пятница, 11 мая 2012 г.

Ролята


Апокалиптични крясъци се забиха дълбоко в съзнанието ми, присъни ми се кацащ аварийно ангел и се събудих. Кондукторът искаше да я изхвърли, а аз исках да изхвърля него. Момичето цивреше, надаваше вой на ранена вълчица. Молеше се, пелтечеше, искала да види приятелят си, нищо особено нямало между тях, познавали са се от интернет и не знам кой си сайт, решила се днес, ей
тъй, защото така и нямало логика следователно нямало да стане никога, не би трябвало да се случва и сега, не обичала да разрушава илюзиите, не обичала да й разрушават илюзиите, защото те били един отделен свят, който в сблъсъка с този изчезва, а те двамата си били създали своя реалност която тя не иска да разруши, но въпреки това днес почувствала, че трябва да го види. Вярвала на сърцето си и ако не го срещнела щяло да се случи нещо ужасно. Нямала други пари, купила си билет, но го изгубила.


Трябвала да го види днес иначе света свършвал. Кондукторът я дърпаше за ръката и настояваше, че ще я свали на следващата спирка. Предлагаше му някаква глинена вазичка.


- Сама си я направих…Хубава е, вътре е сърцето ми, наистина е хубава.


Огледа я критично. Каза й нещо от рода, че не струвала. Малката щеше да се разридае, а аз реших да му се приплаче на него.


- Чакай, чакай…Може ли да я видя?


Момичето ме погледна смутено. Не очакваше реакцията ми.


Добър актьор съм, когато поискам. Става от мен голям мошеник. Ръката ми се разтрепери, очите ми се разшириха, раменете ми се свиха напред, а колената ми видимо омекнаха, няколко безкрайни секунди мълчах преди да промълвя развълнувано…


Трябва да знаете, че в подобни ситуации имам способността да се виждам отстрани, широко екранно, лицето ми в едър план, така че да ми говори всяко лицево мускулче и да го коригирам точно така както искам да изглежда. В този момент изглеждах като развълнуват археолог намерил току що цокалото на Хеопс. Трябваше ми още малко, още съвсем малко за да постигна ефекта. Да, ето появиха се блещукащи сълзи в крайчицата на очите ми, избиха няколко капки пот по слепоочията ми. Върховен съм. Та момичето не обичало да разваля илюзиите. Похвално, а аз ще създам една с възпитателен ефект за кондуктора. Момичето зяпна, почти ми повярва. Нещо като усмивка, нещо като въпрос се изписа по устните й, а кондуктора просто си гледаше глупаво. С колко пари разполагах, заслужаваше ли си. Заслужава си, заслужава си. Рядко съм бил вдъхновен толкова. Чувствах се в стихията си, имах власт над всяка своя клетка, във всяко свое усещане виждах смисъл и цялост. Този дребен скеч беше ролята на живота ми. Кипях, кипях в размисли и потребност да се изразя, но няма да описвам всяка своя мисъл, защото за това не биха стигнали няколко тома. Съчувствах на момичето и негодувах срещу железопътния служител. Млад човек, няма ли срам, няма ли сърце! Не вижда ли, че няма пари, няма ум има сърце, обица на носа и хормонална активност, която, ако можеше да е впрегнати би задвижила три мотриси като тази. Няма ли си гадже? Не е ли чувствал трепета на любовта? Заради жалката си заплата, която на всичкото отгоре може и да не получава на време се е превърнал в бездушен механизъм. Да го набия, ще му е малко. Сега ще му дам хубав урок. Още малко, още само малко…


Реших, че е настъпил момента. Размазах го.


-Ти…ти си направила това…-изпелтечих.


Момичето кимна. Вълнението й граничеше с уплах. Добре.


- Имаш си представа колко е действителната му стойност, нали?


- Всъщност…не. Исках да го подаря на приятеля си, но…Много ли струва.


- Много. Ето ти визитката ми. – бутнах в джоба на дънковото яке една от визитките ми. Дано да изтормози хубаво ортака ми. На този адрес вече ме няма, а той си го заслужава.-Сега имам други ангажименти, но ще си поговорим. Най-вече за износ. Държа на сериозност, защото става въпрос за много пари.


Униформеното момче вече беше пред припадък. Сега беше момента. Бръкнах в портфейла и извадих две петдесетачки. Нямах други, но заслужаваше си. От отдавна не бях размазвал някого така, а преживяването си струва много повече от скок с бънджи. Имах нужда да си вдигна адреналина и настроението, а всичко си има цената. Нали?


- Сега ще ти дам тези. Десетократно по-малко са, отколкото ще бъде оценено произведението ти, но това е само начало. Звънни ми и ако вдигне партньора ми и каже, че ме няма настоявай. Инструктирал съм го да говори така, защото има много нахалници които се мислят за големи майстори и постоянно звънят, но ти настоявай и му обясни откъде ме познаваш. Затвори ли, пак позвъни.


Премирах от вътрешно задоволство. С периферното си зрение наблюдавах алчният поглед на кондуктора и реакцията му. Малко му оставаше и щеше да е свършил.


- Десет пъти. - повторих с такъв тон, че да нанеса съкрушителният удар и успях -Десет пъти струва повече това. Вземи стотачката и се почерпи преди голямото начало.


Момичето ме разцелува, а аз щастлив си поспах до последната гара, до която пътувах.


Добре, че намерих смачканата банкнота, за да мога да седна на бира, да срещна момичето пак и хубаво да се посмея на целият спектакъл.


Появи се ненадейно зад гърба ми.


- Ама ти, наистина ли?


Сигурно от бирата омекнах иначе щях да я оставя да звъни и да тормози ортака ми. Заслужаваше си го.


- Не разбирам нищо от този род изкуство. - признах си го – но вазичката ще има особена сантиментална стойност за мен.


Засмях се.


- Актьор ли си?


- Не, но няма да ми се смееш, ако ти кажа.


- Обещавам ти.


- Адвокат съм.


Прихна, а като се поуспокои каза:


- Бива си те. Призна ми всичко. И аз ще бъда искрена. С приятеля ми…Да речем, нямаме достатъчно пари да живеем нормално.


- Но нали не се познавате?


- Познаваме се и живеем заедно. Налага се да продавам тези глинени вазички.


В този миг в капанчето влезе и приятелят й.


Без униформа беше още по-симпатичен. Кондуктора.




хумор, сатира, разкази с неочакван край

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email