканицата. Веднъж имах много
забавен епизод, блъскайки се в подобна гмеж. Вместо в чантата да намеря
обичайните си тетрадки, попаднах на портфейл с доста солидна сума. Не мога да
кажа, че не се изкусих, но не исках да си навличам и неприятности. Ако ги
нямаше документите на собственика, щях да се замисля. Както и да е, срещнахме
се с него, а той си позна документите, но пребледня при вида на парите. Оказа
се по-сплашен човечец и от мен. Чантата била негова, документите също, но
парите явно някой неволно прибрал вместо в своята чанта в неговата, а е прибрал
моята чанта с тетрадките. Лудост, пълна лудост. Неведнъж съм си губил сред
тълпата обувките, я лявата, я дясната, а веднъж си загубих и часовника. Сега не
носех нито часовник, ни чанта, а за обувките, честно, не ми пукаше. Исках час
по-скоро да се прибера у дома. Започнах да броя крачките. Третата беше
най-трудна, после вълната ме понесе. Мисля, че в благоприятна посока. В един
момент краката ми не стъпваха на земята. Притиснат между чуждите тела, се
провирах напред, като че ли пълзях по скали. После загубих опора. Помислих, че
това ще е краят, ще падна и ще бъда прегазен като червей. Някак успях да стъпя.
После отново вълната ме поде. Не бях сигурен в посоката. Май беше погрешна.
Някой ми бръкна в ухото, нещо което приличаше на връх от чадър ме бодна в
пищяла. Дъх на чесън ме удари в лицето и ми се прииска отдавна да съм прегазен.
Чувах накъсани думи, от които малко разбирах. Хората около мен бяха
развълнувани и усетих как започвам да се вълнувам и аз, без да знам защо. Не
смеех да попитам какво става, защото щеше да прозвучи глупаво, но макар нямах и
най-бегла представа, се почувствах съпричастен на хората. Страхът ме напусна.
Изпълни ме топлина, приятно усещане запъпли по цялото ми тяло. Почувствах, че
съм голям и ставам все по-голям и по-голям, а накрая изгубих разум. Крещях
екзалтиран като всички. По-късно не помнех какво и защо. Приличаше на масов
религиозен транс. Трябва да кажа, че в следващите дни пак вървях със слушалките
на уокмена и не гледах вестниците, не защото не ме интересуваше в какво съм
участвал, а защото би ме досрамяло да разбера.
Периферията на
зрението ми улови усмивка и тогава се събудих. Припомних си кой съм и закъде
съм тръгнал. За нетърпеливото си очакване и писмото в електронната ми поща. За
нея, която не познавах и с която ми предстоеше да се запозная тепърва. Какво
търсех тук? Колко време беше минало? Защо го загубих? Какво ме прихвана?
Нададох крясък, приведох глава и като таран си пронизвах път. Плувах в
произволна посока, късайки дрехи, отнасяйки юмруци и лакти, както и десетки
удари на колене в тестикулите. Без дъх, борейки се повече от час, излязох от
омагьосаното море и с бърза крачка се запътих към къщи. Единият ми ръкав го
нямаше, от носа ми течеше кръв, но се чувствах лек и бодър.
С нетърпение
отключих. Светнах лампата. Застанах пред огледалото, за да видя пораженията и
тогава щях да изгубя съзнание.
- Но как!
„Станало е както
с чантите…”
- Не, не е
възможно…
Лицето в
огледалото не беше моето. Нямаше нищо общо с моето. В блъсканицата с някой си
бяхме сменили лицата.
Преминаха стотици
мисли през главата ми. Исках да ги подредя. Седнах на компютъра да се успокоя.
Имах писмо от нея. Отворих го. Беше съвсем късо:
„Утре идвам. Няма
да кажа кога. Ще се разхождам и ще те търся. Вече те познавам, ще ме познаеш
ли…”
Шумът от живото
море от площада достигаше до дома ми. Чувах го как кипи, руши и се излива.
Страховито и преизпълнено с мощ море от десетки хиляди лица, сред които беше
потънало моето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар